Пенка Чернева

Динчо свива кутрето на лявата ръка: един. Дядо Костадин влиза запъхтян, дошъл съм, кай, от града до тука пеша, без душа останах. Безименният пръст: два.

Не съм я веке за тратоар, въздиша изтежко дядо Рангел. Следващият пръст: три. Изпонаправихме къщята, но дотраяха и парите, и силите, присяда уморено дядо Георги.

Показалецът: четири. Дядо Цеко пита къде е бунара, та да натопи глава в студената му вода, и зиме, и лете , кай, цял живот към го правил. Палецът:…. Кой ще да е тоя, дето вика свири, Динчо, свири човече, и води ни вече….

Събужда го свирня. Динчо скача, още е опънал палеца на пет, сънен е, но репликата си, насън да го бутнеш, ще я изрецитира наизуст:

- Събуй се, тука не ти е като на село, тука е град.

Изрече я, когато и последният миловчанин се пренесе тъдява. Оформиха цял градски квартал, нарекоха го „Миловци”.

Само една улица ги дели от къщята на драгомановци и те пратили представителна група в кметството да протестират, че тяхната Драгоманица е ощетена откъм името. Напразно.

И миловци, и драгомановци станаха граждани.

Но не отведнъж.

Беше отдавна, дойдоха сондите и започнаха да въртят тирбушоните си в миловската земя. Сякаш бръкнаха в душата на селяните и там настана смут. Проточи се едно тъй дълго очакване, че очакването се превърна в човешко състояние.

Миловчани се почувстваха пътници. Есен след есен засяваха нивите си, лято след лято жънеха житата си.

Но очакваха. Спряха да строят нови къщи, зарязаха започнатите, оставиха недостегнати горните етажи. Сондите опитваха на вкус и мирис земните катове, после прибираха стрелите си и си отиваха.

Селяните говореха за вариант първи. След време сондите се усъмняваха в нещо и пак се връщаха. Селяните начеваха да предполагат, съобразяват и коментират вариант втори.

Междувременно се раждаха деца, агънца, жито, ябълки. Очакването се проточи толкова дълго, че старците се успокоиха: каквото имат да вземат още от живота, ще си го получат тук, в Миловци.

Децата също не изпитваха никакво безпокойство, защото никога не бяха градили истински къщи, та да се налага да ги разрушават истински.

Но тези другите, между децата и старците, притъпяваха или заостряха тревогата си в зависимост от слуховете за вариант първи и вариант втори.

Ще залее ли язовирът Миловци или няма да го залее?

Постепенно въпросът се самообеси от висене. Миловци примирено се подготви да легне на дъното, а миловчани станаха граждани. За да бъде гладко дъното на язовира, строшиха си къщите. Точно така казват, строшиха, като че става дума за кибритени кутии.

А всъщност го правеха между две сълзи. Уж трошат, а свалят керемида по керемида, тухла по тухла, камък по камък. И свалят, и галят. Детството си, сватбите си. Детството на децата си, сватбите им.

В просъница Динчо се сеща, че им предстои да свирят на две сватби. Сигурно новакът в музиката идва да понаучи някоя нота и кларнетистът се провиква ритуално:

- Събуй се, тука не ти е …

- Бате Динчо, - обажда се новакът - я по-добре ти се обуй.

Имал идея. Вместо да се свират вътре, защо да не вземат да отпрашат към …

Виж го ти младокът, научил и той къде е слабото му място. Дълго време Динчо кларнетистът си мислеше, щом язовирът няма да залее Миловци, защо миловчани да не се върнат в милото си строшено село.

Сега да се явят петдесет души мераклии, грабвам жената и кларинета и тръгвам, сам ще свиря и ще ги храня всичките.

Не беше сигурен дали си вярва, но затвореше ли очи, почваше да брои насън. А попът? И Качо попа ще се върне, а на бас, само той не стана гражданин, пренесе се в друго село, възстанови камък по камък къщата и оборите си като в Миловци и прескачаше чат-пат при тамошния поп да попява за развлечение.

Бас правя, че ще се върне, нищо че миловската църква е без камбана на камбанарията и без икони по стените. Слухове донасят, че ту пред този, ту пред онзи, ту се показвала, ту изчезвала насред язовира. Това е защото бяхме атеисти, ще нарежда назидателно попът, без да изключва и себе си от числото на неверниците.

