Красимир Симеонов

(Из записките на един рокер)

СТОЯ И СЛУШАМ

Дядо ми - древен поет изпитател, с двигателно масло под ноктите и сърце голямо, колкото живота - ме зашлеви веднъж с думите:
- Не милвай горяща котка!
Изобщо не разбрах за какво говори. Бях просто един омърлушен сополанко, дошъл да се оплаче, че са му откраднали колелото.
- Не пречи на нещата да се оправят. За твое добро е! - закова ме той.
Оттогава си вися на пирона, полюшвам се обещаващо и стоя и слушам.

ЧИЧО КАРАМФИЛ И МОРЕТО

Особен беше чичо ми Карамфил.
От малък бил див.
Една нощ след Голямата война си играл с противотанкова граната, хвърлил я в огъня и не успял да избяга достатъчно далеч. Гранатата се взривила и го разпиляла из двора. Стъргали месата му от черешата цяла седмица. Едвам оцелял, но ослепял. И накуцваше смешно.
Така и не стана рибар, а мечтаеше за това.
Блъскаше на нивата си и чистеше на животните в дама цял живот.
………………..
Стоим веднъж в къщурката му на село и си мълчим. Изведнъж ми вика:
- За морето ме боли, Красе. Мисля си за него по цяла нощ. Представям си как минавам по вълнолома, как се пръскат вълните в бетона и в мен… И как целият ставам солен, после ставам риба и отплувам далече, далече от тази орисия.
Чичо Карамфил не знаеше как изглежда морето - не го беше виждал - но усещаше простора и свободата, която лъха от него.
В последните си години се грижеше за тежко болната си жена. Едвам кретаха и двамата, но тя умря първа.
- Сега, Красе - ми вика, докато я погребваме, - дойде време да ми услужиш. Утре рано ела у нас да ме вземеш. Ще ме заведеш при чичо ти Коста - на рибарското селище. Той ще ни даде лодка.
- Ама каква лодка?
- Ще видиш. Носи си касетофончето да запишем нещо.
………………..
В шест бях при него и слязохме на рибарската стоянка при чичо ми Коста. Той бая въртя очи, но ни даде лодката си. Помогнах на чичо Карамфил да се настани. И загребах навътре.
- Докога да греба?
- Дай да се сменим. Аз ще греба, че времето ми съвсем свърши.
Сменихме се. И загреба той. И започна да се смее.
Бавно и равномерно греблата се забиваха във водата. Умееше го някак от само себе си. Лодката се провлачи мазно и пое срещу вълните.
- Сега вади касетофончето и записвай.
- Какво да записвам?
- Как греба.
- Че защо?
- Защото така! После ще разбереш.
……………………..
Изминали са тридесет години оттогава. Чичо ми Карамфил е отдавна под земята.
Вчера, докато ровех за някакви обувки, гледам в една торба касетофончето си с няколко касети. Поставям първата, която ми попада. Тя провлачва, зашумява и утихва. Далечно се дочува крясък на чайки и равномерният плясък на вълните. Чичо ми Карамфил е най-сетне в своята мечтана лодка - диша тежко, смее се и гребе към безкрая.

Чичо, вече разбрах.

ГРОБИЩЕ ЗА ЖЕЛАНИЯ

Някъде навътре - в кътчета, в които човек рови много рядко и дори се плаши да мисли за тях; там, където паяжините на старостта са пуснали вече нишки, в най-дълбокото на сърцето - се намира твоето гробище за желания.
Познавам човек, който искаше да стане човек, но не напредна много.
Познавам човек, който искаше да стане „супер богат”. Днес е червей.
Познавах човек, който искаше да оздравее. И умря.
Познавам човек, който искаше да оздравее и е здрав.
Познавах човек, който искаше да преживее зимата. Пролетта го блъсна кола.
Познавам човек, който искаше да е много умен, днес се рови в боклуците на живота.
Познавах дори човек, който искаше да е господар. Господарите го убиха.
……………………..
Но познавам човек - тих и вглъбен като застинал в гранитен къс - от който веднъж чух:
- Мини през живота като повей - без следа и разрушения. Не искай, а давай. И благодари. Нещата сами ще се наредят.

ПРЕОБРАЗЯВАНЕ

Гася мотора в средата на разкривения мост.
Пейзажът нататък е потопен в мараня.
Нищо не помръдва.
Само реката бавно обгръща потопените растения и равнодушна като дим се стели надолу.
И ясно виждам, че не реката, а аз и мостът изтичаме.

……………………..

Облягам се назад и кръстосвам крака на кормилото - точният момент, когато си уловил половината от всичко.
За другата половина ще ти е нужно едно умиране приживе.

(По Фудайши)

СЪРЦЕ

Поокапали сме от жегата и гасим моторите пред крайпътната кръчмица „Последният патрон”. Душата на Странджа ни е притиснала към себе си вече няколко дена и не иска да ни пусне.
Ще ни се да пийнем истинска вода и питаме за извор.
- Имаме. „Мъня” се казва - под ореха, ей там долу е. То сега Юри го направи много хубав - камъни реди, канали копа. Иначе къща тук няма - в караваната си спи. Ама с труда си крепи духа на селцето. Юри Ангелов - актьорът, сигурно го знаете?
Явно сред общия човешки карабатак тук-таме помръдва някоя живинка.

