СЕПТЕМВРИ
Из „Живея в младост” (1983)
СЕПТЕМВРИ
Слънцето, стария таралеж, още пери дългите си игли,
но ще надуши есента и бързо ще се скрие нанякъде.
Само ние, хората, под небето стоим и снегът ще ни навали,
ще глътне гласа ни и ще счупи краката на ехото.
Ще ни разбира тогава виното - отделената горда душа
на летните дни, на тези без присъда избити въстаници.
Дано само животът ни, птицата, чашите с крила не строши
и дано не сме уморени след много любовни познания.
Все надеждата - старата дрешка, тя до гроба ще ме отведе,
но дано съм здрав - да ритам в муцуните всички болести,
иначе подлецът ще олигави чашата ми, сграбил я с две ръце
и над сина ми ще се надвесва с череп и челюсти оголени.
Дано съм здрав, защото искам да чуя оръдията на пролетта,
които пеят с горещите си гърла и разбиват силно зимата,
и блъснал масата, счупил каните и разтворил всички врати
да кажа: хайде, приятели - чака ни нашата само работа.
Чака ни стария таралеж - скрил е от студовете носле,
чака ни и нека го стоплим - стига сме си жалили устните.
Нали затова сме родени - да пренесем вярата и оставим дете,
а клепачите ни, щом се изпънем накрая, да бъдат спуснати.
ПАРИ ЗА ОБЯД
Стотинките смятам - тъкмя ги за сандвич и свестни цигари.
Така е, си казвам - все нещо не стига, все нещичко няма.
Дано панаирната вечер успеха ми не изпревари…
И се изгърбих - да нося чувството, тази, сухата слама!
В два ореха едри пазя надежда - триста пъти го казвам.
Живот е това - за обич и труд, а всички несгоди са гъдел.
Доказва го стволът - когато го види, луната все ахва.
Живот е това, ще се обърне - и със сина си ще бъдем.
Знам, както преяли овце всички наши джобове ще дишат -
непременно с банкнотите едри ще ги набъхтим догоре:
ще се усмихнем на жените си всяка Нова година
и ще живеем не като млади поети, а като хора.
Спасяват ни още студентските столове - търсим си язва,
но няма ядене лошо - щом издува корема ни хлътнал.
Ракия понякога пращат бащите - какво повече трябва,
за да сме живи: с два чифта чорапи, с един ще си тръгнем.
МОНОЛОГ НА ЧОВЕКА
Останаха ми верни единствено четирите посоки на безкрая,
а никоя от раните ми все повече и повече не заздравява.
Но ако някой е рекъл да ме промени или пък тръгна към рая,
дори и там ще подравям корена на измамната земна слава.
Аз искам крила - но защо създателят не мен, а бухала тачи?
Знам, трябват и зрелища - щом от живот любовта е по-кратка,
но как мога да крача ухилен и да лъжа утрешните близнаци,
когато в самия мен плачат и пеят радост и мъка по братски?
От кожата на най-едрото яре направих своята весела гайда,
но и аз, всесилният с ножа, ще задавя земята с кокали бели;
усещам дори, че и мечтаното едва ли ще може да ме зарадва,
но се бия все пак със злото, щом то на прага стои в неделя.
Ще налея света до коритото на небето с деца, с победа свята,
но нека и след това за минута поне от обич да стана тъжен.
Сега моят прозорец няма пердета - не само за да съзра братя,
а любимата да хвърли камък, щом със спокойствие се излъжа.
ОДА, ДАНО НЕ ПОСЛЕДНА
Аз, възпитател във всички детски градини на словото
и усмихнат с прошка над тържищата на всяко минало,
споделям най-вярната дума, която до днес е имало:
приятел.
Аз, изпохапан от най-красиви и силни зверчета
и станал звездно небе от белези и вчерашни рани,
събирам зърната на вашите сънища, в тъми разпиляни:
искреност.
Аз, домакин все още за радостта и когато ще си замина,
и пак в страшните планини на мечтите повел своята чета,
в своя син ви заклевам, момичета и момчета:
любете.
Аз, отличник и в следдипломните школи на всяка болка
и заплакал самотен над бедите на всяко минало,
споделям най-силната дума, която до днес е имало;
вярваме.
ВЯРА
Омръзнахте ми всички - неискрени, безсрамни!
На себе си самия аз вече съм омръзнал.
Над веселби и жертви - като самотна врана
душата ми прелита - живее тя, но тъжно.
Обикнах ви аз всички - на себе си омръзнах!
Къде е злото куче, къде е обичта ни?
