Лалка Павлова

Има книги, които ни „грабват” още с прочитането на заглавията им, защото акцентуват важна и силна за нас емоция, географски район, тема или нова гледна точка за интерпретация на някоя сфера от човешкото ни битие. И новият сборник с разкази на белетриста Мюмюн Тахир събужда интереса на читателската аудитория с необичайния си паратекст („Трева за ангели”), подсказвайки, че ни предстои среща с писател-мислител, който чрез словесните си картини и вписаните в тях герои и сюжети ще ни накара да се опитаме да преодолеем границата между земно-човешкото и небесното, за да ни приобщи към своята гледна точка за вселенския смисъл на нашето съществуване. В световната символика тревата се възприема като земна „коса”, свързва се с идеята за растеж, за възнасяне, а Мирча Елиаде я доближава до символиката на Дървото, защото и върху нея Небето излива своите плодоносни дъждове, а тя се надига нагоре и като своеобразен тип земни антени улавя небесните звуци и послания. Тази начална асоциация се подсилва чрез представата за ангелите като посредници между света на хората и Бог, като вестоносци на неговите послания, като пазители и закрилници на избраните за някаква важна земна мисия, като духовни същества, които помагат на човека в усилията му да осъществи своето възвисяване към Бога чрез духовно преображение, пречистване и единение с небесното. Още първите два текста в сборника - лирическата импресия „Трева за ангели” и есеистичната тоналност на „Да отвориш вратата” - предупреждават читателя за тази насоченост на книгата:

Трева за ангели

Безкрайно земно безмълвие. Трева. Още не знае,
че днес е нейният единствен ден.

И че утре винаги е късно.

Безшумни звуци от топлина и светлина.
Така звучи животът. Все още.

Вълшебна трева. Ухае на младост и надежда,
на предстоящо щастие и любов.
Така ухае безсмъртието. Винаги.

Още не се чува пролетният взрив на пъпките,
но те вече са заченали следващия живот.

Зелените треви тръгват на талази из равнината.
И се спускат нощем на рояци и сияйните им криле
потъват във вълните й.

Трева за ангели!

Това начало на сборника подчертава и драматизира наличието на онази граница между човешкото и божественото, за която говори и Райнер Мария Рилке в „Книга за часовете” като непреодолим милиметър между Бога и човека. Двата текста изпълняват функцията на програмни творби, които акцентуват водещите тематични кръгове в сборника. Защото семантичната насоченост от „Трева за ангели” естествено се прелива в „Да отвориш вратата” и обвързва образа на тревите със „струпаните по хълма дъбове” и с двете брезички, които се „оглеждат една в друга, накланят се и си шепнат”, без да се докоснат и прегърнат. И те са разделени от „нищо и никакъв синор”, както човекът е разделен от Небето и Бога, а пътят му е вързан „с единия край за началото, а с другия - за следващото начало”.

Казват, че всяка книга е част от биографията на автора си. В този сборник с разкази читателят ще открие един нов Мюмюн Тахир - философски помъдрял, значително по-лиричен в интерпретациите на отделните сюжети и образи, с по-изострен усет за красотата в естетически и етичен смисъл, дори когато говори с тъга за отлитащото житейско време или за нечия раняваща човешка болка. Те демонстрират умението на твореца „да извади” нещо ново от човека, нещо, за съществуването на което не сме подозирали, дори и самият той сякаш до сега не е знаел, че носи у себе си като възможност.

Разказите в сборника имат свой „характер”, свой собствен аромат и мелодия, която не може да бъде сбъркана с ничия друга - те са разпознаваеми по стилистиката си, по начина на композиране и поднасяне на сюжета, по спецификата на образите и художествените детайли, в които са вписани. В тях е кодирано нещо от величието на Твореца, който е белязал света със знака на безсмъртието. Героите на Мюмюн Тахир носят в себе си корени, семена и плодове от легендите за Родопа планина - затова всичко е извисено и красиво, завладяващо и покоряващо както с човешките си драми, така и със силата на духа и волята, с които ги надмогват.

