Ангел Дюлгеров

Лесното четене на тази книга е твърде измамно. На читателя ще се наложи внимателно да “слепва” споменните етюди и с грижа да открива сложните асоциации между наглед далечни срещи и случки. Атанас Липчев пише за онова, което познава най-добре. Пише с жар и страст, които не са така характерни за този вид литература. “Пътят към зимата” не е роман за морето, блажено кротуващо под ниските стрехи на килнатите край брега къщи, нито за тихите утрини и нощи, плувнали в лепкавата омая на липовия цвят. Нито за щастливото детство и безумното и светло бъдеще… “Пътят към зимата” е книга с личен почерк, дълбоко взряна в идеите, които авторът търпеливо е износвал и проверявал през годините. Едно вълнуващо пътуване назад през сенките на миналото, в което се разказва за болките, омразите, барикадите, за плебейските погледи. Раздипляйки тревожно живота си, героят на писателя всъщност разказва за пропуснатото – онова, което не е могъл да изживее на мига, което не е продължил или осъзнал тогава…
За пореден път Атанас Липчев доказва способността си да удържа цялостният смисъл на разказваното без метафорични свръхконцентрации и смислови разреждания, да гради образи отвъд литературата, отвъд метафората, отвъд възможността написаният текст да звучи написано. Духът на фрагментаризираното минало оживява чрез играта на жестове, озвучавания, погледи, изострени от взирания във вече несъществуващото, но с така осезаемо вътрешно чувство за съпричастност към живота – тъп и скучен, но все пак любопитен и мамещ с “милващия шепот” на дедите и “исполинската сила на пръстта”. Днес е все по-трудно да осъзнаем от къде идва силата, с която устояваме на изпитанията, но за героя на Липчев потомственото чувство е все още живо и ненакърнимо: “…смътно чувствах хладната стомана на конски подкови и почерняло сребро, смътно чувствах топлината от строгите черепи на хиляди българи в тази черна, тлъста и българска земя”. Така сюжетната структура оставя у читателя усещането за нещо сигурно и запомнящо се и погледът се освобождава от „гнета” на дълго носената необходимост, за да се отворят пред него други, неочаквани пространства, за да стане ясно за пореден път, че в сферата на думите представата за „край” е измамна.
От тъмницата на душата писателят сътворява цяла вселенска планета, в която живеят все още непомирени всичките ни същности; в странното единоборство между някогашни, настоящи и бъдещи светове споменът преброжда бреговете на детството, преплува моретата на младостта, за да заключи кръга в тревожния въпрос: Дали нашите истории не са доказателство, че вече сме преминали от страната на мечтите в сенчестите градини на мъдростта?
Писател като Атанас Липчев няма как да избяга от своя живот – “…толкова болен и толкова тъжен пясъчен къс земя, в който попиваха ненаситнозелените и изяждащи вълни на морето с бялата пухкава пяна, сътворила божеството и обещала красотата…”. Из нишите на всекидневното се прокрадват трагическите спомени за едно цяло поколение, обезличено, смазано от нуждите на оцеляването, обездуховено и лутащо се из лабиринтите на неосъществените мечти. Така се ражда онази особена вътрешна напрегнатост – едно тихо, но постоянно страдание от непостижимостта на най-важния смисъл. Но трябва ли човек да се отказва, когато е достигнал вече до последното стъпало на Иаковата стълба, и заслужава ли си да зъзне самотно някъде назад във времето, щом не е изпълнил последния Завет – открито да признае греховете си?
Този текст има своя особена стойност: езикът при него се проявява като мисъл на сетивата, битието – като вечно възвръщане на същото, към мястото, където времето става точка. Зад подобна интелектуалистка проза личи прозренчеството на писателя, умението му да провижда отвъд смисъла на видимото и досегаемото. Тази способност да вижда по-особено, да усеща метаморфозността на битието позволява на Атанас Липчев да извърви отново пътя в дебрите на една културна епоха, чийто образ е белязан от множество отсъствия – на скрити, спестени или просто загубени факти.