От болка изкорубен е моят брат небръснат
и разговаря вечер с прозореца си тъмен.
Обичам ви все още - но себе си намразих.
Живейте вместо мене - сина ми пощадете.
Денят е тъжен, весел - но неизбежна гавра,
там с тътен вече бие и е само сърцето.
Омръзнахте ми всички - болезнено, безсрамно.
Но аз все пъпля с обич, душата си все дебна -
ще й целуна клюна, крилата и гръкляна,
а после ще сме огън, упътен към небето.
КОНТРОЛНО ЗА БЪЛГАРИЯ
Цял свят говори, цял свят повтаря: страната с рози,
но как, аз питам, из пръст и пепел израства цвете?
Там кръв бунтовна - сред мрака хладен, вдън черна доба,
бучи и пее - червена, топла - тя в пъпки свети!
В полята свири, пищи и пада невиждан вятър,
защо, кажете, той кърти камък и бук огромен?
Ах, на дедите - в балкана горе изгнили с вяра,
кръвта изсмукал - той търси внуци за тях достойни!
Строежи раснат, покълват дръзко и в зима остра,
нима, признайте, там тъжен майстор вгради невеста?
Там кости бели, там кости черни - там яки кости
са арматура - днес те закрепват градежа весел!
Ще дойде есен - ще грейне тихо, широко в здрача,
защо, аз питам, в небето бие отблясък ален?
В септември ние към смърт и радост с бащите крачим
и не дървета - а ризи в кърви над нас ще пламнат!
ЛИЧНО
Ти си разведен с радостта - отдавна тъй живееш.
Ти в седмицата мръсна мъкнеш мисълта за подвиг,
а в петък нейде посреднощ - две съботни консерви,
навиваш после стенния часовник - да говори!
Защото подвигът е за страхливците награда
и нафора за тях - светът най-бавно се променя.
И тъй: поливаш здравеца или пък буйстваш в ада,
близначета са твойте дни, а кожата - скроена.
Но да извикаш истината все пак ти си длъжен,
дори да те опазят жив напук на правилата -
ще креташ с мускули овяхнали след туй до тъмно
или за някой припек в август братстваш със змията.
За всички днес желаеше ти щастие и радост,
но вярно е - отравяш и на близките си хляба.
В неделя ризите си сам изпра, сега ги гладиш -
дано най- сетне на бесило бялата потрябва!
ТЕЛЕГРАМА
Близнако мой, роднина с мравката усърдна и стъклото,
беснее конят ни - най-млади сме или с брада от грижи:
на пръсти нека спрем до стареца, да седнем там - но кротки
защо търпим най-дребните неща, пък слепият ги вижда?
Войнико пламенен, с три аспирина и писмо във джоба,
ти крачиш в своя строй и пееш марш - към нежната неделя:
еднакви тъй сме с тебе и готови - но със втори образ
е всяка чест - и всеки паметник за нас е до колене.
Душа сте на душата ми и страх в съня, деца далечни -
щом костенурката без напън със доброто се надбягва:
за вас днес търся и дълбая през баир корито речно,
а камъкът заоблен там е будното око навярно.
Човеко всякакъв, щастливи сме почти - но двама още
щом крием болката си в нов костюм, за празника облечен,
душата ми към теб лети - калесвам те на бунт насъщен.
Загинем ли - приятели аз имам там, те ще ни срещнат.
ПОСВЕЩЕНИЕ НА ВЯТЪРА
Не искам вече обич! Нищичко не искам!
Пазете си я вие - за първи, втори, трети…
Но пак ще ви спася - дори със стих измислен.
Щом вие сте щастливи - и аз край вас ще кретам.
Под облаците в март и в погледа ви искрен
ще падам като цвят - сред локвата дъждовна.
Но обичта ви мъдра аз повече не искам
и скрита в бели дрипи, душата ми е горда.
Живейте си щастливи - не падайте в небето!
Приют е то за старци, които скръбно гледат.
И неродено бебе - а наготово взето,
за вас е мойта болка - надеждна, но последна.
След чашите среднощни и аз ще стана мъдър.
Но утре в небосвода ще ревне самец ален,
а хрътката ви умна сумти към своя ъгъл.
Аз в изгрева излитам! Дано да бях забавен!
В КРАЯ НА ДЕКЕМВРИ
Дъждовете изгризаха голямото и зелено дърво на лятото.
Душата ни, кобилата гладна - цвили дълбоко и рие в книгите.
Извън е човечецът, който сам каручката на мечтата си тика
и все се заканва да си ушие вълнен панталон някога.