- Я спри малко, - моли Динчо. Колата е стигнала най-високото място над язовира.

Младокът послушно отбива встрани.

- Виждаш ли църквата, те там трябва да е …

- Дядо ми казва, че я е виждал. А ти съзираш ли нещо, бате Динчо?

Динчо знае, че довечера, щом притвори очи, ще види и църквата, и училището, и бряста до училището, и реката, и всичко. Някак си изведнъж - изведнъж ли?- край реката стана много тихо.

Някога той се възмущаваше до дъно, когато водите й се обагреха от флотационните нагоре по течението. После реката се смали и потъмня - сега беше сигурен, че от мъка.

И брястът край училището изсъхна. За едно училище е противоестествено да бъде пусто. Брястът пиеше детски стъпки и дишаше детски гласове. Празнотата на училището го изкоруби и дървото изсъхна от мъка.

- От мъка, от мъка ….

- Бате Динчо, добре ли си?

За добре, добре е. Добре живя, сговорно и с кларинета под мишница. Каквото не беше добре, изсвирваше го, станеше ли по-тъжно, отколкото може да поеме човешката душа, Динчовата музика подхващаше най-веселото.

А как се веселяха по ивановските празници навремето! Буйни и яки мъже нагазваха реката, избутваха насред водата десетина волски коли, после се връщаха да пренесат на гръб веселбарите, че още хляб, месо и вино - горивото на веселбата.

Кларинетът на Динчо проблясва на единия край, бандата на Сандо реже януарския въздух в три четвърти такт на другия край. От време на време някой цамбурне във водата, защото е отказал да си плати таксата за връщане на брега и трябва да си понесе наказанието.

Смях, задявки, снимки на газибаровците до шия в ледената вода - за доказване достоверността на случващото се …

А това наоколо сега и да го снимаш, и с очите си да го гледаш на живо, не можеш да го повярваш. Строшено село. Ни дъно на язовир стана, ни жив човек в него остана.

Само понякога някой затъжил се погражданен миловчанин ще мине през бурените на някогашните улици, ако е оставил камък на мястото на къщата си, ще седне на него да си поплаче. До един срутен дувар е зарязана ръждясала помпа. Трите кладенеца са без геранила и кофи.

Едно време миловчани ходеха за вода чак на „Горуня” и на латинската чешма, за да се скрият от нефрита, който тече в тукашната вода. Тъкмо се канеха да докарат вода от „Тодорини кукли” - и дойдоха онези сонди, които довлякоха след себе си всичко останало.

А нефритът така си и затри цели фамилии. На Динчо жената също, и на този младеж до него баща му. Баща му ли?

Динчо скришом наблюдаваше отделече момченцето - как отмята крака в характерната походка, как се спускат тежките клепачи над едри-едри очи. Момчето растеше, после изчезна към градовете и Динчо почна да се съмнява за онова тайното, греховното под клоните на дъба край горния геран.

Имало ли го е, нямало ли го е? А в неговата къща така и не проплака дете и цялата мъка и душевна обърканост излиташе на пресекулки из кларинета.

- Бате Динчо, тука ли е била твоята къща? Дай да седнем и ако може да посвирим, че аз…

- Абе мой човек, кой те препрати към музиката?

- Ами… мама ми каза, че сигурно ще мога да свиря като тебе.

Три някогашни циментови стъпала, вече водят към нищото. Динчо подхваща най-простата и най-тъжна от всичките си мелодии. Тръпне да види как младокът ще захапе мундщука, как ще задвижи пръсти по снагата на кларинета …

Насреща поклаща вейки цъфнало цвете. Миловчанки изкопаха цветята и ги пренесоха в дворовете на градските си къщи. Останаха само корените на непридирчивото димитровче и сега неговите храбри цветове са единственото украшение на късното предзимие в строшеното село.

Милото Миловци. Насън Динчо ще отмята на пръсти колко са мераклиите да се върнат в него. Някога? Никога. Къде да се опре човек, за какво да се задържи надолу към края?

Стиснал е няколко стръка димитровче.

- На, занеси ги на майка си. Кажи й, че са от горния геран в Миловци, синко…