ДАЛЕЧЕН ВЛАК
Тук се колебая.
Не знам как да го започна този, дали можем да го наречем разказ, защото за мен са много съкровени произхождащите от заглавието… неща.
И едва ли последната току-що написана дума е най-точната за случая и ако не ми дойде на акъла друга, по-подходяща, ще я оставя.
И друго ме притеснява - до каква степен ще мога да защитя смисъла на това съкровение „Далечен влак” по най-изчерпателен начин.
Ще ме разбере ли читателят. Съмнявам се. Нещо повече, в това „Далечен влак” има една вътрешна неуловима философия, която осъзнавам, но, за бога, едва ли ще мога да я… обясня.
Отказвам се. Отказвам се от свръхамбициите си. Каквото излезе - такова.
Някога конфигурацията на градеца ни, околията и околността имаха съвсем друг профил, навеждаха друго мислене и тълкуване.
За мен тогава ужасно далече отстоеше Сапунджиевото, Живовската спирка и не чак толкова, но не съвсем близки Пчелина, Мала Кутловица и Кошарник, дори Парта и Семчин дол, Димовото кладенче.
Значително по-близо бяха Поповото, а то пак не е било толкова близо, щом рядко ходехме там да плуваме и да се къпем. И казармата даже ми изглеждаше далече.
Затова, читателю, понятието „Далечен влак” тогава се покриваше точно, защото първата свирка на локомотива на идващия от Берковица влак се понасяше откъм Иваново село, село, отнесено веднъж от наводнението през 1941 г., и втори път - потопено във водите на язовир „Огоста”, останало от някога само с една или две къщи.
- Хайде да тръгваме за гарата - ще каже баща ми, - влакът се обади откъм Иваново село.
И докато стигнем до гарата, тръгнали за София, локомотивът ще изсвири повторно при изчезналия отдавна кантон под входа на крепостта Монтана.
Надявам се и мало, и голямо вече да знаят, че по дъното на язовир „Огоста” все още има останки от жепе трасето Михайловград - Берковица, както и от шосето, а то при Живовската спирка (някъде в основата на „Расника”) се раздвояваше за Копиловци, Чипровци и за Берковица.
За Котеновци и Черешовица, през Калиманица.
Там, около спирката, стои почти непокътната на дъното цялата каскада от мостове и предмостия, а малко и по-далеч - основите на воденици и чешми.
Та, този влак, идващ от Иваново село, за мен, някогашното дете, сега в много отношения носи обаянието на този Далечен влак от заглавието.
Тогава, при липсата на язовирната стена, тропотът от влаковата композиция се спускаше безпрепятствено по Огоста, звук, излязъл току-що от Живовската спирка.
А с легендарната, далечна в годините свирка на парния локомотив, съвсем се оформяше понятието „Далечен влак”.
И сега няма за мен по-трогателно нещо, да съм където и да било, и да чуя дълбокия громол на запътил се нанякъде по релсите влак, придружен от поне едно изсвирване.
Нищо обаче не може да заличи и да подмени липсата на продължителното изсвирване, идващо от парния локомотив, неговото форсиране, облаците бяла пара на старата Михайловградска гара, или където и да е.
При ясно и тихо време „Далечният влак” демонстрираше присъствие даже чак от Бойчиновската гара, щом духнеше Дунавеца.
Нещо обикновено беше да чуем влака и свирката му веднага след Сапунджиевата воденица някъде между спирка Ерден и Монтана. Втора подавка за заглавието „Далечен влак”.
И ако тръгнехме някой път в обратна посока за Берковица, баща ми пак ще рече:
- Хайде, влакът вече изсвири при Сапунджиевото…
Трудно, както сигурно е видно, се защитава понятието „Далечен влак”, защото то освен буквално има и друго, скрито, или съкровено звучене, а то стои у мен и все още и самият аз не мога напълно да го обясня, оправдавам за кой ли път интелектуалното си безсилие.
И дали всъщност всичко това има някакъв смисъл за читателя…
