По повод Красимир Симеонов „Срещу вятъра. Из записките на един рокер”, 2022

Панко Анчев

Твърдя, без никакви съмнения и уговорки, че с тази книга Красимир Симеонов прекрачи прага на голямата литература и творчеството му вече е с други измерения. С досегашните си поетични книги малко не му достигаше, за да намери себе си и словото му да придобие нова същност и характер. Той вече навлезе в зрялата си възраст, премина през сравнително дълъг литературен опит на поет, но и житейски също, които му дадоха нови знания, идеи, наблюдения - все неща изключително необходими за твореца. И понеже талантът му и досега бе богат и силен, словото му укрепна, узря, вдъхнови се и успешно изразява душевните му вълнения и мисловните му терзания.

Красимир Симеонов се приобщи и се определи към един свят, за който не се пише кой знае колко, а когато се пише, е все изкуствено, преднамерено, по един и същ начин. Това е светът на нещастията, житейските изпитания, грижите, болките и болестите, смъртта,  аутсайдерството и скитничеството поради бедност и физическа немощ. И просто поради най-различни причини и обстоятелства, случайности или заради бездушието и егоизма на обществото. Този свят не може да бъде пресъздаден, ако писателят само го е виждал отгоре-отгоре или е чувал какво говорят за хората му. Не е достатъчно също и сам да си живял или да живееш в него. Тогава ще го познаваш добре или зле, но ще ти трябват думите, които той сам няма да ти даде, за да го изобразиш и, най-важното, да го изразиш пълноценно. Трябва да си душевно силен и умел, за да можеш, когато те дойдат, да ги подчиниш на себе си и да ги накараш да кажат истината.

Красимир Симеонов с майсторство, каквото аз за първи път виждам у него, показва колко е важно писателят да умее да наблюдава, да вижда и отделя важното от второстепенното. В умението му влиза да откроява детайла, но този детайл, който може и да не чак толкова виден, но е изключително важен. Защото носи цялото в неговата пълнота и многообразие. Тук е дарбата на писателя. На него му трябва малко, но точно определени думи, които само на него да се подчиняват, за да каже онова, което е видял и премислил.

Всъщност, страданието, което авторът описва в книгата си, е просто животът, който водим и който е в нас и около нас. Всичко е толкова истинско, достоверно, нормално, че дори виждаш себе си в разказаните истории. Така живеем: с болести, в болници, самотни, изгубени, изоставени, забравени. Дори и тези, които сякаш са щастливи, защото са богати и заможни, са също толкова нещастни, колкото и нещастните и болните. И реализмът не може да не ни го каже.

Реализмът показва типологията на фактите и явленията, а не само тяхната конкретност. Т. е. той обобщава опита на автора с опита на обществото, за да се получи достоверна картина на истинския живот. Удивително е как Красимир Симеонов внушава истината, прави я зрима и конкретна. С няколко думи само той и съобщава, и обобщава, и рисува, и пресъздава, за да се получи от житейския фрагмент епическата реалност, която впечатлява, внушава и убеждава читателя в мащаба на явлението и факта. И това е в почти всички разкази и случки. Виждаш как в тях няма нищо изкуствено, нагласено, измислено заради ефекта и търсеното внушение. Авторът не се намесва никъде. Впрочем, навсякъде е неговата намеса: за да подреди случките, да конструира диалозите, да избере думите и да ги накара да бъдат изразителни. Но тази намеса никъде не се усеща. Дори и там, където той открито споделя своята идеология и начините, по които би могло обществото да се промени и стане по-добре. Тези разсъждения са най-слабото му място, но признавам, че той ни ги е внушил деликатно - все едно че така мислят и разсъждават героите му. Защото те са като своя автор: истински, неподправени, спонтанни, дръзки и говорят това, което им е на езика. Авторът само го чува и записва. После сам започва да мисли и говори като тях. Толкова и силна и здрава връзката между тях; толкова открито и честно те се идентифицират едни с другиго. Това не е задължително в литературата, но в поезията и силно препоръчително. А тази книга е почти поезия. Защото е силна и автентична проза.

Красимир Симеонов разказва чисто, просто, изразително. Ще кажа и увлекателно, макар че за кратка проза от този род това не е съвсем задължително. Но той владее словото, подбира думите и ги подрежда като истински голям писател. Той разчита, както стана дума по-горе, на детайла, понеже много внимателно наблюдава реалността, подрежда я в съзнанието си и оживява в словото си.

Очевидно е, че в българската литература работят писатели от поколението, което вече е около или малко над 50 години. Това са хора с различна от предходниците си чувствителност, творческа нагласа, начин на мислене, култура. Но следват високите им традиции, не са се поддали на постмодернизма и неолиберализма, затова пишат задълбочено, проникновено, с чувство и мисъл, но преди всичко с морал и съвест. Тези писатели не са кой знае колко много на брой, но са талантливи и заслужават да им кажем, че вървят по верен път и че са вече сред майсторите на българското слово. Красимир Симеонов е такъв автор.

Да, „Срещу вятъра” е книга на един истински голям писател. Тя подчертава силата на реализма и рязко опровергава, обезсмисля и отрича жалките остатъци от днешния постмодернизъм. Тук можем да се убедим колко по-жива и впечатляваща е литературата на истината от литературата на измислиците на посредствените съчинители.

Радостно е, реализмът е жив. Затова нека благодарим и на Красимир Симеонов, че е развил своята дарба и е постигнал високо майсторство във владеенето на словото.