Сборникът интерпретира широк кръг от теми - за труда и себеотдаването му, за любовта и човешките взаимоотношения, за „дефицитите” на миналото и сегашността, за границите между хората, държавите и светогледа им, за хуманните „липси” в българската политика. Писателят умело е съчетал в текстовете си различни белетристични техники, поставил ги е под знака на един ярък и интригуващ повествователен глас, който вербализира пренесените през времето нравствени ценности и превръща героите му в неделима частица от величието и романтиката на тази планина.

Роден и израснал в суровата й прегръдка, той познава до болка нейните жители и всекидневието им, което иска с безличната си повтаряемост да отнеме „лицето” на човека, да го лиши от неговата индивидуална идентичност, да го затвори в тясната рамка на бита, дома, семейството, борбата за хляба… Но не успява! Всеки от героите му мълчаливо и упорито гради своя житейски подвиг като част от общността на съселяните си, без да загуби своето лично „Аз”, своята лична чест и човешко достойнство:

„Родопските жени носят на гърба си суровата тежест на живота. Буквално и дословно. И не „носят”, а направо „мъкнат”. Преди още да навършат трийсетте, кръстът им се е прегънал, челото се е набраздило, дълбоко в кротките им очи вече се чете безнадеждност. За родопската жена всички сезони са еднакви. Да стане преди слънцето, да приготви закуска на многолюдното семейство, да отиде в обора, да изхвърли тора и нахрани добитъка, да издои кравите… После овцете, козите, кокошките. После - градинката, съдовете, метлата, яденето. После да помогне на съседката, да доплете фланелата или чорапите, да разчепка вълната, да вземе от дядо Реджеп поправената совалка за стана, да стопли вода за ператника, че цяла седмица пране се е събрало, да… (…) С очите си съм гледал всеки ден цвета на мъката. Не казвайте, че просто лицето ? е мургаво!” („Сезоните на мама”)

Изненадващо е, че това ежедневие вместо да смачка или прекърши жената, калява духа и характера й, мотивира волята й за живот, внася в словото й онази упорита саркастична нотка на чувството й за превъзходство, с което се обръща към младия агроном - след като толкова много е учил, знае ли езика на тютюна? Този език, който се предава от векове от майка на дъщеря през баирите, урвите и ветровете на времето…

В трудния трудов делник на родопчанина негова здрава опора винаги е била любовта. Тя му дава сили да преодолява несгодите си, да прогонва мрачните облаци от небето на живота си, тя е магията, която го зарежда с нова, неподозирана енергия, тя сътворява легенди, облъхва с романтика и драматизъм монотонните години на битието му, тя притежава способността да преодолява граници, разстояния, време, да лекува болките на душата и да й връща вярата в Доброто. Сложно, всепоглъщащо чувство е любовта. Тя е като тютюна - „ако не я поливаш, съхне и листата й горчат”. Такава е любовта между Шабан и Хатча от „Април на село”, между Мурат и Камелия в „Тревата е най-зелена през май”, такава е и за онази влюбена Бела, застигната от кинжала на своя Печорин, преди да е умряла любовта на обичания от нея човек в „Белите брези”… И още…, и още…

В начина на вербализиране на отделните сюжети Мюмюн Тахир преплита техниките на различен тип разказване - най-често повествованието се води от първо лице, превръщащо и него в своеобразен герой-очевидец, който поставя акцент върху психологическите аспекти на изживяванията на героите си, на възприятията и оценките на другите за случващото се, на техните възгледи за света и човешките взаимоотношения; макар и по-рядко - от трето лице като всезнаещ разказвач, познаващ не само живота на своите селски персонажи, но и градското битие, и за разлика от тях притежаващ широкия поглед на образован човек, който може да сравнява събития, случки, герои както от света на литературата, така и от историята и политиката.

Тези своеобразни „преливания” на подходи и повествователни гласове обогатяват художествената реализация на избрания сюжет и събуждат у ерудирания читател подходящи асоциации - такива са позоваванията, свързани с творчеството на Йордан Йовков, Николай Лилиев, Виктор Пелевин, „Щилер” на Макс Фриш, „Медният конник” на Пушкин, Ейбрахам Линкълн, Ибн Фалдан и мнозина други.