СБЛИЖАВАНЕ

С моторите сме притихнали на превала по пътя Петрич - Гоце Делчев.
Прежуря.
Седим си, захласнати по гледката.
Но напред в далечината небето чернее и трупа гняв.
Ясно е, че ще трябва да се забием в окото на бурята и не бързаме с тръгването.
Отнякъде изникват овце. Приближава и овчарят:
- Как е, момчета? Слушат ли машините?
- Слушат. Ама май идва буря?
- Няма страшно - Господ минава оттам. На добро е!
И се изгуби след овцете.
Запалихме и поехме към черното.
Смрачи се като нощ, задуха. Но продължихме.
Следващите десет километра сякаш минахме през сърцето на най-тъжния човек на земята. Беше нереално, бяхме в друг свят - с различна природа, с различен въздух, с различен дух.
Притисна ни титанична самота.
И единственото желание - да изгасим моторите и сърцата си, а после да се стопим сред тревичките…
Намерихме сили и не спряхме.
Този ден бурята не удари планината - удари нас.
Вечерта в Лещен дълго мълчахме край огъня.
…………………
Случва се, докато си на пътя с мотор, да се приближиш до светове, които не разбираш, но които те издигат над яростта на дните и ти носят отдавна забравеното Смирение…

БУРЯТА
(Алегория)

Камбаната бие по никое време и въздухът неравноделно звънти в маранята.
Към църквичката се стичат хора.
Някои са грабнали колове и брадви, други предвидливо са покрили главите си с черни забрадки „на умряло”. Оскотелият народец надушва тревогата и това разпуква сърцето му.
Камбаната не спира.
Тогава забива камбаната и в съседното селце. После в другото, и нататък.

Кой бие камбаната?
Вятърът бие камбаната, волният вятър!
………………….
От далечината идва мрак.
Проблясва гръм.

КРАЙ ОГЪНЯ

Има рецепта, която спасява:
Поеми по извивките на сърцето си навътре към духовния необят.
Този път, по-тънък от косъм, е труден, на места дори непроходим, но е единственият, който си струва.

В ДРУГИ СВЕТОВЕ

Не докосвай пространството между думите - там е мълчанието, обвито в пламъци; там е моето място.

ДЖУЛАЙ

1991 г.
Към десет вечерта слязохме с китарите и бутилка коняк на Рибарския плаж във Варна.
Морето кротичко си шумолеше.
Изкъпахме се и се метнахме в една от издърпаните на брега лодки. Конякът тръгна да се върти.
Тази вяра в свободата, попила и в кожите ни, беше поразителна, можеше да се подуши.
Свирихме цяла нощ.
И си говорихме за всичко, което има да се случи.
Нямаше социализъм, нямаше демокрация - бяхме извън времето и гадовете, които го натъкмяват, още не бяха се сетили, че мъртви сме им по-нужни.
Джулаят по това време беше надежда.
Но изгревът на тази надежда така и не настъпи.
…………………………………
Оттогава всяка година в нощта преди 1 юли се събираме на брега на морето с близките на сърцето ми хора.
Побелели, брадясали, с гръмотевичните си машини - пак свирим с китарите си и пак бутилката обикаля от ръка на ръка - защото знаем, че когато умрат мечтите ти, умираш и ти…
Но ние сме още живи!
И сме все същият трън в задника на поредните изроди, които си мислят, че ни притежават!

МОЯТА АМЕРИКА

Свако ми Панчо живееше на горната улица.
От време на време след училище минавах да го видя.
Беше самотник, пълничък добряк с чело, голямо колкото земята. Обичаше шаха и пържените гъби „като на мама през войната”… Така и не можах да му ги докарам на вкус.
Към края, когато беше малко по-добре и без болки от рака, вадеше едно дълбоко скрито в гардероба списание - американско, за Ню Орлиънс.
И ми разказваше за Америка - с детската радост на откривател, страничка по страничка, пръстът му минаваше през всяка картинка, през всяка извивка на сграда, през всяка снимка на музикална група, през всяко име на улица, през човешката пъстрота; най-дълго пръстът му се задържаше на усмивките на хората… Той обичаше Америка, аз също.
А свако ми Панчо не знаеше английски.
И не беше ходил в Америка.
Аз отидох - няколко седмици след урагана Катрина, когато вече бяха премахнали Ню Орлиънс от картата на Щатите… Поживях наоколо. И разбрах - няма такава Америка като от списанието.
Върнах се.
И вече искам много малко - само България да не изчезне като Америка на свако ми Панчо.

ПОСЛЕДНАТА БЪЛГАРКА

Тук поне е сянка.
Подпрял съм се с гръб на дървото и пия бавно от водата. Жегата вдига прахоляка след всяка кола, завихря го и го навира в очите ми. Плюя встрани.
Пред мен бавно минава жена на около четирсет. Облечена в зимно палто и с раздърпан шал, по пантофи, под дрехата стърчат кокали - кльощава е до болка. Жената бута детска количка, в която едно момченце стиска близалка и плаче. Жената си говори. Дочувам: „Няма, няма. Сега се прибираме и край. Всичко ще е наред, няма повече”. Говори, без да гледа детето, вторачена в нищото. След няколко крачки се свлича, а количката продължава сама напред.
Спускам се към нея и я хващам.
- Госпожо, как сте? Ударихте ли се?
Жената ме гледа ужасена, едвам успява да си поеме въздух и изкрещява:
- Пуснете ме! Махайте се! Къде е малкият, къде е малкият?!
- Тук е, ето - приближавам количката. В това време се е събрала тълпа.
Хората злорадстват.
Хората злословят.
- Махайте се! Не ви познавам! Изроди такива! - подпира се на една ръка, изправя се тежко и преплитайки крака, побягва, бутайки количката пред себе си.
Детето все така плаче. Шалът й ни маха отчаяно.
Народът безмълвства.

