Панко Анчев

1.

Творчеството на Ивайло Петров от първата до последната му книга е хроника на времето, в което е създавано. При това хроника дори на конкретни явления, типични и много важни за съответния период.

Няма друг български писател, който толкова конкретно чрез сюжетите, стила, персонажите, дори и чрез техния начин на говорене да е свързан с отделните етапи, през които преминава обществената история. Не е нужно да го четем кой знае колко внимателно, за да уловим тази важна характеристика.

Но в никакъв случай не твърдя, че Ивайло Петров е конюнктурен писател, който бърза да запише и опише случващото се пред очите му, за да остави поредната си хроника.

И все пак бихме могли да определим това творчество като „хроника на времето”, но с уточнението, че е на изключително високо художествено равнище и е съхранила времето си в ярки произведения на българската литература. Това е качество, което е присъща единствено на големите писатели.

Затова е важно и се проявява настоятелно, а прозата (особено ироничната) на Ивайло Петров изглежда някак „отстранена” от реалностите.

Но тази „отстраненост” е само по отношение на конкретни събития, а не от истината за живота и хода на историята. Тя е присъща на реализма, към който големият ни писател се придържа през целия си творчески живот.

Прозата на Ивайло Петров се променя с навлизането на всеки нов сюжет и нова основна тема, дошли, разбира се, от живота. Те пресътворяват и новия тип личност, характерен за съответния период.

Промените всеки път са отчетливи и правят впечатление. Писателят просто започва да пише по нов начин, с нови изразни средства, нови интонации. Но най-вече с нови послания.

Точно това я изтегля от репортажно-очерковата конюнктура и я прави литература от най-висок ранг.

Ивайло Петров е свидетел и изразител на обществото в разпад. При обществения разпад динамиката на промените е твърде ускорена и измененията са много чести и неудържими.

Много по-бавно стават те, когато междинното време подготвя и осъществява появата и утвърждаването на колективистичния тип общество. Тогава са необходими натрупвания, а те почти винаги са постепенни и бавни. Ивайло Петров следи разпада, наблюдава го много внимателно и отчита социалните преображения, за да ги пресътвори.

Той пише бавно и по малко, ала дори всеки негов нов разказ е вече ново свидетелство на новото състояние на обществото.

Ивайло Петров е продукт на друго време и на друг тип общество, а не това, в което живее и твори, и което описва и пресъздава. Той наблюдава и преживява разпада като драма, която той пресъздава „отстранено” и с ирония и сарказъм.

Иронията и сарказмът са толкова остри и силни, че предизвикват стъписване пред всичко, което показват и подлагат на анализ и критика.

Затова това не е „хумористична проза”, не е обикновена критика на слабости и недостатъци в обществото, а дълбоко проникване в същността на обществените процеси и на новата роля, която се дава на личността в тях.

Такъв е и духът на българската литература тогава. Тя усеща, вижда, свидетелства и пресъздава случващото се под покривалото на видимия горен слой на обществените процеси.

Отгоре всичко изглежда нормално, ала вече не е. Разпадът е започнал и системата се ерозира все по-бързо. Хората инстинктивно се съобразяват със случващото се и се опитват да се приспособяват към него.

Реакцията им е единствено възможната засега: иронията, шегата, глумата, намекът за нещото, което се приближава. Литературата свидетелства за тази реакция, приема я за своя и използва като начин на изразяване на отношение към живота.

Ивайло Петров е един от най-важните знаци на това как българската литература се трансформира под напора и влиянието на обществената реалност. Затваря се една епоха и се отваря нова в българския литературен процес.

Реализмът придобива нови характеристики, за да бъде способен да пресъздава и изразява тази нова епоха. В нея се ражда и ново поколение писатели, чийто баща и учител е Ивайло Петров.

2.

Ивайло Петров тръгна от реализма на Йордан Йовков, за да го преобрази в зрялото си творчество в свой реализъм („Преди да се родя и след моята смърт”, „Божи работи” и др.). Но по-късно отново се върна към Йовков, преплавяйки го в епическия мащаб на реализма от 50-те години.