Но няма под небето топлинка за живите - лъжем се с дрехата,
молим шивача да бърза, измъчваме и себе си сред пазарите.
Или с огъня зад стъклото другаруваме и дано сме здрави,
отколкото да забравим жената и да плачем за ехото.
Не е студено само на кокалестия ловец - той дере кожата
на белите зайци - било е тъй, ще бъде и е даже сърдечно.
Дори лисицата, измила от муцунката си кръвта, знае ли вече
какво ще е утре, или всичко ще разберем - хора сме и разумни.
А в януари нашият замръзнал дъх ще пада отгоре ни.
ВЕСТНИК
На Дамян П. Дамянов
Сред път ще паднем - флейтисте летен, с душа от есен.
Ще се намери, ще ни покрие - там някой с вестник.
Деца със свирки, това сме ние - но малко тъжни.
А кой ще помни, кой ще разкаже - дали се лъжем?
Сто бяса хапят, зъбите светят - започваш песен,
но кой издържа, но кой е весел - щом няма вечност?
Щом мами, дами, сестри и татко - с нослета светли
в десерта чоплят и мрънкат мило - горчи, поет ли?!
Животът бърза, конярът мами - взел стиска слама,
но ти го следваш, ти цвилиш ясно - друг изход няма.
Но сам в съня си - сливенска жилка, хайдушко семе,
за смърт из песен, синът ще помни! - жадуваш време.
А в път ли паднем, дано е късно, покрити с вестник,
с теб знаем: знак е - ще ни печатат и в рая лесно.
***
И все още:
отделен от своя син, изнемогващ без своя син,
казал „здравей” на горчилката, познал
озъбената муцуна на изгрева, целуван, обичан
и любил необичани жени, фамилиарен с бедите,
извор на стон - все още пиша.
И все още:
без благосклонното, без високото небе на обичта,
смъртен, съзнаващ, остаряващ неоспоримо и явно
нерадостно всеки миг, и миньор за радостта,
отгадаващ хората по усмивките им, неусмихнал се
вече месеци - все още вярвам.
И все още:
сред множеството думи за сбогом, залюлян от
неувяхващи ръце, обгърнат от бъдещето както от
мащерка, премазан в срутващата се каменна кариера
на дните, уважаващ тресавището-Време, държейки се
за дъха си - все още жив.
ТИ, ЛУДА НАДЕЖДА!
На Румяна
Ти си хубава като оръжие - и дано да опазиш живота ми!
Златни са гилзите на гърдите ти - с тебе въстанах за обич.
В смърт и живот се заклевам - ще запеят синджирите с роби.
А когато те няма - слаб съм и черен от болка пред злобата.
Дължа ти последната вяра - тя с коренче тръгна през камъка.
Тук, в дните студени, слънце дано да изгрее и лято да дойде.
Аз тук те намерих - напролет, когато за сбогом ми махаха
надежди и радости и след своята сянка вървях към леглото.
Тук с бялата нишка и в черупка на охлюв влизах за щастие,
но снимката само, на която бях весел, за подарък ти нося.
И щом си с мен от земята до слънцето, а аз всичко ти кажа,
да ми отвърнеш: сега те обичам, но и утре едва ли е късно.
Ти си хубава като оръжие - и дано да опазиш живота ми,
а когато те няма - слаб съм и черен в синджирите с роби.
Без теб ако все пак заживея - сам и привързан към хората,
ще напусна сърцето си - старото жилище на нашата обич.
ПРОЗОРЕЦ
И тази зима слънцето оживя - може би дори ще е весело.
Само детството ни, препарираната катеричка в гостната,
прашаса още повече и трябва да се направи нещо най-сетне.
Пооскуба се и радостта - кожата пред камината просната.
Но ето го - оживя слънцето и рита сплъстените ни шапки.
Добро е, но нека помислим и за белезникавите си месища -
защото някой е казал, че всички удоволствия се заплащат.
Все това бъдеще - с оная, месоядната, която не се насища!
Но аз се радвам за магарешките бодили на истината,
техните семена никога не изгниват, те гризят пръстта -
и по ливадите и край пътя с небесния цвят ще рискуват.
Дори по баирищата, на сухо - над диви кучета издигат ръст.
Радвам се - слънцето ще снеме небето в магарешките бодили,
а кой е чул, че някой е успял докрай да ги изяде?
Радвам се - славя пръстта и семената до днес неизгнили.
Дано само обикна жена - и дрешчица детска тя да плете.
Това е за мен - оживя слънцето и може би дори ще е весело.