ЗА СМИСЪЛА И ХОРАТА

Човек се ражда сутринта и до вечерта умира.
През деня трябва да свърши това, за което се е родил.
Някои смятат, че са се родили, за да прекарат деня си на масата в ядене и пиене, други - да вършат мерзости, да крадат и убиват, трети - да събират пари и вещи.
Истината е, че единственото, което трупаме, са болки и тъги, с които бързо и безпощадно плащаме за грешния си избор.
Едва привечер, когато Часът наближи, проумяваме, че сме пропилели шанса си да бъдем Човеци.
И умираме в мъки.
……….

Вече е следобед. Жегата гасне.
Има ли оцелели?
Слава Богу, нещо помръдва сред труповете!

ТАТИ ТЕ ОБИЧА

- Когато умреш, аз няма да плача!
- Разбира се! Нищо не свършва, аз като умра.
- Ти не разбра, тате!…
Отделението за болни от левкемия е претъпкано.
Един от тях е моят приятел. Донесъл съм парите от продажбата на мотора му. Жена му ги брои:
- Няма да стигнат…
Забил съм поглед в земята и не искам да вдигна очи.
Дъщеричката му ме поглежда:
- Чичо Краси, кажи на тати защо няма да плача!
Стаята утихва. Едвам прошепвам:
- Защото тати остава с теб завинаги!
- Ами да! Оставаш ей тука - малката сочи сърцето си. - И няма да те пусна да си тръгнеш… Искаш ли сега да се мишончим?!
- Искам!

В РАЯ ПО НИКОЕ ВРЕМЕ

Водопадът е приказен - недалеч от малко селце и на крачка от Доспат. Дори има “Горска библиотека” - три етажерчици с капак за вратичка. А вътре всякакви чудесни книги, че и детски. Зачетохме се, поседнали на пейките пред водопада. Влагата наоколо ни сипе с освежаваща мъглица, водата думти във вира, децата са пощурели от радост и се пръскат с тази красота… Иззад голяма скала надолу по течението изплува запъхтян старец с две изпънати найлонови торби в ръцете.
- Хайде, здравейте!
- Добър ден! - поздравяваме и ние.
- От къде сте вие?
- От далече - чак от Варна.
- Бил съм, бил съм - човекът посяда на крайчето на едната пейка. - Май през 67- ма беше. И после пак! Че и с жената - беше още жива горката! Ти щастие да видиш тогаз! Ама и аз наперен - шофьор от АПК-то, ей!
- Хубаво! Ти от селото ли си, дядо?
- Да. За гъби в гората бях - да изкараме надника.
- Е, не си ли пенсионер вече, да си живееш спокойно?
- То с двеста лева на месец живот няма. Софийските големци, дето ни разпиляха държавата, да дойдат да ги пусна в планината за пет лева да се надбягват с мечките… Абе, не е за разправяне - като агнета бих ги разпорил само да ми паднат!
- Какво да ти кажа - изроди ни превзеха! Дай да ти помогна с торбите по баира.
- Повече от изроди - нехранимайковци!…

Старецът млъкна. После стана и се заизкачва нагоре.

КРЪВ

Свети земята привечер. Набъбва, пука се.
А лопатестата длан на дядо я гали и пази повече от икона.
Дошли да конфискуват плевника му, който по царско време бил търговски склад, а той само казал:
- Вземайте го - халал да са ви камъните, но земята, върху която джинсът ми е построил този плевник, няма да ви дам!
Това доста объркало нововластниците и понеже дядо ми си беше башка комунист, приели да подпишат разписка за временно ползване на земята под плевника.
Стоя пред каменната постройка, непомръднала повече от сто години въпреки хорските страсти, и си викам:
Човек трябва да остави нещо добро след себе си.
Който умее да реди камъни, да нареди сграда според майсторлъка си. Който умее да свири, да създаде музика според таланта си.
Който умее да пише, да напише нещо според силите си.
А който умее да обича една проста пръст - а всъщност неговата майка кърмилница - да заплюе човешката мръсотия и да остане завинаги непокорен. Като песъчинка в окото на светец…

ВЪРХЪТ
(Алегория)

Въздухът съвсем се разреди.
И вървящите около мен започнаха бавно да се стапят. Отказваха се още докато бяхме в горите - край спокойните, лъкатушни рекички и до удобните и пъстри възможности да си спретнат подходяща бърлога.
Жена ми се носи напред, а аз и децата се влачим след нея и се разсейваме.
Постепенно пейзажът оголя.
Останаха само напуканите от стихиите камънаци и скованата пръст. Тук-таме сухите пороища напомнят за далечното пролетно топене.
Наблизо е Пределът.
Там по билата, високо над мен, все още крачат Титаните - свикнали с несгодите и забравили въобще, че са били хора и че някога са живели в ниското.
Помахвам им. И те ми помахват.
Усмихвам се.
Свободно ми е.
Вече знам основните неща и бързам да ги забравя.
Въпреки всичко, въпреки всички!
Добре.