Този реализъм роди и романа „Хайка за вълци”. „Хайка за вълци” бе равносметката на писателя на изминатия от него път, но и на цялото общество, на епоха, в която то вече бе преживяло допреди малко.

Писателят показа как разпадналото се общество, преминало в стадия на индивидуалистичното, обглежда своето минало, преценява го и раздава неизбежните присъди над тези, които са живели в него.

То е изправено пред огромно изпитание, при което всеки е длъжен да изпие горчивата чаша и да разпали предишни чувства и омрази, за да превърне равносметката си в присъда за самото себе си.

Всички се оказват виновни и стават непотребни. И нямат повече място в живота. Обществото изземва Божията воля и решава само да въздаде възмездието. То не прощава никому и с това показва характера си!

„Хайка за вълци” е пряко свързан с цялата поредица повести и разкази, които Ивайло Петров пише след романа „Мъртво вълнение”, в които описва своя живот и пародира книгата „Битие” от Светото писание.

Обществото променя своята нравствена същност, настройва се на нова основа и подлага на ирония и сарказъм цялото си минало. Вече няма свещени неща и всичко може да бъде пародирано, защото няма йерархия на ценностите, няма Бог и всичко е позволено.

Образувал се е нравствен вакуум, който обаче не може да остане празен и бива запълнен от ново мислене и поведение, нови ценности и представи за човека, миналото и настоящето.

Иронията обаче предупреждава, че трябва да се внимава; че колкото и позволено да „всичко”, непременно трябва да се запазят задръжките, да се обуздават волностите, защото сега обществото може да се разпада, ала когато разпадът приключи, ще се наложи да преоцени сегашния път. И тогава ще види през какво е преминало и пред какво се е изправило.

Йовков не разказваше така, както Ивайло Петров разказва в цитираните творби. Но и светът на Йовков беше различен. Той беше далеч от онова, в което навлезе българският свят след 60-те години.

Друг беше и човекът, когото изобразяваше. Йовковият човек гледаше на себе си през всичко онова, което го заобикаляше и в което живееше. Човекът на Ивайло Петров се е отчуждил от себе си и е дръзнал да иронизира собственото си битие; той се е простил с илюзиите си, примирил се е с безпомощността си и очаква да види докъде ще стигне.

Или по-точно: къде ще падне, след като разрухата се преустанови. Но спирането на разпада не означава възстановяване на колективистичното общество и целостта на личността.

Искам да подчертая, че зад иронията, сарказма, смеха, пародията у Ивайло Петров се е притаила огромна мъка и страдание, разкъсване на душата, усилия за спасяване на разпръсналите се части.

Още е смешно, но скоро ще настъпи времето за плач и ридания. Описаните в повестите персонажи могат също като Хлестаков да попитат: „На кого се смеете, господа?”.

И отговорят с неговия отговор: „На себе си се смеете!”. Но този въпрос ще може да бъде зададен малко по-късно, когато настъпи следващото време.

В романа „Хайка за вълци” в главата „Николин Миялков Рогльото и Иван Шибилев Пенкилера” е включен дневникът на един от героите - Деветаков, в който той се опитва да разреши по свой начин проблематиката, която Иван Карамазов  от романа на Ф. М. Достоевски „Братя Карамазови” поставя в своята „Легенда за великия инквизитор”.

Пишейки примерно „Божи работи” Ивайло Петров постоянно размишлява върху проблема за Бога, Божия промисъл и за реда, който Той е установил на земята и за човека.

Но размишлява като атеист или най-малкото като съмняващ се в Неговото съществуване.

Затова и размишленията му са повече за битово устройство, за това защо животът не е справедлив и човекът страда. А не за божественото, за вечния живот на душата и човешкото безсмъртие.

Несправедливото устройство на обществото, многото зло, с което човекът постоянно се сблъсква, го карат да смята, че светът е създаден неправилно и че има грешка в неговото сътворение.

От това съмнение тръгва и Ивайло Петров в повестта „Божи работи”, но и от идеята да напише нова българска „Легенда за великия инквизитор”. Трябва да има някакво обяснение на това „недоразумение”.