Само детството ми, тази препарирана катеричка в гостната,
се измъчва все повече и ще взема да я пусна най-сетне.
Не е същата и радостта - кожата пред камината просната.
ДНЕВНИК
Любовта ми е това: врабче без перушина, паднало на тротоара.
Мъртва е, личи все още - но след час петното ще го няма.
Нека, казвам си - жълт беше клюна и писукаше за вяра.
Но от мене отделен, ще смогне ли сина ми все да ме спасява?
Мъртва е - мухите бръмнаха, рояци са и вече я наплюват.
Нека, казвам си - останах жив и може би ще се усмихна.
Нека, казвам си - ще я забравя, да се почерпим даже струва.
А за последния от себе си ще страдам - дори ще плача тихо.
Мъртва е - лицата на жените светят, но са белези от рани.
Нека, казвам си - небето си остана, дори е безразлично.
Нека, казвам си - ще стана камък, няма болката да храня.
Само хората, в които тръгнахме на гости, дълго ще ни чакат.
Любовта ми е това: врабче без перушина, паднало на тротоара.
Мъртва е, личи все още - но след час петното ще го няма.
Тъй е, казвам си - бях много млад и се отрових с вяра.
Но от мене отделен, ще смогне ли сина ми все да ме спасява?
В ХУБАВИТЕ ЧАСОВЕ
Останал сам, за детството понечих да се хвана - но зелените
ками на царевичните листа през юли разрязаха ръцете ми.
Към бъдното за помощ тръгнах, но тънката и най-дебела дама
запълваше вратите, а кокът й гризеше скришом слънцето.
С корем издут бе тя - навярно от луната екзалтирана завчера,
но трябва да призная, че воняха думите - не беше пила нищо.
О, текна ми да скрия чувствата си в дол, от бога надалече,
но казах си: не бързай още и помни, че никога не е излишно
да бъдеш угар, оглеждан извисоко - времената се въртят
и в тези часове, в живота ни, черешите и любовта завързват,
пази детето само - себе си дано не изядеш на кръстопът,
защото е едничко то, а по зелените ками е неговата кръв.
И никога дано не ти омръзне болката от пътя - твойта вест,
тригодишният ти бъбрещ син ще стане утре урагана и дървото.
Заради него нокти изпочупени забий, пръстта разрохквай днес.
А бъдното ти остави: да си отдъхне и вземе сила срещу злото.
НОЩ В ОКТОМВРИ
Позабравена мома е луната - и на всекиго се усмихва,
но със жълтото си лице, знае, трудно ще се омъжи.
Не подбираше тя приятелите си, дружеше с мерзавци
и търсеше наслади - а истинският живот е тъжен.
Остана си без деца - и къде е началото справедливо,
което дори прогонено надалече, пак е добро и помни?
Нима тя, женица без никой - ще е все тъй, предълго жива,
все тъй ще скита и ще търси смъртта си в нощта огромна?
И ще грохва - съсипана е в живота с мрак и без хора,
а на деня си рожден ще проклина годините млади:
и няма да може да духне свещите на небесната торта -
вдървен е гръбнакът й, даже паметта й съвсем отслабна.
Ще забравя да се храни дори и все повече ще се стопява,
но ще се бъхти - докато я резне и спре мускула гръден.
А след време, когато някой възкликне: луната изгрява! -
ще видим вече душата й - тя свети след мъките дълги.
ПОКАЗАНИЯ
В горите и в мъглата - в началото на дните,
се блъскам и намирам пак първия си дом.
Там помня случка-хрътка - и душейки следите,
бедите си ще моля да идват мълчешком.
Там случката е в същност високата ми драма:
на тригодишна възраст погалих своя кон,
в очите ми се вгледа, повдигна ме баща ми -
но и съседа сънен разбра за моя стон.
Днес искам и безкрая - тъй може би нескромен
на някои изглеждам, коря се даже сам,
но спомена ще счупя - прозореца позорен:
на конника невръстен смеха си да отдам.
В дъгата и в мъглите - в измамата на дните,
се блъскам и намирам пак първия си дом.
Там случката ме чака - и тръгвам по следите:
злините към дресирал да хапят мълчешком.
СВАТБА
Ние се оженихме в една делнична и дъждовна вечер -
извика ни нашата обич, заклеймиха ни гневни родители.
Ти не заплака ясно, беше смела и тъжна невеста,
а аз ти подарих три карамфила - диви и искрени.
В чантата носехме хляб, пренесох и тебе през прага,
а после почти библейски вечеряхме с бучка сирене.
Силни сме, мислех тогава, а радостта дано не избяга
щом злата съдба пощръклее в някоя жега надвиснала.