ТРУДНИТЕ ЗАКОНИ НА ЛАО ДЗЪ

За първи път четох Лао Дзъ като студент - около 1990 г.
„Дао Де Цзин” не беше излизала на български и ние бързахме да си я купим от уличните търговци. Изданието беше миниатюрно, буквичките съвсем ситни, а страничките тънки като забравени на слънце цигарени хартийки.
Обичам тази книга.
Но тогава просто заучих или перифразирах известна част от мъдростите в нея и се фуках с тях в университета смело и безотговорно:
- Между двете ми уши е главата. Нямаше да го знам, ако тя не беше напълно празна. Такъв е законът за вътрешната празнота.
Колегите кимаха запленени, а преподавателите се чудеха къде ми е акълът. Използвах умело неловкото мълчание и добавях:
- Ярките цветове притъпяват зрението, красивите звуци притъпяват слуха, затова си свиркайте с уста и си носете шотландските полички без бельо - мъдрият се отказва от скъпите вещи и не яде лютива храна, защото му пари на дупето.
Мисля, че бях уловил същината.

ИЗ ДНЕВНИК, НАМЕРЕН НА ГРОБИЩАТА

18.15 - прибирам се от работа. В рейса беше задушно. Потен съм. Докато вървя - изпръхвам. Вятърът цапа със сажди лицето ми. Бързам.
Живея сам. Пиша стихове.
Много хора живеят сами и пишат стихове.
Имам компютър. Имах и пишеща машина, но вече не я ползвам.
За вечеря ще си опържа яйца с чубрица. Много ги обичам. Ям предимно яйца с чубрица. Пия и някакъв алкохол. Задължително. И не сядам пред телевизора, защото мразя телевизията. Тя ми слага маска. Аз не употребявам маски у дома.
Не мога да чета, защото съм пил. Така че седя на дивана и зяпам стената. Стените ми са боядисани в синьо. Но това няма никакво значение. После заспивам. Не сънувам - задавам си теми за нощно мислене. Някои от тези теми ме стряскат и към два-три сутринта се събуждам и нещо пиша. Не светвам лампата. Думите попадат на случайни места по листа. Случва се да пиша и по чаршафа.
Ставам от сън уморен. Мия си зъбите усърдно. Мириша на лайно. Поезията е миризлива работа.
Тръгвам за службата в 7.05. Блъсканицата в автобуса ми връща авторитета на едър мъж. Минавам през портала в 8 без 10.
Следват девет часа мрак.
Искам вкъщи!

ИСТОРИЯ С ВЛАКОВЕ

1

Нордвиг Орон реши да си легне рано, преди да е потеглил влакът. Спалното купе лъхаше на застояло и на чорапите на вече спящия на горното легло човек. Нордвиг се подвоуми, дали да не почете от нашумелия роман, който си купи преди малко, но го домързя. После реши да си бръкне два-три пъти в носа, но пак се отказа. Накрая се съблече, оправи косата си и се унесе.
Влакът изстена и освободи спирачки.
…
Главата на Нордвиг почукваше в нездрав ритъм по шперплатовата стена на купето. Както обикновено, той засънува първо облаци. Човекът над него похъркваше страстно и не можеше да знае това.
Облаците на Нордвиг чернееха. Месести, тъмнолилави и пълни с олово, те го душаха. Последвалите светкавици разпориха яростно съня му - съвсем като на живо. Сухите проблясъци почти веднага бяха застигнати от порой.
И Нордвиг се почувства мокър до кости.
Учуди се в просъница колко реален е сънят му, но се отнесе отново. Понеже от напъплилата влага почувства хлад, събра сили и се пипна по гърдите и лицето. Бяха мокри и лепкави. Дрехите също.
Отвори очи. Присегна се, щракна лампичката над главата си и погледът му бавно се избистри. Изправи се в леглото и се погледна. Беше целият в кръв.

2

Тя смъдеше на очите, но пък оставаше необичайно сладкия си вкус по устните му.
Нордвиг за първи път виждаше толкова кръв и не знаеше защо е по него. Нищо не го болеше. Огледа се внимателно - не изглеждаше кръвта да е негова. Тогава скочи на тясната пътечка до леглата и погледът му се изравни с остатъка от изтърбушеното тяло на неговия съсед. Нордвиг Орон не сполучи да се въздържи и повърна с диви конвулсии върху леглото си. Повърнатото заедно с кръвта оформи нелоша слузеста картина.
Нордвиг в паника затърси бравата. Пръстите му се хлъзгаха по метала и той пищеше от тънък ужас, че не успява да отвори. Накрая отключи и ревът му се заудря в стъклата и по дървенията на вагона.
Кондукторът изгря бледорозов от купето си в края и се затича към Нордвиг. Но Нордвиг нямаше повече въздух и припадна. Кондукторът го прекрачи и влезе в купето, откъдето изскочи зелен до болка, повръщайки върху себе си и върху прострения Нордвиг.

3

Господин Орон се свести в тесничката килия на провинциално полицейско управление. Когато разбра къде е и защо е тук, припадна повторно.