Българският ум винаги се е мъчил да намери необходимия отговор. И понеже не му се иска да се остави в догмата на Църквата и да следва безпрекословно Христовото учение, намира човешкия отговор.

В „Божи работи” той е изпълнен с ирония, но в „Хайка за вълци” придобива трагичен характер. Защото героят осъзнава своето безсилие и немощ, разкъсва се от противоречия и жадува за свобода и просветление. Но те няма да го споходят, докато разчита единствено на себе си!

3.

Ивайло Петров, подобно Йовков, е писател и на женската красота, страдание, участ. Новото време постави жената в ново социално положение, в което тя придоби и нови качества и получи възможност за нови проявления. Но и литературата сега е различна и по различен начин изобразява жената.

Умението на изобразяваш жената е едно от най-важните качества в българската литература - особено в прозата. То се цени високо. Всъщност, най-големите ни прозаици са все велики майстори на женски характери и образи.

Такъв без съмнение е и Ивайло Петров.

Всъщност, Ивайло Петров почти не описва жените, а пресъздава женските характери в техните типични и индивидуализирани черти и белези. Жените му са всеотдайни, но и коварни, пресметливи и спонтанни. Те осъзнават своята власт над мъжете и я прилагат в пълната й сила.

Но са наивни и чаровни в своята наивност. Силно е майчинското чувство у тях. Дори и тогава, когато видимо вървят срещу него и предпочитат мъжа пред детето. Но майчинското чувство е и чувството към мъжа - особено когато е любим и желан.

Ивайло Петров не обичаше да му напомнят за повестта „Нонкината любов”. Ала аз мисля, че образът на главната героиня в нея Нонка е сполучлив и запомнящ се. Тази млада жена преодоля съмнения и задръжки, предразсъдъци и общественото мнение, но наложи в личния си живот един важен обществен идеал.

Нейната сила бе в решителността й да направи сама своя житейски избор и да се постави в редиците на тези, които ще изграждат нов живот. В същото време тя си остава крехка, нежна и естествена млада жена, която живее като жена.

За времето, в което е написана повестта, Нонка е ново явление; тя е преодоляването на една отживяла, но все още устойчива и тогава представа за жената, която няма право да решава и сама да избира. Затова и популярността на повестта бе огромна и заслужена.

Нонка бе типът жена на едно време, което бе в много отношения възторжено, а значи и наивно; то вярваше, че човекът непременно става по-добър, щом заживява в добро и справедливо общество.

Но в нея са заложени качества, които ще видим в героините на Ивайло Петро в по-сетнешното му творчество.

Сходни качества притежава Аленка от „Ако няма брегове”. За тях свободата означава да бъдат зачитани, уважавани и обичани, но и да не им заповядват какво да правят и как да живеят.

После ще се появят напълно свободните жени, които никому не се подчиняват - дори и на себе си. Те са еманципирани. Но всички са красиви и женствени.

По това каква е жената в литературата, какво е нейното поведение, начин на мислене и говорене можем да съдим съвсем точно за състоянието на обществото, неговия морал, дори и за характера на властта. Какво разнообразие от женски характери ни представя Ивайло Петров в творчеството си!

Във всяка литература женският образ придобива значение и определен смисъл, когато обществото застане пред радикална промяна. То тогава възлага на жената нова роля, която да активизира промяната и я направи необратима.

В творчеството на Ивайло Петров тази роля подсилва противоречията в обществото, но и им придава повече човешки облик, свежда ги до бита и ежедневието. Женският персонаж премахва патоса и укротява властовите амбиции на мъжете.

Праволинейният мъж винаги се преобразява от жената в човек с нагласи и разбиране, че всичко е по-сложно и по-трудно, отколкото му се е привиждало преди. Така житейската среда се изравнява и се завръща към нормалния ход на живота.

В крайна сметка жената у Ивайло Петров е основата на живота, нейната „носеща конструкция”, която винаги се натоварва най-много и най-тежко. И ако жената не устои на тази тежест, всичко рухва и загива под собственото си напрежение.

Тя ще изведе мъжа от непреодолимата трудност; тя ще сложи ред в хаоса и ще съхрани разпадащото се семейство, макар че преди може и да го подложила на изпитания. Този модел писателят показва в иронично-пародийната повест „Божи работи”.

