Иван Енчев

Вред край мене е пустиня,
вред покруса и тъга!
(Поезия и проза, 1919)
Христо СМИРНЕНСКИ

Аз пак пътувам през нашенските български балкани…
Аз пак минавам по пътеките на Времето, които криволичат в мене още от моето детинство.

Уви! Хич да не бях тръгвал! Навсякъде съм пътник най-стъписан и отчаян…

Все туй безглаголно време. Все тия озъбени тесни шосета - сякаш са постлани с одрани кожи на африкански крокодили. Все тия стръмни безлюдни пътища за някъде, а всъщност за никъде - гърчат се като дълги змии, плъзнали между скали и урви.

Все тия селца - последни убежища на малцина възрастни клетници - с откраднати пътни табели от безбожни злосторници за припечелване на напръстник ракия.

Все тия къщи без комини, комини без дим и огнища, огнища без огън, огън без селски ръце, протегнати към пламъка и пламък без детски смях, който да го раздухва като пролетен развигор.

Все тия зидове на огради без стопани и домове с изтърбушени без милост прозорци. - Зеят зловещо като избодени очи, по-страшни от някогашните ослепени от византийската свирепост български бойци при Беласица планина.

Все тия дири от стари и нови пладнешки българоубийци. Все тия виещи като диви чакали бездомни подивели кучета. Все тия безпризорни цигански нашествия…

Все тия селца без попове. Попове без черкви. Черкви без камбани. Камбани без езици. Езици без екот. Екот без богомолци. Богомолци без икони. Икони без светци. Светци без селища. Селища без училища. Училища без учители. Учители без ученици. Ученици без тетрадки. Тетрадки без български букви…

Все тия стари махали без орачи и сеячи. Сеячи без ниви. Ниви без жито. Жито без зърно. Зърно без хляб…

Все тия гробища в трънаци. Трънаци по пътеки в порои - по тях са изтичали като пролетни ручеи толкова бързоноги детства и толкова съдбовни спомени. Незнайно къде са избягали даже и гаргите - сякаш са щъркели, отлетели зад девет морета, осъдени да погинат по пътя обратен с безсилни криле, прекършени от мъка по родния край…

Все тия опоскани от пожари и секачи планински върхари. Върхари без гори. Гори без дървета. Дървета без клони и весели славеи. Славеи без пролетни трели. Трели без утринна радост и млади българи. Хора без песни. Песни без птици. Птици без дървета. Дървета без гори. Гори без върхари. Върхари без облаци и дъжд. Дъжд без ливади. Ливади без треви и цветя. Цветя без пчели. Пчели без жужене и мед - навсякъде само коварни отрови…

Все тия змии-усойници и мечки-стръвници - не можеш да тръгнеш без страх по дивните горски пътеки на елени и сърни…

Все туй мракобесническо разпятие на Майка България…

Кой и защо похити така безоко моите неизбродни родни ширини?
Къде отсече с меч вездесъщата десница на лелеяната човешка справедливост?

Защо балканските селца (пък и някои градчета) - тези свещени стари твърдини, възраждали българския род, днес дивеят като поругани паметници над тленни останки на забравени стари покойници? Нима точно заради тях трябва да създадем най-тъжния нов ритуал: Българска задушница? - За да ги преливаме като гробове за Бог да прости? Не с червено вино, а с кървави сълзи и кански вопли!

Глас народен - глас в пустиня… (Кой ли наш съвременен управник ще ме чуе?)

Пък, ако тъй са решили и боговете днешни, по-добре да ми избодат очите! - Никога да не видя още по-тъжния бъден ден на моите неизбродни чукари.

Навеки духът ми ще продължи да ме завръща тук като възкръснал древен български боец. И все ще бродя през старите балкани на бъдното време, люшкано от златното махало на вечния слънчев часовник. И все ще ги виждам възродени…

О, Боже, кога ли ще придойде това велико Българско възкресение?!