4

Осъдиха го на двадесет години затвор, но Нордвиг Орон умря още на втората, като се хвърли под натъпкания с прасета влак за Гризи. Това се случи точно когато го местеха в строго охраняван затвор поради склонността му към насилие и заради новите двама затворника, които беше разкъсал предната нощ със зъби.

ЗА ПРАВИЛНИЯ УЧИТЕЛ

Висока каменна ограда.
Тя те разделя от свободата и пълното щастие.
И върху нея е покачен човек, който ти разказва напоително как да я преодолееш. Долу са се събрали много хора - всеки драпа някак да се покатери, но малцина успяват.
Наставленията на наставника са правилни, но неефективни.
Народът в подножието се отчайва, зрее бунт.

Но се появява някакъв скиталец, който, споделяйки няколко думи, подлага тялото, дори главата си, за да могат човеците да стъпят върху тях и да достигнат билото.
Един по един повечето хора започват да преминават оградата.
Странникът помага на всеки, без да подбира - който му се довери, обикновено успява и се оказва от Другата Страна.

БАДЕМ

Напоследък дядо Манчо съвсем грохна.
Къщичката му също.
Но го помня какъв мъжага беше.
Помня и когато се роди синът му, дълго го чакаха, как игра и пя. Помня и когато момчето полудя и как го разкарваха по болници и знахари, и как нищо не помогна. Помня и когато умря жена му, леля Спаска - мълчалива и кротка мушица беше, пръсна й се сърцето.
Къщичката на дядо Манчо е зад нашия блок на има-няма 10 метра от терасата ни; схлупена такава. С тази немотия пари за ремонти и лекарства няма, но дворът му е рай - круши, ябълки, сливи, домати и краставици. Види ли ни на терасата, носи ни каквото има. Баща му, викаше моят баща, голям добряк беше и показан от Господа - налъм да ашладиса и той ще покара.
Някога сутрин чувам стареца как вие. После Христо - синът му - крещи: „Ще те убия! Ще те убия!”, после се блъсва врата и после пак е тихо.

Излизам за работа днес и го виждам да копае дупка, до него фиданка.
- Дядо Манчо, бадем ли садиш?
- Точно, Красе!
- Напред гледаш!
- Назад към тати гледам. Напред няма нищо.

ЦЕНАТА НА РАЯ

Преди петнайсет години наша приятелка се ожени щастливо в Щатите.
Вече имат две деца, имат и къща, справят се. Не успяват всяка година да си идват, но поне веднъж на две години - да.
Когато са тук, се събираме при нас на село. Пие се, разбира се, ракия, хапваме каквото дал Господ.
Това лято Уил ми вика:
- Догодина си идваме в България. Животът при нас не върви.
- Как така, Уил? Нали си още мениджър в онзи сервиз?
- Един пакистанец го купи, назначи си свои хора - пълни некадърници, но на по-ниски заплати. Ако не беше профсъюзът, досега да ме е махнал и мен. А и стана много опасно за децата… Е, ще ни помогнете ли да започнем отначало при вас?
- Какво начало?! Тук сте сред приятели, всичко ще е наред!
………………………
- Може ли да те попитам нещо, Крас?
- Давай!
- Вчера бяхме на зъболекар с Таня. Лекарката - приятелка пак - се зарадва, че ще живеем в България. И докато ми човърка зъбите, се смеят нещо с жена ми. Аз викам: Ох, боли! А тя: Това е България - свиквай с болката! Какво значи това, Крас?
- Да живееш в Рая си има цена, Уил! Тук тя се плаща със страдание.
- Не разбирам…
- Ще разбереш.

БАРОН ЕЛДАН ЕКТЕР ФОН САНТ ЛАУРЕНТИУС

Елдан беше повече от човек!
И ме допусна до себе си въпреки благородническия си произход.
Разходките сутрин и вечер с него ми откриха форми на обич, за които не знаех. Общуването ни сред тежестта на дните или възможността просто да си постоим заедно и да помълчим, разшириха света ми до най-дълбоки измерения.
Искрен, топъл, добър… - думите не стигат.
„Приятел” понякога е тъжна дума, особено след като го загубиш.
Когато умря, го завих в малкото му одеалце и го погребах на полянката до любимия ни завой на реката. Там, където се гонехме, търкаляхме, говорехме или просто ме близваше по носа…
Написах на камъка:
„Елдан - беше повече от човек!”
……………………..
(Писмо, намерено сред вещите на бездомника, който умря под нашата тераса миналата нощ.)

КРИЛА И ВЪТРЕШНОСТИ

Последните есенни пръски на слънцето застигат дори местната Окръжна болница.
Пред баничарницата в двора е лудница.
На няколко метра от нас гларуси разкъсват гълъб. Гълъбът се опитва да се спаси с последни сили…
- Професоре, моля Ви, заповядайте пред мен!
- Какъв професор, приятелю, повече от 20 години вече съм пенсионер.
- Познах Ви и не мога да забравя, че ме спасихте тогава в същата тази болница. Бях с перитонит.
- Радвам се, че съм Ви помогнал. Но бяха други времена… Как сте сега?
- Благодаря, добре. А Вие?
- Нали виждате, по болници - възрастният човек се усмихва виновно. - Той животът си свърши, ама пусто - няма умиране!
Идва редът му в баничарницата. Заглеждам го - облечен е прилежно и ухае на чистота въпреки вехтите дрехи.
- Три мекици, моля.
- Един и осемдесе.
Професорът побутва два-три пъти стотинките в сбръчканата си шепа и размисля:
- Нека да е една…
Въздухът се втвърдява и засяда като буца в гърлото ми.
………………………………
Поглеждам встрани - гларусите са си поделили гълъба.

