Здравко Кисьов

***
Мислех си, че Пегас, този кон с крила, няма да иска нищо от мен, ни сено и овес, ни обор и завивка. Но той се оказа ненаситен и хищен: поиска живота ми, целия.

***
Подобно на Тезей в лабиринта, непрекъснато оставям в този свят знаци след себе си, сякаш допускам, че може да има завръщане.

***
Всеки ден сядам на стола пред писмената ми маса като на електрически стол.

***
Когато се надвеся над белия лист, с чий поглед се взирам в нещата, с чий пулс сърцето ми бие, чий глас ми диктува, та никога след това не мога да се позная в написаното!

***
Кратки са тия мисли, защото са записвани нощем под светлината на мълнии или на кибритена клечка.

***
Колкото повече пиша, толкова по-дълги и тежки стават веригите ми от думи.

***
Ден подир ден, преминали в труд над хартията, и ето, че писалката се превърна в продължение на ръката ми. Затова посочвам нещата край мен вече не с пръст, а с писец.

***
Като цвете над пропаст живях, но хората край мен забелязваха или само цветето, или пропастта.

***
Улисан над книгите, разбрах, че пролетта е дошла едва когато моливът се разлисти в ръката ми.

***
Толкова дълго лежах на пръстта, запролетена и топла, че не усетих как косите ми пуснаха корени и ме приковаха завинаги към тази земя, но с очи към небето.

***
Като лампичката в хладилника, когато открехват вратата му – и аз така изведнъж целият вътрешно грейвам, когато някой ме докосне с дружелюбна ръка.

***
Писателството – хайка за думи.

***
Не ликувайте, не мислете, че падам. Птицата също от време на време прибира крилете си, за да се спусне от прекомерната височина.

***
Не искам да се завръщам в местата на детството, за да не залича там с големите си обувки следите от моите боси нозе.

***
Двамата с теб сме като сиамски близнаци и единият от нас трябва да мъкне непрекъснато другия, но разделянето ни може да бъде смърт и за двамата.

***
При всяко свое съмнение, тя отнема по нещо от мен, както девойчето с цвете в ръка, гадаейки, къса листенцата му едно по едно, докато остане само голия стрък.

***
Тази любов като атомен взрив превърна живота ми в гола пустиня. И макар че самият аз оцелях, все пак чувството на обреченост остана като стронций в кръвта.

***
Някога, в детството, всяко младо дръвче ми се струваше мачта на кораб, а сега виждам в него само утрешен кръст.

***
Той дълго стоя над белия лист, после бързо го покри с думи, сякаш се страхуваше да не бъде погълнат от ямата на листа.

***
Дясната ми ръка става все по-дълга от лявата: непрекъснато, макар и мислено, я протягам да се здрависвам с хора от най-далечни места по света.

***
Маската, която този човек толкова дълго носи върху лицето си, смъкна и кожата му, когато посегна да я свали.

***
Застои ли се някъде този човек, сянката му всичко прогаря и след него остават само ями с очертанията на силуета му.

***
Слънчогледите вечер обръщат своите пити надолу. А може би търсят все още слънцето, което е вече под нас, в другото земно полукълбо.

***
Когато се здрависвам с петопръстите листа на кестена, той наднича през рамото ми, за да види не крия ли брадва зад себе си.

***
Някога гледах как розата разтваря своята пъпка. Днес виждам само как растат нейните шипове.

***
Толкова дълбоко е проникнала в мен тази северна прибалтийска страна, че ако в моя слънчев български град ме заболят неочаквано костите, значи там пак вали дъжд.

***
Тези двамата, когато ги виждаме поотделно, мълчанието им респектира. Ала когато са заедно – то е убийствено тягостно.

***
Крилата на Пегас ни пречат да видим, че всъщност и той носи самар, не по-малък от този на останалите коне.

***
В джоба ми – камъче от морето и шишарка от планината. Трябва да проверя не са ли останали дупки в пейзажа там, откъдето ги взех.

***
Когато с лодката рибарска мъжът й влизаше в морето, тя на брега по цели нощи се молеше – дори цигарата й да бъде фар за него в мрака.

***
Чуй, и птицата в клетката пее като свободната птица в гората… А може би си представя пръчките на кафеза за клонки!

***
Думата “болка” не причинява болка, затова съм недоверчив вече и към езика.

***
Отдалечавайки се от хижата, забелязах, че нямаше вятър, но високата лятна трева ми махаше за довиждане със стотици ръце.

***
Щом с хлад ме лизна вечерта, накладох огън буен. Но как сега да различа кое във мрака е светулка, кое – искра от огъня?

***
Не поглеждай луната – тази ключова дупка в небето! Току-виж си съзрял как някой ни гледа любопитно през нея.

***
Махнете по-далече от мен тези книги и вестници – ще ме поболее течението, което струи през отворите на буквите!

***
Лежа и слушам – времето изтича не с ударите на часовник, а с токчетата на жените, неспирно чаткащи по тротоара под прозореца ми.

***
В сърцевината на свещта – тънък, невзрачен конец, а колко много восък повлече със себе си в пламъка!

***
За да не гледам лицето си, аз строших огледалото. Сега от всяко малко късче наднича образът ми пак, хилядократно умножен.

***
Живеем задъхано, бързо, припряно. Като голямата стрелка на часовник търчим. А всъщност малката стрелка, дори когато липсва голямата, показва колко е часа.

***
Съседът горе се разхожда пак от единия ъгъл до другия и дъските на пода, като клавиши, подемат отново мелодията на самотата.

***
Отдалече си помислих: гората гори! Когато стигнах там, видях – то била есента!

***
Ето го първият плод на дръвчето, посадено от теб. Раздели го справедливо на четири: за слънцето, за дъжда, за пчелите и накрая – за тебе самият!

***
Откъде е този вятър в къщата – вратите са затворени, прозорците също! Не човекът ли, който в нея живее, носи бурята в себе си?

***
Неуморно, неудържимо някой в мене вика за помощ от деня на самото ми раждане.

***
Облакът почуква като слепец с тояжката на дъжда по земята и отминава нататък.

***
Нетърпелив и подвижен по нрав, не смея нозе да помръдна върху тази земя, за да не стъпя на кости на мои предци.

***
Звездите ми намигат съучастнически, сякаш знаят за какво мисля, когато погледна към тях.

***
Заедно с въздуха, който дишах, изглежда съм вдъхнал и птица, която сега пърха и пее в гърдите ми.

***
През всички врати, които в живота пред мен се отваряха, влизах само при себе си.

***
При погребението на ковача след катафалката вървяха и всички коне, които той бе подковавал.

***
Камъкът е изплакал всички свои сълзи, затова е твърд и студен…

***
Чрез чеповете на дъските от стените на планинската хижа гората сякаш ме гледаше с десетки очи.

***
С толкова много “о”, като надупчена от куршуми е книгата и въпреки това още жива.

***
Тебеширено слънце върху асфалта, кой знае кога нарисувано от деца, а виж – около него снегът разтопен!

***
Есента е тиха и съсредоточена, за да може да чуе прокрадващите се стъпки на зимата.

***
Реките, които извират от очите на нашите майки, не са отбелязани на нито една карта.

***
Благодарете ми за този неуспех – за нечий друг успех е сторил място той!

***
Думите трябва да ехтят не като изстрели, а като стъпки от човек към човека.

***
Подир светулка в полето търчах и не усетих, как затъвам все повече в мрака.

***
Толкова дълго съзерцавах разцъфтялата вишна, че тя изрони от свян всичките си цветчета.