4.

Ивайло Петров предхожда по възраст и навлизане в литературата поколението от края на 50-те и 60-те години, което обнови българската култура. Той го съпътства и заедно с него създаде най-зрелите и ярки свои творби, които са плод на усилията на литературата да свидетелства за обновителните процеси в обществото.

Но той продължи да се променя, за да стане в един момент пряк предходник на следващите литературни поколения, които ще отбележат началото на ново време в литературния процес. Така той е предходник и начинател на две литературни поколения.

Интересно е да отчетем особеностите на тази литературна съдба на Ивайло Петров. В първото поколение (от края на 50-те и 60-те години) той възприе преди всички неговия критичен патос, защото сам бе настроен критично към социалните явления.

Благодарение на това неговата проза отиде дори по-далеч от въпросното поколение и показа много по-отчетливо и по-категорично започващия разпад на колективистичната общност.

У него почти няма да видим проявлението на тогавашния патос, възхваляващ малко или много утвърждаването на новата социално-политическа система. Това той направи, докато тя бе още съвсем в началото си и носеше висока енергия и воля за промяна и изграждане на справедлив свят.

Новото поколение си служеше с по-силни думи в утвърждаването, но и с повече абстракции в посочване на започналия разпад. Ивайло Петров се легитимираше с иронията, пародията и сарказма, но и със сюжетите, взимани обикновено отличното му миналото и представяни като неотменни негови знаци.

Сътресенията в обществото, свидетелстващи за започналия разпад, се представят като битови истории, в които има много недоразумения, а не разумни действия. Тези сътресения затова са и показани като смешни, търсени, за да им се надсмиват и иронизират над тях. В тях няма нищо или почти нищо тревожно и предупреждаващо, че шегите и глумите не са повече от това, за което се представят.

В началото винаги е така; опасностите изглеждат преувеличени и нереални. Когато обаче стане ясно, че нещата са сериозни, вече е настъпило друго време и последиците са неизбежни.

Така представят обществените раздвижвания и размествания и авторите от поколението, за което говоря. Макар че те не са скептични за състоянието на обществото, както изглежда скептичен Ивайло Петров.

Напротив, в публичните си изяви извън личното си творчество, те са убедени в правотата на идеологията и политическото развитие. Критичните и тревожни нотки имат друг произход и причина и не са свързани с идейното им съзнание.

Разбира се, не става дума за антисоциалистически настроения, за дисидентство и протестни позиции. Аз посочвам особености на литературата и нейните автори, които те проявяват в обективното изразяване, пресътворяване и представяне на обществената реалност.

Ивайло Петров отива по-далеч от писателите на въпросното поколение. Но тези, които идват след тях и които са преки потомци в литературата на Ивайло Петров, направо отричат тази реалност и се обявяват за нейни политически противници.

Те бързо усвояват нови идеи и идеологии, но и нови естетически теории. Но нямат неговия талант и са се оказват чужди епигони и изразители на нова политическа конюнктура.

До към края на века тези писатели, особено най-талантливите от тях, вървят в традицията, която той се опитва да създаде, и продължават неговите усилия да покаже как едно общество се разпада и как се чувства личността в създалите се обстоятелства.

Ивайло Петров пародира „високия” публицистичен стил на политическата пропаганда, за да покаже какво е останало от епическото време и как онова, за което хората са мечтали, борили са се и са го постигали, постепенно престава да прилича на идеалния си първообраз.

Защото животът се устройва и развива по други правила; той не понася външното насилие и не угажда, колкото и да приема, че все пак са необходими резки и дълбоки изменения, на тези, които искат от него повече от възможното.

Хората обичат да си приличат един с другиго в простото, в битовото, ниското, ежедневното, а не в изключителното и възвишеното. Защото е по-лесно да съществуваш в познания бит, дори и да те подиграват, разиграват, осмиват.

По им е добре да не се открояват и да правят впечатление. Тези, които все пак поемат във властта, биват гледани с насмешка. Защото се измъчват в старанието си да подражават на силните, а нямат техните качества. Или не знаят как да ги проявят и приложат.