Запазвайки свежестта на полутоновете, отсенките, мигновенията, писателят промъква и спомени, натежали от носталгия и емоции, бележещи тъжния опит на отминалата младост. Спомени, които всъщност виждаме чрез ума и сърцето си. Като онази Мария – първата жена, детето и любовта у всеки от нас. Мечтата е като птичи полет, колкото и да бързаш, няма да я стигнеш. Но срещу нея, като дамоклев меч виси прокълнатостта на човека да не може да понесе толкова обич, безумно встрастен да настройва съвестта си в очакване на бъдещите горчиви дни, месеци и години… Обичта, без която свършва пътят и настава нощ.
Надничайки в миналото, умъдряващото око на писателя, лишено от сантиментални излишества, постига образи, чертаещи самата психология на времето. Старозаветната мъдрост за познанието като натрупана печал постепенно преминава във въпрос: защо тогава прозренията да не са проклятията на ума? В тази външно повествователна структура има достатъчно проникновено разчетена и сюжетирана сегашност, в която неочакваните връзки отварят лабиринтите на смисъла, опитвайки се да формулират уроците, които ни дават младостта, нашите родители, цинизма на един агресивен свят, превратностите на българското. Но защо винаги се проваляме? Може би защото не можем да преодолеем егоизма на живота!
Трагизмът е начин да се завръщаме към живота, а не сблъсък с него или прощаване (“стъпка по стъпка тръгнах по бащиния път, доживях дори до професура, получи се онова, от което ужасно се страхувах на младини – стигнах до компромиси…”). Модерното писателско говорене на Атанас Липчев почива върху едно „трагическо чувство за живота”, при което е трудно да прекрачиш себе си. Би било трудно да гадаем дали той пише собствената си драма (“светът е устроен безкрайно разумно от опитна и веща ръка. Всяко раждане е и потенциална смърт, затова не искам да играя но правилата на играта…”), но от позицията на житейски дистанцирания и разнищен човек (“Наистина ли толкова малко съм живял?”) той поставя въпросите на живота, от отговорите на които всички се нуждаем.
Написана с много топлина, тъжна самоирония и очакване (“…аз и ти сме живота, изгорелите кестенови листа са живота, не е толкова сложно, животът е низ от спомени, ако си талантлив, ще ги подредиш така, че да изглежда, сякаш си го изживял пълноценно и смислено, инак…”) “Пътят към зимата” изисква и нов тип читател, подготвен за нейното възприемане. В нея причудливо се преплитат утвърждаването на вечното завръщане и есхатологическата перспектива (“…съвсем не е толкова страшно да се разделя със стола, късчето хляб и сухото почукване на кълвача, не лицемернича пред бога, защото съвсем скоро ще му се представя, вече ясно виждам сенките и дочувам властния им шепот…”), мемоарните откъси с прецизно напипания пулс на лошите обществени заболявания.
Дълбоката интимност на Атанас-Липчевия герой вплита в житейските сегменти различни съдбовни проблеми, сред които е обречено да се лута човешкото съзнание: Защо не може сами да намерим пътя си? Кога сме се разделили със съвестта си, за да потърсим спокойствието на илюзорната мъдрост? И въпреки често повторената диагноза за болния дух на съвременното тяло, словото на писателя докрай запазва надеждата, че Той все пак съществува и извън способностите на човека е да разбере Неговите отсъждания. На човека му остава единствено усилието по “пътя към зимата” да продължи да търси – до последния час на последния ден – стъпките си по влажния пясък на живота.
Алчната самота на Края не може да скрие изтъняващия сърп на лунния диск. И колкото изкусната човешка природа да вае героични животи и загадъчни емблеми на своите тайни, идва миг, когато човекът осиротява от илюзии – мигът на Земния му съд.

Атанас Липчев. Пътят към зимата. Издателство “Ателие 89”, 2009, 132 с.