Отличен в конкурса „Дядо Йоцо гледа”, 2022 г.

Банко П. Банков

В годината 1393 от Христовото рождениe вятърът сироко духа през цялото лято, изгори просото, лена и гроэдето в Ломбардия, подприщи водата в лагуната, наводни площада пред църквата „Свети Марко” и венецианските домове.

Монна Анастазиа имаше много грижи, да суши навлажнени сукна и провизии, да пренася килими и мебели в лятната къща в Тревизо, а две от слугините й хванаха треска и трябваше да ги изпроводи на село.

Но съпругът й, синьор Ладзаро Контарини, бе доволен, югоизточният вятър е добре дошъл эа галерите, които бърэат да се приберат във Венеция от Левант, Кипър и Скития, натоварени с мечове, коприна, кожи и восък.

Три от корабите му се върнаха в края на септември и доставиха здрава и търсена стока в семейната магазия. Бавеше се галерата, която спираше в черноморските пристанища, в Тана, Варна и Месемврия. Командваше я по-малкият брат на Ладзаро, Урбано, а проливите между Черно море и Егея бяха несигурни, по двата им бряга отдавна тлееше огън, подклаждан от генуезците.

Урбано не се върна до късна есен, пред иконата на Богородица в семейния параклис горяха все по-дебели восъчни свещи, в просторните зали на етажа господари и прислуга говореха полугласно, като пред покойник, а синьор Контарини посети кантората на Монтелупо, където бяха осигурени галерите му и с каменно изражение се договори за евентуално обезщетение.

Съгласиха се корабът на Урбано да се смята за безследно изчезнал, ако не се завърне до два месеца. Малко преди Нова година полегнала на десния борд галера със счупена мачта, прокъсано платно и нащърбени гребла се появи на рейда пред пясъчната коса, изчака прилива и късно през нощта влезе в големия канал.

Ладзаро чакаше нетърпеливо върху обшития с дъбови дъски кей, студен вятър разклащаше фенера в ръката му, хвърляше остри светлини и сенки по суровото му, насечено от бръчки лице.

Осакатеният кораб стои високо във водата, значи трюмовете са празни и рейсът трябва да се мине по сметка загуби. Нетърпеливо раздразнение се смесваше с облекчение, Урбано е жив, но как е могъл да опропасти дукатите, вложени в пътуването, че ще споменава отгоре на туй за равно участие във фирмата „Контарини и братя”.

Навремето, когато самият Ладзаро плуваше по източното море, нямаше година, в която да не върне галерата, затънала до борда, претоварена от жито, мед, восък и кожи.

Урбано слезе с тежки, разлюляни стъпки по наклонения мостик, подире му двама матроси тътреха обкована ракла, превиваха се под тяжестта й, докато я прехвърлят в гондолата. Черна вода плискаше и кълколеше, редки треперливи светлини мъждукаха зад прозорците на невидими сгради.

Урбано отговаряше уклончиво на всички нетърпеливи упреци и въпроси, с които го засипа големият му брат, сякаш имаше скрито оправдание, ръката му лежеше върху капака на раклата. Ладзаро също млъкна, във Венеция камъкът и водата имат уши.
Двамата матроси качиха раклата на етажа, а после слязоха да хапнат и пийнат в кухнята. Монна Анастазиа запали настолен свещник, събра плътно тежките кадифени завеси на прозореца в малкия кабинет, а Ладзаро залости вратата с резе.

Тогава Урбано се наведе над раклата и докато масивният катинар скърцаше и се противеше в жилестите му ръце, каза с пресипнал и напрегнат глас.

- Това лято падна Търнов и Мурад съсипа каквото беше останало от България. Жито горя на корен, лозята ги опоскаха косове и търговията не стана каквато я мислехме. Човек не знае кога и от какво ще спечели.

Насили заяждащия капак, пресегна и вдигна свещника над главата си. В студения полумрак вътрешността на раклата засия със златен отблясък, алени и изумрудени огънчета пламваха и помръкваха. Урбано загребваше с шепи и изсипваше върху масата пръстени, разешени обици, разкъсани нанизи, везани с драгоценности ръкавици и обувки, някои бяха трогателно малки, свалени от детски ръце и крака, филигранни гребени, златни монети и кръстове.

Ладзаро се извърна и прекръсти пред кандилото, а Урбано продължаваше да трупа скъпоценности върху сукнената покривка.

- Цяла есен возих бежанци от българския бряг на север към Херсонес и на юг - към Константинопол и егейските острови. Най-будните и имущни хора са наплашени за утрешния си ден и даваха мило и драго да стъпят на галерата. Нощуваха по скелите, газеха до кораба, блъскаха се един връз друг на гола палуба. Разделяха се млади от стари, братя от сестри, да не ви дава Господ да видите. Но печалбата е добра, колкото от пет рейса жито, че и повече, последната печалба от българските пристани, търговия повече там няма да има, тъй мисля аз.

Монна Анастазиа бе стояла мълчаливо, като вцепенена в ъгъла на стаята, клепачите й не мигаха и смъртна бледност покри лицето й, олюля се, посегна към масата и падна на пода, като повлече сукнената покривка.

Монна Анастазиа беше българка. Преди двайсет и пет години, докато Ладзаро беше енергичен младеж с волево, обветрено лице, красноречив език и все още плитка кесия, бе водил всяка есен венецианския керван от Търновград за Драч и бе отсядал в страноприемницата, която държеше във Френкхисар бащата на монна Анастазиа.

Тогава тя се именуваше Възкресия и беше стройна девойка с много бяла кожа, дяволити очи и заразителен смях. Такава я хареса синьор Контарини и я отнесе една есен заедно с балите волски кожи, буците восък и къделите лен, които продаваше на сметка в попътните градове и на венецианското тържище.