По-лесно се живее в света, който гледа с насмешка на всичко, иронизира живота си и шеговито оценява живота - своя и на обществото. Насмешката едновременно осъжда слабостите и греховете, но и ги оправдава.

Защото приема, че човекът е слаб и не бива да бъде съден строго, ако знае кой е и не съди другите. Това е моралният принцип на писателя и неговите персонажи.

5.

Когато животът е равен и в него няма други изпитания, освен обичайните и идващи от природните трудности, постоянна бедност и мизерия, той е лесен и се преживява по-лесно заедно с всички други хора.

Трудното идва, когато историята налага радикални промени и изисква от обществото да ги извърши. Тогава то се разделя на две половини, които се настройват враждебно една срещу друга и започват непримиримите борби.

Често това разделение минава през семейството и тогава брат срещу брат се изправя, смразява се и приема революцията за по-скъпа и обичана от брата и семейството. Такова разделение ни показва писателят в двата си забележителни романа „Мъртво вълнение” и „Хайка за вълци”, както и в последните си творби „Присъда смъртна” и „Баронови”.

Не от вродена омраза, злоба или ненавист са породени тези стълкновения между хората, а от обективните обстоятелства. Понякога е възможно човек сам да решава дали да се включи в тях или да остане верен на себе си и да предпочете душевния си мир пред „историческата необходимост”.

Тогава обаче ще трябва да плати висока цена. Защото в подобни моменти този избор е невъзможен. Сблъсъците са неизбежни и непредотвратими.

Не е възможно и да се правят някакви компромиси и да се прощават грехове срещу едната или другата идеология и власт. Това е истинска трагедия за мнозина. Хората се смразяват и се превръщат във врагове един на друг.

Особено изострен и труден за разрешаване и преодоляване е този конфликт по време на кооперирането. Защото проблемът тук не е участие във въоръжена борба, а в задължението „да направиш свободен избор” и да скъсаш с миналото, за да заживееш в бъдещето. На всички е трудно. Преди никой не е изпадал в подобно положение и не се е изправял срещу приятел и роднина.

Привидно силата е у тези, които са във властта и действат и говорят от нейно име. Но преживяванията им не са по-малко драматични и неутешими от тези, които са подложени на огромен натиск, за да влязат в стопанството.

Селото изведнъж променя състава си. Появяват се врагове и те са измежду тези, които категорично не желаят да влязат в кооперативното стопанство. Или все още се колебаят да го сторят. Бедата щеше да приключи до тук, ако нямаше последствия и животът на несъгласните не ставаше непоносим. Милост няма за никого.

Най-страшното е, че не всички измежду несъгласните са врагове или дори противници на кооперирането. Няма обаче среден път и никой не бива оправдаван. „Щом не си с нас, си против нас!” - това е сега критерият за отношение към хората.

И в други епохи разделителната линия е била прокарвана в обществата. Това са най-тежките и страшни моменти в историята.

Времето тече и миналото остава далеч от настоящето. Ала изпитанията не могат да бъдат забравени и, най-важното, простени. Личните обиди и униженията са били толкова големи и непростими. Всички го помнят и очакват деня на възмездието.

Това е главната тема в романа „Хайка за вълци”. Тя е нова за българската литература и появата й в литературата показва колко далеч в разпада си е отишло обществото. Човекът е изгубил своето благородство и великодушие, смиреност и вяра в Бога. Затова не прощават и отмъщават. Живели в греха, те умират в него.

Това обаче е реален, а не измислен живот. Или поне възможен, изживяван някъде, където са протекли същите или подобни събития и явления. Трябва да си даваме сметка, че страданията са постоянни, но и че са различни и оставят различни следи в душите на различните хора.

Ивайло Петров свидетелства за един тип изпитания и го направил с уменията на голям писател и познавач на човека. Включени в общия свят на неговите герои, теми, сюжети, проблеми, те стават един възможен модел на развитие в сложните и драматични епохи, в които обществото и колективът придобиват по-голямо значение и получават по-висока стойност от личността.

На този основен проблем е посветено и цялото творчество на Ивайло Петров.