Георги Майоров

Младата поетеса Диана Янкулова разкрива своя тайствен свят на дарбата зад видимото, зад света на възприетото и отминалото, за да ни върне спокойствието чрез свежата зеленина на деня, с разтворените си длани за бъдеща доброта - окръглена като чакащ плод, падаща в душата като лист отронен. Доброта „ефирна, и красива, и бездомна”.

Наистина добротата е бездомна. Днес не се цени, не се приласкава, а се отпраща в небитието. Затова Диана Янкулова ни я поднася с втората си книга „Свят зад света”, (С., БП, 2020 ).

От която струи светлина и надежда за сбъдване на мечтаното. Скита в „човешката гора” в „скръб и жалост” потопена. И авторката търси нейното спасение от задухата чрез тихия повей на стиха.

Поривите на духа движат нейното перо плавно, от единичното към общото, без да личи лиричната героиня. В този смисъл тя не се самоизтъква, не тормози своето лично битие. Скрито гледа света от своя ъгъл на прозрение.

Нейната ладия следи прибоя на мисълта, сее семена по запустялото родолюбие, черпи творчески импулси от биотоковете на природата.

Умозрителните природни картини търсят повече живот, повече жизнени сокове и привкус от битието на заобикалящия ни свет.

Пълните рими не са съгласни с разкъсването на единната мисъл на темата, казват да не ги търсим нарочно, а да идват по естествен път.

Скрита е и гражданската позиция на поетесата. Само белият гълъб на мисълта се рее високо и внася светлина в душата.

В заключения свят на природата поетесата намира надеждата и човекът да стане „възвисен, богат и чист”. Сред такава природа да се посява родовото име на човека. И натурата му да се отразява в огледалния образ на природните дадености и в движението им.

Наложащо е натурата на лиричната героиня да се очертава по-ярко. В своя устрем към поетичното изкуство да не „къса с болка немите листа” на черновата, а да ги накара да говорят, да стават белова на виталното слово.

Стиховете да поемат реалния ход на човешкия стремеж към високата душевност, а „небетата” да слязат на земята.

Не природата, а човекът със своите мечти, блянове, въжделения и морал да бъде обект на пресъздаване. Тогава алегориите природа - човек ще бъдат истински одухотворени.

Към природните сезони по-осезаемо ще се открояват и сезоните на човешката природа с ласка и любов. Защото стиховете на Диана Янкулова не са пейзажна лирика, а ескизи на невидимото отвъдно мислене.

Много зеленина и прохлада лъха от стиховете на авторката. Тя се стреми да раздвижи сейналата се навсякъде зеленост, да й влее динамика, да намали дълготрайността на зимата в човешките взаимоотношения с повече обич.

Метафорите търсят да се вградят своята естествен роля в съответствие с пресъздаваната тема. Да имат еднопосочност с градежа на дадената творба. От малките неща да се отива към голямата духовна същност на човека.

Повтарянето на едни и същи думи да не спъват логичната мисъл, авторката де се вслушва повече в гласа на своята муза.

В това отношение на Диана Янкулова може би й пречи молекулярната биология като професионални знания, които силно влияят за раздробяване на цялото, вместо да го гради в единен портрет на битието и пейзажа.

Това е втора книга на Диана Янкулова и тя има дадености да надмогне отделните слабости в поетичния строй на своите стихове успешно, с много любов в живота.