Не знаех в какво ти повярва - не те и попитах,
не знаех, че със цветя ще препълниш и кухнята.
Не знаех също, как срещу мене ще пъпли превита
жълтата злоба - и пред вратата да дращи ще чуваме.
Това отмина, няма го вече - малко е било и дребно,
но ние останахме - влюбени жена и мъж, и заедно.
А на сутринта небето беше парашут - тъй с тебе
скочихме прегърнати и не срещнахме никакви ангели.
ЧОВЕК, ДОКАТО ДИША..
В пяна са моите бели коне - в сън да те срещна поне!
Черните кучета тичат след мен - търсят смеха ми зелен.
Пушка на сватба да пукне поне - вълци ги яли коне!
Огън да светне в балкана студен - братец да имах до мен.
Аз да заплача, но той да мълчи - хубав, със сухи очи.
Ножа ми тънък щом звънне строшен - здравец да сложи зелен.
В страх щом затъна, щом скрия очи - яростен той да мълчи.
Сам щом живея, от син разделен - той да го гали за мен.
Облаци срещнахме, цели сме в сняг - мъчим се, нямаме враг.
Крием се в грижи, до мравката спим - давим се в мъка и дим.
Чакаме слаби, дори да е враг - път да утъпче сред сняг.
С болка и вяра, във мъка и дим - тежко и радостно спим.
Силни петли сред градчета, села - пяха, продрали гърла.
Литнаха силно, до изгрев поне - грееха бели коне.
Викнаха песен из триста гърла - пяха гори и села.
В пяна са моите бели коне - спомен да стигна поне!
ПАЗАЧЪТ
Проклет гласа ми нека бъде - щом двоица братя
с надежда спят - а гладната ламя писмо изпрати.
Сред мрак стоя - с доброто съм близнак и с таралежа,
мълча за другото - тук всички знаем как изглежда.
Към мен и любовта върви - дори се лута с радост,
от камък съм, вода е тя - тя тъй ще ме оглади.
Какво е днес човекът сам - една треска за огън,
изгаря той самотен, сух - но пак не казва сбогом.
Тогава аз ще счупя клона - наша и узряла
е ябълката там - ламята, казвам, е преяла!
НЕДЪГАВАТА ЖЕНА
Напазарувала хляб половинка, с вяра и с анцуга дрипав
тя покрай нас ще минава - близначка на моята радост.
Кара тя някак, лято е още - и въжето си в нещо заплита,
но утре, когато от небето издуто зимата почне да пада,
дали ще посмее из мъртвия охлюв навън да попъпли?
Или свита в юргана прокъсан, само с душата си тя е
още приятел, но все ще поглежда - преди да се мръкне
да дойде роднината с памет и всичко най-после да знае
за цялата ябълка и далечните мъж и дете, които са живи?
Ще кръжи на мечтата й прилепа покрай голата крушка,
но накрая и той ще се срине на нощта в дълбоката яма,
а две гладни мишлета край леглото напразно ще душат -
с ръцете си болни тя отронваше хляба, но днес не е яла.
Ще се разсъмне и ще се клати като пияница пак денят й -
и ще се губи, налучкал вратата и всичко забравил;
а актрисата млада ще се оплаква, че е тъй неприятно
да се слиза в мазето, защото онази май вече не шава.
Но страхът ни ще бъде напразен - месеци ще се забави
онази, преди да замине за там, където не ще е различна.
ПОСЛЕДЕН ЖИВОТ
И все се трепя - къде са най-после тези пътища перуникави?
И почивката ми е само вдишване, две шепи въздух - никаква!
Йогите казват - живея колкото искам, умирам когато искам…
Но аз съм баща - и срещу Времето, тази хала, идвам на риск.
А как, господи, са сияйни жените - и колко малко обичани!
Опънат съм като трамваен проводник между тях и другия глад.
Зная - ние сме хляб, вино сме и в голямата глътка изтичаме,
но искам и утре звездочелото конче да цвили в красивия свят.
Даже без жилище - щом имам обувки и ризи да пеят из куфара,
питам: кой е при огъня нейде далече, сам в януарския дъжд?
Дали болката - в бягство десет прогизнали съчки е струпала?
А кой ще успее с черупки от думи да я възвърне и да я лъже?
Помня къде е, но колко ще смогна, сам и с парче от смеха си?
И се съсипах да чистя - бъдното, моят гост, идва след час.
Но дано издържа - нишка е, колко му трябва, за да се скъса?
Защото и в празник тежката дръжка на знамето чака за нас.
