Здравко Пеев

Ботьо Буков, „Сто и една песни за теб”, изд. „Кота”, 2021

Ботьо Буков, авторът на „Сто и една песни за теб”, създава света на любовното чувство, многообразна и задълбочена лирична митология; въпреки че е написана в октави - кратката форма, избрана от поета, повествува от първо лице - изповядва, преживява и съпреживява любовта. Другият „герой”, „третият”, вместо в любовен триъгълник, е времето, с неговото течение - триизмерно - в миналото, настоящето и бъдещето.

„Сто и една песни за теб” - лирика, „сгъстена” в октавите -две четиристи- шия, които съдържат и сюжет, и образи, природа и бит, изпълващи световете на лиричното.
Като знаем „Сто сонета за любовта” на великия Пабло Неруда, можем да се запитаме: състезание ли му обявява Ботьо Буков? Да, обща е темата: жената и любовта, любимата, но освен разликата във формата, съдържанието на стиховете и при Неруда, и при Ботьо Буков е различно като изповедност, география и духовност.

Общо е испаноезичната връзка - Ботьо Буков е испанист, филолог, практикувал е дълго време езика на Сервантес. Работил е вдъхновено като професионален преводач на поезия и проза.

Испаноезичният събрат на гениите, техният български следовник, е „оплодил” поезията си: спонтанна, зряла, психологически нюансирана - в духовен диалог с жената - любима, спътница в живота, като съпруга и мечта. Превъплъщението на образа й е изразено фино, лаконично, с емоционална задьлбоченост, същевременно поетът заявява, че е „събирателен” образ, „сто жени ще трябва да възпея / за една-единствена жена”. Всяко двустишие, освен своеобразната „сюжетност” е и миниатюрна притча за състоянието на „аз-изповедника”.

Тези притчи разказват за изпитанията на любовта: преходи на чувства, настроения, вьзрасти; преходи - възвишени и битови, състояния - земни и небесни (често срещаме образите на криле и небеса).

Класическата форма на поетическа изповедност - четиристишията - изразяват чувствеността на лирическия персонаж. Любовта - приземена и обожествена, тайнствена и ясна, окрилена и насъщна…

Стиховете притежават и мярка - в чувствеността, в свенливостта н изповядваното. Поетът споделя и тревогата си, че битът може не просто да съпътства любовта, но и да надделее, и пита: „Разбираш ли, какво се случва с нас?”, като душевните приливи и отливи са представени в последователност, своеобразна драматургичност на чувствата. Защото любовта ни надмогва, променя, движи, понякога независимо от нас.

Пресътворен, образът на жената е многолик, многоизмерен, партньорите са и „вечерна зора” и „слънцето на здрача”. Диалогизира се и с любимата, и с нейните превъплъщения. Тези „монолози-диалози” придават на лириката характер на „огледало” - физическо и душевно „тяло” на природата и състоянията на вълнения с непрекъснати приливи и отливи на чувствата, самоосъждане, въпроси и отговори, звучащи като сентенции.

Любимата - изваяна в слово, може би изглежда шаблонен образ, но тя е опоетизирана, жива, в движение, внушението е за образ неуловим, с множество превъплъщения. Тя е и преследвана - с очите, с душата, докато се появи на „пиедестала” на поезията като модел на съвършенството. Сякаш Ботьо Буков ни казва като Фауст: „О, миг, поспри!…”

Но за разлика от героя на Гьоте, тук лирическият герой не търси помощта на Мефистофел, а на собствените си влюбени сетива. Чувствата са динамични в това „преследване”, за да бъде любовта възвисена на пиедестала.

Но този подход на „власт - владеене”, за да е „възпята” жената, носи и отговор - условието е при пресъздаването да се постигне съвършенството. Тази чистота - „сълза на самодива”, сякаш влиза в конфликт с любовта „влечение-владение” - плътска и силно чувствена. Затова и следва преходът от чистата сълза към „пазвите-храм” и „устните-комка”.

Това е „причастието”, сливането на плът и дух, за да бъдат влюбените „осветени” в храма на чувствата. Още в началото на стиховете започва символиката на „ваятелството”, за да се изгради възвишеността на любовното съпричастие, на ваятел и творба.

Жената и любовта - това съчетание създава многообразието на поетичния свят - „нашият единствен свят”, „възкреси ме с млади устни”, “радост срещу грях”, „пъкъла на твоя рай”. Любовта е спасение на човечеството от разруха. „Кражбата” на любов - метафора на крилете, а „захарното петле” - образ на любовната страст, но и на слабостта човешка без криле.