МРАВКАТА

Не бъди като бръмбара, който търкаля нечие лайно пред себе си и го смята за неземно съкровище.
Бъди щастливата мравка, която се е озовала в хамбар с жито и бърза към мравуняка, за да покани всички на предстоящия празник.

DOZA.COM
(Пиеска в едно действие)

Вали ситен, мръсничък снежец.
Олиселият човек в инвалидната количка е на средна възраст.
Марин се разделя със стола си на колела само нощем, и то не всяка нощ. Понякога остава на него с дни, заседнал пред компютъра. От години всяка сутрин пред вехтия монитор той върши само едно - двата му кокалести и наполовина живи пръста бавно набират името му в най-популярната „търсачка”. После до късно изучава безбройните страници с информация за изплувалите, понякога дори известни негови съименници - нечия фирма с това име, някой кандидат за общински съветник, име на сервиз за водопроводни части, някого съдят и го издирват, починал известен поет и последните му стихове. Всяка сутрин Марин влиза в нечий живот и си представя, че го живее той. До вечерта героят му е вече мъртъв.
Влиза майка му - намусена, кльощава женица. Под нейния натиск количката му внезапно потегля. Стареещият мъж е избутан до дребничката масичка в ъгъла, където дими млякото му с какао.
Следва тъжният час - спомените на майка му за неговото детство, когато е бил нормален. Разказани преди обяд, те се преглъщат наистина трудно.
И паниката в очите му бавно измества тъгата - трябва да има край!
Той започва да чука неспирно с единствените си два будни пръста, втренчен в прозрачните очи на майка си, които продължават да го избягват.
„Не, Марине, не! Спри веднага! Спри, ти казвам!”
Но той не спира.
Майка му го удря силно през лицето.
Марин потреперва, задъхано напряга рехавите си телеса и зверски се захилва.

ДИВ И ЩАСТЛИВ

Първите думи на шефа ми, когато много отдавна се озовах като редови търговец в добре печелеща западна компания, бяха:
- В този свят целта е такава: или си стръвта, или си акулата! Не бъди стръвта! Бъди акулата!
Плюх и напуснах.
Минаха години.
После научих, че първият ми учител по капитализъм е умрял, затиснат от дългове и изоставен от близките си.
Но вече бях разбрал:
Не бъди акулата!
Не бъди и стръвта!
Бъди океана!
Той е събрал всички в себе си - обгрижва ги и им отдава могъщото си внимание, без да се натрапва.
И така им осигурява спасение според тяхната обич и мяра.

ПЪЗЕЛ

- И е невъзможен за нареждане? Отпечатан е така?
- Да. Психологически тест е - проверява за колко време ще се откажеш.
- Безсмислен е. Макар че намерих известна логика. Май мога да го наредя… Или поне няма да се откажа.
- Това е целта - да не се откажеш. Като в живота - да опитваш отново и отново и да останеш в играта до края… Но повечето се предават бързо…
- Аз нямаше да се предам!
- Вече знам.

ЕТЮД ЗА ХОРА И БОКЛУЦИ

Коледа е.
Снегът вече навява.
Пред магазина две жени си бъбрят задъхано, встрани от тях, свит на тротоара, един бездомник пие кафе и се грее на чашата.
Малко по-надолу са казаните за смет - пълни с разкъсани опаковки от подаръци.
А две деца по пуловерчета, покачени сред боклуците, трескаво ровят сред кашоните и от време на време си отделят по някоя опаковка. На няколко метра от казаните в инвалидна количка зъзне съсухрена жена и ги чака.
- Събрах си, имам, имам дори онова от телевизора! - и скача на земята.
Слиза и другото.
Събрали са празни кутии от играчки, с които да си играят „на ужким”, разглеждайки картинките.
Вятърът се усилва и вече стене от ужас.
Снежинките пронизват като куршуми.
Майката прошепва:
- Да тръгваме.
Погледите ни се срещат.
Очите й са бездна…
………………
Двете деца наместват кутиите в скута на майка си, напрягат сили и количката едвам се отлепя от вкочанената земя.