Много често в своите разкази Мюмюн Тахир използва средства, характерни за мемоарната литература - откъси от дневници, текстове на писма. Такъв е разказът „Едно попарено лято”, разгърнал пред читателя страниците на българското битие след вододела на 1944 година - с отношението на партийната върхушка към инакомислещите, със страха и обидата от неоценената висока човешка мисъл и достойнство, с онази родопска птица, която е „живо небе, устрем, политнал между пропасти и клисури, над върхове и лесове - с една единствена цел, с една точка в битието, което я очаква долу в равнината, по средата на Златната земя”, но принудена да кръжи неутешимо над къщата, защото вижда и тези, които в нея „не се върнаха…”

Някои сюжети в творбите му са изградени изцяло върху основата на епистолара, което дава възможност на автора да навлезе в най-интимните чувства на героите си. Такъв е разказът „Тревата е най-зелена през май”, където повествованието се гради от три авторски гласа - чрез разменените писма между студентката в Ленинград Камелия и останалия в България Мурат, а между тях се вписва и гласът на разказвача, който поднася своята гледна точка за човешките взаимоотношения и човешката любов:

„По тротоара вървят върволици хора - работният ден е свършил, те се прибират - всеки носи освен пълните чанти и своето име, уморени от осемчасовото усилие, жадуващи за топлина и спокойствие, тръгнали към любовната прегръдка, към самотата на тесните квартири, към вечерната неприязън… После - тракането на чиниите, мълчанията, телевизора, чашата вино, ласките, сънят… Градът ще заспи, мостовете ще се разведат до сутринта и бреговете ще потънат в нощното си вцепенение. Над всичко ще кънтят копитата на Медния конник…”

Новият сборник с разкази на Мюмюн Тахир започва с образите на трева и ангели и завършва отново с трева, но този път в празния и глух училищен двор, с някогашната висока и светла сграда, чиито врати и прозорци сега са изкорубени, а познатият училищен звънец, този път без дръжка, виси на тънък синджир на врата на магарето. Жестока ирония пробожда сърцето на разказвача: „Отскубне магарето стиска трева - прозвънне жаловито духовният будилник. Дотам са го докарали - с трева му запушват устата. Господ ако слезе сега, ще е единственият ученик в училището.”

Трагиката е смекчена единствено от образа на майката, която вече учи езика на птиците и свети като светулка в здрача. Творецът обаче е жив в душата на Мюмюн Тахир, той знае, че е пратеник божи на тая земя и има своя мисия. Знае, че Родопа планина е преживявала и много по-страшни и по-смъртоносни периоди в своето съществуване. Че тя е Храмът български, сътворен от самия Бог, и пази в себе си божественото триединство на орфическите трансформации и еманации.

И той няма правото да забрави, че именно в нея е създадена „Веда Словена” с онези български песни, които тръгват към космоса с кодираните в тях митологеми и исторически спомени от предисторическите и предхристиянските времена, а те ни свързват с древните богове, вероятно дошли тук от други вселенски измерения. Че в нейните скали са вдълбани знаците на неразгадана още писменост и съвсем не е случайно, че именно в Родопа планина се ражда Орфей и от нея извира реката, понесла лирата му към Егейските води…

Чрез сборника си с разкази „Трева за ангели”, по подобие на Йордан Йовков и неговите „Старопланински легенди”, Мюмюн Тахир се опитва да ни припомни позабравените духовни и нравствени ценности, да събуди заспалата ни човешка чест и достойнство, да върне гордостта българска в сърцата ни, защото от нас зависи бъдещето на България:

„Родопите! Една от най-древните люлки на цивилизацията, магическа планина, родилната въздишка на земята. Ние още странстваме в подстъпите на нейната история, още сричаме неумело останалите по земната твърд знаци, символи и сигнали, още бродим опипом в подножието на неописуемото величие на ония времена, между сенките на хората, чиито наследници и продължители сме. (…) Сега тук сме ние! След всичко отминало, застанали пред настъпващото време с вярата за сбъдване на бъдещето, което е в нас самите и което се вижда в тоя миг от тая височина, наречена България.” („Поезията на камъка”)