Любовта в образния свят на Ботьо Буков се разполага в пространството, тя е време и съдба, радост, грях и мъдрост, сън и будност, велико чудо:

„Да заспивам в съня ти пробуден,
да се будя - света пресъздал
във въртопа на вечното чудо!
Необичан ли? - Значи умрял!” („Изблик”)

Непрекъснато срещаме развитие на настроенията - мисли, мечти, осъзнаване, преходи в екстатични състояния; прегръдката е рай, любовта - безсмъртие, и в младост, и в „посребрените години”, „еликсир за младини”, „отлежало вино”, за да стигнем до заключението: „и се чувствам безсмъртен сега”.

Срещаме и резигнация, горчивини от разминаването - „непосилна въздишка, сияйна покруса” („Сподавена песен”). но и „проглеждането”: „да не мога до края си да осъзная, / че подминах живота по пътя към рая.” При стиховете на Ботьо Буков са отворени всички сетива за любовното чувство: чуват се звуците, усеща се мисълта със сърцето, зрими са светлината и мракът, в нощта и в деня, в съня и в будността…

Какво са животът и смъртта в стиховете на поета: „Смъртта в живота ми е жива / красиво ме погубва тя”, и „бездна”, и „наслада”. И отново любовта - бяла и смъртоносна - „патос, ослепял от светлина”. Може да се състави цял речник на символните състояния в лиричния свят: тишината - символ на потъването, на истинската любов в грубия свят, извайването „с болката на черния клавиш, / с вопъла на уловена риба”, „ограмотяването” на душата в писмото любовно, докато я открие и срича „буквара на любовта” („Как”).

Любовта в отминалото време е „жигосване”, „застинал взрив”, но животът трябва да се живее, той трябва да бъде в нейно име подарък за любимата („Подаръкът”). А смирението в любовта води до милостта, наказанието - към залез, здрач, небесно състояние. Чувството е сподавено, душата „проглежда” и ослепява, надеждата - удавя, сподавяното е трагично…

Любовта - люлка и свобода, възвисява до небето, но и разплаква приземените, недостигнали възвишеността на чувствата. Любовта е празненство - жената дарява любов - заслужено и незаслужено, но „златният потир”, целувката, пиршеството на любовта си остава неизчерпано. Любовта е празник, „щом прелива златният потир”.

Любовта като познание, като крайно състояния не спасява чувството, защото не е достатъчно, за да спечели любимата. Крайностите на познанието се оказват по-слаби:

„В лазурите на нейните очи
сирената на бурите живее.” („Глъбини”)

Речникът на любовната символика може да се разшири с преобръщането на библейската символика: пазвите, ябълката, рая, греха, небесата, смокиновото листо, очите на змията:„Откъсни смокиново листо и покрий очите на змията” („Вехтозаветно”)

Любовта е сбъдване и несбъдване, спасение, осмислена в живота съдба - „и от живота да спасим, / това, което ни спасява.”Защото спасението в поетичното тълкуване на Ботьо Буков е свръхживот, надмогване над делничното.

Във всички двустишия се задава един и същ въпрос - какво е любовта? И във всички се дават отговори, но дълбоки, богати метафорично, изразени е динамиката на чувствата:

Любовта-подарък, любовта-възнесение, любовта-смирение и милост, но и „с крила на небето”, защото тя е, която е осветила „миг от свободата”.
Любовта е и превъплъщение, контрастни светове, песен и плач, прераждане и люлчина пазва:

„Ако днес отново ще ме раждаш,
в пазвите си люлка ми вържи.”

А смисълът на любовта е в роденото още в детството „момиче златно”.

Любовта в „Патос” е „щастието с восъчни крила”, тя е „високото”, възвишеното, дава висота, но и съдбовна обреченост, жажда, небесни очи, сътресение, огън и в гибелта отново възкресение. Любовта е съизмерима и с крайности („Какво зная”) на духа - лед и огън, зла фея, палма в „миража”. Любовта е избор, крайност и безкрайност, рай, ябълка, ангел, присъда, благословия, ад. Необозрима. Възторзи и покруси, мечта за изповедност, но и молитва за красота и вдъхновение, която „след време” донася цветя, ласкави ръце, интимна близост - „в тебе ще се сгуша”.

Любовта е и нещо неизмеримо: „Колко женска хубост разпиляна! / Колко много мъжка слепота!” Друг образ на любовта е времето, което „плаче” - „Болката възпявам и съм жив” - диста нцирана среща във времето, причина за плача, но и „вехта жалба”, „имах я, тогава бях щастлив”. Плачът - трансформираната болка, утвърждава силата на чувствата, макар и в премръзнала сълза, лист на „закъсняла роза”.

Неизменен символ е и пътят, и в него - крилото, бадемовият цвят, надеждата, споменът, синевата, лазурът в очите - редуват се действителни и абстрактни образи, за да утвърдят всемогъществото на реалното и нереалното, каквото е любовното чувство.

Богата, дълбока е тази лирична енциклопедия на любовта. Вдъхновените октави изповядват, в тях словото живее, живописва, осветява смисъла на съществуването на мъжа и жената във времето и пространството.