ПРОСТИТЕ НЕЩА І

Превъртам рулетката в ръцете си, едвам си поемам въздух от копането, ръцете ми кървят и никак не успявам да скрия горещите и прашни вадички под очите си - копая гроба на приятеля си от детството Юли.
Майка му ме помоли.
Вече няма кой да върши тази работа и близките разчитат на свои хора.
Селцето отсреща потреперва в маранята.
Мерих два пъти - Юли беше мъжага и гробът му трябва да е голям. С Дико - третия от нас - копаем вече няколко часа.
Припомням си онзи ден, когато с Юли си казахме последните думи:
- Само ти оставаш…
- И Дико.
- Дико умря още като му взе децата Марияна, знаеш.
- Знам.
- Само ти остана. Помниш ли онази приказка за рулетката?
- Помня, брат!
- Я ми я подай - и сочи рулетката на масата срещу леглото. Давам я. - Това си е чиста математика, братле! Сега сме на петдесет - и отваря на 50 см. - Чувал съм, че мъжете у нас живеели горе-долу по 65 години. (Забрави разните статистики!) - Юли разгъва лентата до 65 см. - И то какво остана - някакви си 15 см. А за мен и толкоз няма… Ти поне остана свободен, измъкна се навреме от клещите на дните… А аз не можах - от разните там Испании, Германии, Австрии - все за пари и все роб! А мама плаче тука сама и вие по чуждите внучета… Поне накрая се прибрах. И разбрах - ако ще правиш нещо, прави го веднага - ако ще учиш, захващай се веднага, ако ще строиш къща или семейство - направи го, не отлагай!; ако искаш да живееш без господари и щастлив - освободи се веднага!
Не чакай, не увъртай - слушай съвестта и сърцето си, че накрая ще ти останат само някакви си 15 см. А за някои няма и толкова, мамка му!…
……………………………………
Гори сега в ръцете ми същата тази рулетка, едвам си поемам въздух след копането, ръцете ми кървят и все така не успявам да скрия парещите и прашни вадички под очите си.
Копая гроба на Юли… Майка му ме помоли…
Моторът ми, нагрят до синьо, тъпче на място запъхтян - ще се върна при децата довечера, ще ги прегърна, ще си посвирим с китарата, жена ми ще ме помилва…

Няма друго.
Това ми стига.

МАРГИНАЛ В МАРГИНАЛИЯ

Ден пореден, 8.00 часа сутринта.
На терасата съм. Дишам.
Две бабички припкат задъхани към магазина долу и се гледат злобно коя първа да влезе. Камионът за смет весело бумти и клокочи, разпилявайки боклуци навсякъде. Роякът бездомници рови и придърпва найлоновите торбички с последни сили. Тук-таме самотни хора с кучета прибягват, притиснати до стените.
Тежко минава полицейска кола.
Кучкарите й се кланят отривисто, бабичките се шмугват в магазина, бездомниците се вкаменяват и само боклукът остава да мърда и да се стели на парцали из битието.
Добре е!
Дишам с пълни гърди!

А някъде непоносимо свободни хвъркат и пеят птички.

ПРОБУЖДАНЕ

Обратното на любовта не е омразата, а безразличието.
И с него днес са заразени 90% от човеците.
Така че не очаквайте нещата скоро да потръгнат, защото няма такова нещо като „нещата се подобряват”.

Но пък нека обичаме хората, защото е за добро, че ни сполетява настоящото пречистване, че пренарежда мислите ни в усамотение, че ни сближава с ближните и с далечните ни.

Че ни разбужда от съня и най-после ни избистря Божествената идея:

Където и да ида,
нося златно съкровище:
Няма смърт, а обич!
Дръж ме до себе си.

ВЪЛЧИ ВРЕМЕНА

Сърцето на чичо Митко най-после спря.
Когато една нощ синът му седна на масата и каза: „Махам се! Тук няма живот!” - и се запиля в Германия, чичо Митко още се надяваше. Но откак преди десет години и дъщеря му хвана за чужбина и ни вест, ни кост от нея досега, тогава вече съвсем угасна. Окъсаха се пердетата на прозорчето му, цветята по первазчето измряха. А мазичката, в която живееше, потъна съвсем под земята и престана да диша.
Чичо Митко излизаше вече само за хляб и кисело мляко веднъж на няколко дена и не говореше с никой. Спирах го малко насила, разпитвах го за децата, но той само клатеше наведената си глава. От време на време пращах малките да му занесат кекс или от шарените яйца по Великден, или някой дребничък подарък за празниците, но какво от това…
Още ми е пред очите как ми направи първия рицарски меч.
Бях на десет.
Чичо Митко беше изкусен с ръцете, всичко му се отдаваше. И ми направи рицарски меч и рицарски щит от дърво. Така, с мен начело на детската ни армия, нападнахме съседната махала, за да си върнем колелото на Ники, дето го бяха отмъкнали. Бихме се до вечерта. Върнахме си колелото. А аз се прибрах с потрошен меч и спукана глава, но и с усмивка до небето.
На следващия ден отидох при чичо ми Митко и му разказах развълнувано как сме ги били яростно и как сме победили, а той ми вика:
- Знаеш ли, на мъжете освен меч им трябва и сърце. Защото справедливостта върви винаги заедно с добротата. Ние да не живеем във вълчи времена?!
- Ама те ни откраднаха колелото!
- Остави колелото, то няма никакво значение!
…………………………………
Онзи ден чуках половин час на вратичката му, блъсках, накрая я разбих. Чичо Митко бе захлупил глава върху купичката с вкиснато мляко.
А от масата срещу него го гледаше снимката на щастливото му семейство от едни времена, които сякаш никога не са били.

СОХО, НЕОТДАВНА

В китна, мъничка сладкарничка из потайностите на Лондон пием капучино с мой приятел анархист от Шотландия. Бил е вече няколко пъти в България - последния път с мен - и му харесва. Чувства ни близки. Припомняме си дълго за неземните ни преживявания из Родопите и Пирин, но и за тъгата на всяка крачка по разпадащата ни се родина…
Обаче иска да се върне, влюбил се е дори в наше момиче.
После внезапно се умълчава и бавно добавя:
- Все пак не правете грешката на шотландците - не разчитайте на мечтите си повече, отколкото на барута!