Да последваш любовта си в чужда страна, туй е изпитание, на което човек се решава само в млади години, докато слуша гласа на кръвта и нехае за съветите на разума. Нали един единствен съпруг ще трябва да ти замени всичко, майка и баща, братя и сестри, въздух, който е изтръгнал първи вик от гърдите ти, земя, на която си проходил, език, на който си проговорил.

Плещите на Антей биха се превили под толкова тегоби, камо ли - на обикновен мъж, обременен от грижи за търговия и страхове за утрешен ден, притесняван от конкуренти, данъци и роднини. Младостта си отива, хубостта - също, макар и по-бавно, огледаш се и видиш на мраморния праг до тебе един натежал, уморен човек, унесен в свои мисли.

В такива минути Възкресия се сепваше, не съжалява ли Ладзаро, че се е оженил за чужденка, тя усложнява живота му по толкова поводи.

Ладзаро никога не й натякна за избора си, беше верен съпруг и грижовен баща, а някогашната му любов към белолицата българка с времето увяхна в отзивчивост, разбирателство или мълчаливо търпение.

Някои неща все пак трябваше да се пожертват. Католичеството гледаше с подозрително око на православните догми, православието бе родило повечето ереси, които пълзяха под сянката на светата римска църква. Ересите докарваха враждебност, погроми, пламваха складове, магазини и къщи, най-добре бе изобщо да не даваш повод за подозрения.

Възкресия се покръсти в католическа вяра и прие името Анастазиа. Ладзаро настояваше да не говори български на децата, особено извън дома им, колкото по-бързо се забрави, че Джанкарло и Феличе са само наполовина венецианци, толкова по-високи врати ще се отворят пред тях, по-дълбоко ще се враснат в земята край лагуната.

Вестите от България идваха рядко. Бащата и майката на монна Анастазиа бяха починали отдавна в далечния Търновград, сестрите й се омъжиха в Червен и Влашко, отнесоха ги свой живот, свои грижи.

Постепенно България бе се превръщала в разбъркани представи, в несвързани спомени: бял облак цъфнали сливи, мирис на цвърната саламурена кръвтина, докарващ слюнка в устата, глас на приятелки от ранно детство и вкус на момчешка целувка.

Галерите носеха година след година все по-тревожни новини, кръстът залязваше над Балканите и изгряваше полумесецът, много корони се търкулнаха и много земя проплака. Щастлив беше оня, който овреме бе се спасил от ръката на антихриста и намерил нов дом и закрила.

Тя се изправи с усилие, подкрепяна от Ладзаро, тук-там по пода просветваха разпилени накити, привиждаха й се разплакани очи, изтърбушени домове, изгубени деца. Удари я грозна мъка, че не може да подслони прокудените, да нахрани гладните.

Почувства се гузна пред Бога и съвестта си, че няма да понесе своята част от теглото, че е зад сигурната врата на собствения си дом. В един защитен от морето град, сбрал под покривите си богатства от четирите краища на света. Град, спечелил от чужда лоша орис.

Два дни лежа със сухи очи, трескаво чело и болна мисъл, оставила на Ладзаро деца, дом и прислуга. На третата вечер бе голямата Коледна служба в катедралата „Свети Марко”. Всеки добър християнин, който тачеше вярата и се надяваше на благосклонност, не би си позволил да я пропусне.

Монна Анастазиа почисти с бръснач косите, наболи над челото й, сложи си белило и руж, които скриха мъртвешката й бледност, облече камизола от най-мека вълна, с набрани на шест буфана ръкави, наметка с хермелинова яка и, подкрепяна от осторожния Ладзаро, отиде на служба.

В полумрака свещниците горяха като клади, хорът надмогваше бученето на хармониума и припомняше с тържествени думи за радостта, донесена на земята с раждането на спасителя.

Синьор Контарини побърза да разпродаде чрез посредници накитите и скъпите вещи, те бяха мокрени със сълзи, по-добре беше да не задържа за дълго българската печалба под покрива си.

Единствената вещ, която монна Анастазиа настоя да запазят, беше пъстрописано житие с позлатени главулеци на началните букви и алени миниатюри, подшито в сребърен обков с инкрустации от розов и черен камък.

Дълги години стареещата жена пазеше тази последна вест от изчезналата си родина като реликва в кипарисов шкаф до възглавето си. Отначало я препрочиташе често, а после просто я притискаше до гърдите си, когато уплаха или скръб сепваха сърцето й.

Тя преживя Ладзаро и издъхна сред грижи, но самотна духом, в един тих пролетен ден, сложила суха ръка върху бледия пергамент, изписан с понятни само за нейния взор и сърце думи.

Внуците на монна Анастазия не говореха български и предаваха пъстрата книга от поколение на поколение, като любопитна вещ. Когато родът Контарини западна и обедня, последният потомък на енергичния младеж, който бе водил тежки кервани през българските гори и на веселото момиче с дяволити очи, скъса пергаментните страници от сребърния обков и го продаде на близкия антиквар за няколко австрийски дуката.

Пергаментните страници с неразбираеми букви и миниатюри на хора в чудати дрехи попаднаха от ръка на ръка у местния свещеник. Той се съмняваше дали пъстрописаните страници не крият нечистиви мисли, затова ги отнесе в епископията.

Епископът бе служил на младини при папския нунций в Петербург, познаваше славянското писмо и предаде житието на Ватиканската библиотека в Рим.

Така пергаментните страници с главулести букви и алени миниатюри надживяха превърналите се отдавна в прах, а някога толкова живи Възкресия и Ладзаро, и стигнаха до наши дни.