Ботьо Буков

Не, този път не става дума за политика, а за превод на поезия - най-аристократичното от всички изкуства! Тъкмо поради това и до ден днешен то отчаяно търси своите жреци и своята собствена муза в Пантеона…
Някой от вас да превежда поезия? - Не ли? - Браво! Продължавайте да не го правите! Защото ако не сте повторно роденият в България Пушкин или Пабло Неруда (което е почти сигурно!), с какъв акъл смеете да ни ги претворявате на майчиния ни език?
Или още по-ясно - ако преводачът на поезия не е от ранга на превеждания поет, резултатът винаги ще бъде недостатъчно добър.
Познанието на родния и на заучения език е само инструментът, за него няма да говорим. Нека обаче да подчертаем най-важното - за да пресъздадеш Шекспир, трябва да си Валери Петров! А ние - май че не сме нито едното, нито другото…
Просветва ми сега една мъдра мисъл, която гласи че когато превеждаме стихове, онова което остава непреведено, е поезията. Оценявам амбициите и напъните на всички мои колеги-преводачи и не ми е работа да давам конкретни оценки за постигнатия от тях творчески резултат. Само ще ви призная, че след прочит на определени световни класици, преведени на роден език, често се питам - това ли е великият поет еди кой си? Фатално разминаване на художествените стойности! Причината е ясна - толкова го можем!
От друга страна, без да го приемате като байганьовско патриотарство, ще ви споделя и нещо, което май че не е посмявал да изповяда досега нито един сериозен български преводач на поезия: критериите за великото, непреходното и безсмъртното в Европа и в България често се разминават. Просто ние сме ги изпреварили! Ще ме обвините ли в комунистическа ерес, ако ви припомня едни думи на един намразен чичко: „Докато германският император Карл V е говорил на немски само с конете си, във „варварска” България, апостолите Кирил и Методий са създали и разпространили българската писменост”. Синтезирано, това би гласяло така - кажете ми, моля, с какво точно Европа ни превъзхожда в областта на културата? Ако не можете да отговорите задоволително - вие страдате от провинциален синдром!
В тоя контекст не препоръчвам да се захващаме с превода на непреводима българска поезия - крахът направо е гарантиран:

„Я надуй, дядо, кавала,
след теб да викна - запея
песни юнашки, хайдушки,
песни за вехти войводи -”

Е, добре - да кажем че сме се ангажирали и сме опитали да преведем този текст добросъвестно от български на чужд език. Какъв ужас! Чуждоземецът не ще престане да ни пита: „Какво е кавал и ако с него се свири, защо трябва да се надува като автомобилна гума? Няма ли млади инструменталисти във вашата държава, та се налага този кавал да бъде надуван от немощен старец? Що за песен е тая, в която вместо да се пее, се вика? Защо в стихотворението се възхваляват терористи? Защо главатарите на тия банди от злосторници са на преклонна възраст и т.н.?”
Откажете се, колеги! Това стихотворение е само нашенско, създадено от българин за българина, и не подлежи на превод!
Тогава - какво? Да се отказваме ли въобще от художествения превод на стойностната национална и чуждоезична поезия?
В никакъв случай не, даже напротив! И най-малкото - защото чрез поетичния превод българският поет си поставя свръхзадачи и сам се подлага на творческо изпитание, което води до усъвършенстване. Така че и най-скромният наш успех в художественото представяне на световните образци заслужава насърчение и признание. И даже нека „облагородяваме”, доколкото можем, чуждестранните класици!
Дойде дума да кажа нещо и за верността на поетичния превод.
При всички случаи верността е по-важна от точността, но много по-трудна за постигане. Тук вече става дума за свещенодействие. Нещо като тълкуване на словото Божие от равина - какво е искал на каже Бог, ала по една или друга причина го е изрекъл с недомлъвки или пък просто е забравил да го каже… За верното пресъздаване на поетичните текстове на роден език е необходимо да си поет на квадрат. Един поет се въплъщава в друг поет. Един талант се предоставя доброволно и безкористно в услуга на друг талант. Висш пилотаж! Често верността на пресъздаденото се отклонява от точните думи в превода, но в много случаи е за добро. Важни са не думите сами по себе си, а посланието и внушението! Истинският преводач на стихове, макар и да владее перфектно чуждия език, не превежда думи, а претворява поезия! Преводачът на поезия не е просто сянката му, а е самият превеждан поет. Той не е засенченият и пожертвал се автор, а е съавторът на всяко преводно произведение. И дано не ви шокирам, но си мисля, че името на преводача на поезия трябва да стои като марка най-отгоре и върху заглавната корица да пише може би така: „Ботьо Буков ви представя избрани стихове от Ф. Г. Лорка”. Размечтах се, но мечтите са за това, нали?
Наскоро препрочетох романса „Невярната съпруга” от Федерико Гарсия Лорка, претворен на български език от моите учители по превод Муратов и Далчев. Разлистих оригинала:

„Pasadas las zarzamoras,
los juncos y los espinos,
bajo su mata de pelo
hice un hoyo sobre el limo”.

Ето техния превод на пасажа, а превода ми на целия романс можете да го прочетете в „Литературен свят”.

„Щом минахме безмълвно двама
къпини, тръни и тръстики,
коравият й кок изрови
във тинята една трапчинка”.

С цялото ми уважение към преводаческото им дело, представям я и моята интерпретация:

„Щом отминахме къпините,
трънките, след тях тръстиките,
за разкоша на косите й
аз ямка в тинята изрих”.

Реагираха приятели. Но как така? От досегашния превод знаем, че тъкмо тя, в любовен екстаз, е изкопала с кока си трапчинка в тинята! Аз им отговарям кратичко - прочетете какво е написал Лорка!
С горния пример се опитвам както да разгранича, така и да събера във фокус критериите за точност и верност на превода…
Ето как изглежда този същия текст на руски, в преводи направени от А. Гелескулаи и Анатолий ЯНИ:

„За голубой ежевикой
у тростникового плеса
я в белый песок впечатал
ее смоляные косы”.

„Сквозь кусты ежевики,
Боярышник и тростник
Твоею волос копною
Я к мягкой земле приник”.

„За кустами ежевики
мною брошенная с жаром
так, что косы разметались,
в камышах она лежала”.

Както виждате, точността на преводите спрямо оригинала е силно пострадала. Моят превод на този пасаж от романса е по-точен. Разбирам предшествениците си. Фразеологизмът в андалуския говор „mata de pelo” би се оказал препъни-камък даже за сериозни испанисти. Преводът на Муратов и Далчев е „малко неточен”, но за сметка на това, поетичен. Убеден съм, че понякога, според мярата на заложбите си, ние, преводачите на поезия, можем да си позволяваме да „облагородяваме” световните класици. Важното е да намерим баланса между точност и верност.