ПРОСТИТЕ НЕЩА ІІ

Донесох дърва, запалихме огнището. Направихме си кафе на джезве, препекохме филийки и си извадихме от онова приказно сладко от нашата череша, дето е в двора.
Седим си и си мълчим пред огъня. Децата се гонят с кучето и се смеят задъхани.
Хубава сутрин, любимата ми.
Ще изкарам китарата.

В ЦЕНТЪРА НА БУРЯТА

Юндола.
Ръми.
Бабичките с бурканчетата със сладката за продан се щурат между колите и тезгяхите и прибират трескаво стоката си.
Над главите ни накъсаният мрак набъбва. В далечината вече се прокрадват светкавиците. Вятърът усуква върховете на боровете над нас.
Войната в защита на Светлината може и да сме я изгубили, но все още ни остава последната битка…
Изгасили сме моторите в началото на пътя за Белмекен. Намазали сме си по една филия със сладко от диви ягоди, седнали сме в тревата и сме отпуснали гърбове на двигателите, да се постоплим.
Каквото ни е писано, ни приближава със страшна сила.
И пак ще е за добро!
Винаги е за добро.
Кръстосвам крака и затварям очи.
Този път не бързам за никъде.

ДЯДО

- Дядо, как беше, докато немците бяха тук? (Варненското пристанище е под нацистка „мирна окупация” през Втората световна война и се ползва от армията им; дядо ми е корабен механик на български търговски кораб и се налага да понася това положение.)
- Търпеше се - ми казва, а знаех, че са го били неколкократно за неподчинение. - Само един път не се стърпях.
- Кога? Разкажи.
Дядо ми мълчи и се чуди, дали да продължи.
- Веднъж един техен офицер ме нарече „мръсна свиня”, задето казах истината за войната им, после малко прекалиха. (Всъщност му липсваха до половината два пръста от дясната ръка.)
- И?
- Ами още пазя пистолета му - и ми показва увит в кърпа добре смазан нацистки браунинг.

СЪВЕТИ КЪМ ДОБРИЯ ПЪТНИК

Няма вчера, няма утре - има Сега.
Сега дишай!
Пътят е всичко - ако успееш да се събудиш, да го откриеш и да стъпиш на него.
Докато си на Пътя, той прави само едно - смалява се, свива се в тънка линия, превръща се в белег на лицето ти. Това е урокът.
През другото време остани на страната на истината, колкото и да ти струва.
Твърдото е меко, мекото е твърдо - бъди водата, тя е най-твърда.
Но ако ще гориш - бъди пламъка, не пепелта.
Ако трябва да отстъпваш - не бягай.
Не се опетнявай с нечисти дела.
Не се надявай, не очаквай - бъди щастлив.
Спри, не бързай.
И гледай по-често небето.
Огнен помита, ефирен въздига - накрая все пак ни застига Утешителят на всичките неща.
Но не се бой - няма смърт, а обич.

Затова и в този свят войнът има само Бог и въглена, с който да го оСловеси.
…………………….
Така че, ако чуеш някъде да пее славей - порадвай се на песента му - няма да я чуеш никога отново.

СЛЪНЧЕВО С ГРЪМОТЕВИЦИ

На крачка от единия - доста по-едър от мен - му заших як шамар зад врата така, че главата му се удари в масата, а после тялото му отхвръкна назад и се просна по гръб на дъските в заведението. Хората наоколо се разбягаха. Вторият - сух и целият в татуировки - скочи, но юмрукът ми го посрещна навреме, взе му въздуха и смелчагата бързо седна в опит да си възстанови дишането.
Момчетата бяха на около 22-23 години и в добра форма.
- Дъщеря ми е само на 14 години, копеленца! Време е да научите един важен урок!
- Спокойно бе, татенце! Не знаехме! - по-едрият се оказа, макар и проснат, парламентьорът в групата. Сухият събираше сили и злоба и ме дебнеше.
- Пък и педофилията вече е разрешена! - реши да просъска накрая той.
- Не, не е! И това ще го научите сега от един баща!

……………….

Не се гордея с това, което стана после. Но някои уроци тези двамата явно следваше да научат бавно и по трудния начин.

А и е много тъпо да се захващаш с буреносец - не знаеш какви стихии ще събудиш във Вселената и дали в крайна сметка няма да ти отвеят главата.

ЗА НАШИТЕ ИМЕНА И ДРУГИ ТЪЖНИ ИСТОРИИ

Има индиански племена в Северна Америка, които дават имена на децата си едва след като навършат 12 години. И то ако ги заслужат - най-вече чрез доблестни дела в името на рода си.
Но сред тях има и хора, които цял живот остават без име.
Същите племена избират за свои вождове само човеци със знакови имена и с особено, мистично присъствие в тяхната общност. Личности, които да ги водят не просто по земята, но и в другите светове.

Колко ли от нас биха останали завинаги безименни…

ТЪРСАЧЪТ

Няма смисъл - не дълбай пещера високо в скалите, в която да се приютиш, не копай кладенци, в които да крещиш името си, не тръгвай към звездите.
Този, когото търсиш, е съвсем близо - той си играе вън с децата ти, лети с крилата на пчелите, въздига приливите и отливите на сърцата, носи се над дните; той е в теб и е съвсем тих.
И чука на вратата ти беден и дрипав, и моли за чаша вода.
Ще го прогониш ли?