ТЪЖЕН ОПТИМИЗЪМ
Планината без хората е пуста, хората без планината - бедни. Тръгнеш ли по пътеките в Родопската планина, слуха си ще оставиш при белите коси на водопадите, спреш ли на Орфеевите скали - погледът ти ще си изгуби в далечината, изкачиш ли се на Турлук - ще забравиш всякаква битност и ще потънеш в синьото поднебие.
Но какво е планината без гори? В недалечното минало ме беше страх да се бухна в гората, защото бе много гъста и трудно проходима. И сега ме е страх - защото виждам отсечени дървета, пръснати дялки, следи на дървар…
Не от носталгия споделям това, а от болка. Спомням си, като ученици бяхме на бригада за залесяване. Живеехме един месец на палатки, копаехме дупки и тераси, откъдето се усмихваха зелените забрадки на фиданките и цели ридове и оплешивели скатове оживяваха.
А сега - трупчийки превозват хиляди тонове дървета към гатерните кланици. Алчни търговци нямат мила към гората, която ни дава и вода, и прохлада, и чист въздух, и какво ли не още…
Скоро бях в Лудогорието, където безкрайните площи бяха засети и естествено изпитвах радост. А защо у нас, в Смолянско, земята е изоставена и пустее ли, пустее?
Да вземем така нареченото „родопско поле”, котловината на Хвойна и Павелско. Какво ли не се е раждало тук - картофи и фасул, тютюн и царевица, домати дори…
Клоните на ябълковите дървета се трошаха от натежала реколта - скарнянка, айвания, бял фльор… И тук има място за техника, с която да се обработва земята, но не се намериха арендатори, не се образуваха кооперации.
Защо ние, българите, не надграждаме добрите традиции, а ги унищожаваме, пък сетне се туткаме и вайкаме - ах, какво сторихме, как ще излезем сега от това дередже?
Журналистическата ми професия ме отвеждаше къде ли не в Родопите. Разговарял съм със стотици балканджии от всякаква възраст. Младите в селата имаха работа в цеховете на фабриките-майки в окръжния град. Получаваха добри заплати, вдигаха сватби, кутиха си децата, учеха ги, отглеждаха животинки и окопаваха градинките си.
В село Мугла училищният двор се огласяше от детска гълчава, медният звънец биеше и отнасяше надалеч вълни от светлина, а сега там почти няма кого да поздравиш…
В махала Лилеково, недалеч от Богутево, учителката обучаваше седем деца, едното нейно - това бе минимумът, за да звъни училищният звънец.
Малкото училище в село Сливка събираше децата от близките махали - едната стая беше за класа, в другата живееше младо семейство учители…
През 1932 година учениците в Павелско са били над 450, сега - към петдесет. В Забърдо училището е защитено и учениците са петнадесет. От кого е защитено училището? Защо се получи така? Ами защото няма работа за младите семейства и те хукнаха или към големите градове, или към западните държави.
Цели фамилии, а някъде и почти цели села се заселиха в Испания. Чуждото свое не става, но чуждият хляб спасява. И в родопските селища останаха повечето стари хора, баби и дядовци, които се учат поне да включват скайп, за да плачат пред студения екран, със скритата надежда, че дъщерите и синовете, внуците им ще се върнат някой ден, за да стоплят бащината къща.
Някои от тях не ги и дочакват и чужди длани затварят очите им, но незатворили раната, която отнасят в небитието.
В духовната сфера е по-светло, въпреки опитите на чалгата във всичките й превъплъщения да притъпят творческите пориви и възрожденските просветления. Три са факторите, които спасяват от униние и безнадеждност.
Първо - родопският фолклор е жив, ако не се обогатява, то поне се съхранява. И това не е малко. Някой в миналото бе определил фолклора като „велик покойник”, но този, който каза тази фраза, си отиде, а фолклорът остана и ще надживее много поколения, докато има Българско.
Как да забравиш ония редове от родопската песен, които блестят като бисери: „девойко мари хубава… от небо ли си паднала или от земя никнала”, или „балносо да си кажем”, или „бела съм, бела, юначе.”
Второ - писаното слово и то не умира. През последните тридесет години се написаха много книги - и художествени с родопски сюжети, и монографии, и мемоарни. Продължиха се традициите на Стою Шишков и Васил Дечев. Родопската книжнина се обогати с монографии за Устово, за Беден и Брезе, за Борино и Сивино и други, със „Златоградски страници”…
Художниците още по-проникновено рисуваха върху платната и създадоха както незабравими портрети, така и незабравими пейзажи.
Трето - надежда и упование будят младежите и девойките, които проявяват съпричастност към болните си връстници. Трогателно е младите абитуриенти да отиват на бал с тениски и дънки или да организират благотворителни мероприятия, за да наберат средства за страдащата си съученичка. Нека не укоряваме само младите, но и да ги разбираме.
Верската търпимост и толерантност е част от хармонията в Родопската планина. От векове сме живели заедно - и християни, и мюсюлмани. И пак ще живеем.
Няма какво да делим под това небе - в религиозните храмове молитвите са едни и същи - за здраве на живите за упокой душите на мъртвите.
Няма да се забрави името на Тодор Батков, който стана инициатор за изграждането на втората по големина църква в страната „Свети Висарион Смоленски”.
27 бели параклиса светят с християнските си кръстове около село Павелско и още толкова около Момчиловци.
Родопската планина е загубила много, но не всичко. А въпросите остават и ни бодат със страшна сила - ще се обърнат ли младите с обич към родните места, ще намерим ли пътя към себе си, за да намерим пътя към ближните, ще опазим ли природата или ще я глозгаме още като ненаситни хищници, ще съхраним ли традициите, обичаите, които са от памти век, за да останем верни пред нашите велики предшественици?
