БЕЗ ЗАГЛАВИЕ
Големите жеги отминаха. И слава богу. Отлетяха жегите още преди щъркелите, а щъркелите поизчакаха още няколко дена и се засъбираха на своите сборища. Казаха си по някоя приказка и на следващия ден офейкаха, без да ги усетим.
Дойде най-балансирания месец - септември; при него всичко е умерено. Е, краят на летния сезон е все пак късният септември, кажи го, след двайсети.
За мен той все още е мързелив месец. Повъртам се неопределено; пътува ми се в незнайна посока - стара краста, неизлечима.
Някъде по това време: нощ, сам съм в купето на полупразния влак. Лежа. Блъскането на колелетата в релсите под мен, макар и досадно, ме приспива.
Но първо се оставям на мислите си: дребни и глобални равносметки какво съм сторил и какво не, само донякъде за жени и какво-що там с изкуството… А аз съм се захванал какво ли не да сътворявам…
И неусетно, откакто свят светува, идват сънищата: първо, хем се возя, влакът лети в нощната бездна, хем спя. И на всичкото отгоре плувам из небесата в стил брус; плувам и във водата пак по същия начин; после правя с лекота неосъществения в младостта ми заден флик-флак, предшестван от рундат, и за финал - задно салто.
Това са горе-долу любимите ми сънища, плюс появата на гола жена, понякога, и то по различен начин. Но не каква да е жена, а само такава, каквато я мисля… Капризен.
Събуждам се: отвън вече е светло; влакът си потраква, къде агресивно, къде равномерно, аз се надигам на лакти, колкото да видя как белее някое бургаско, или варненско езеро.
Или пък софийското равно поле ще видя как сивее след Вакарел, ако пътувам за София, от морето. А от другата страна през коридора на вагона вече се перчи позлатеното чело на Витоша планина.
После - дългите досадни перони. Минавам с неприязън край десетките изрисувани графити по застиналите от двете страни вагони. По ми се ще да съм слязъл на някоя от двете големи морски гари - Варненска и Бургаска.
Те си приличат поразително - същински близнаци са; ако ме спуснат с парашут, без да съм прочел табелките им, ще се чудя цяла вечност коя е точно гарата.
Но са красиви. Най-красивите български гари.
И на двете гари през северните им входове ме посрещат градинките с вече пръснатите тук-там из алеите жълто-кафяви листа. Листата се местят по плочите и асфалта, или се плъзгат пъргаво в зависимост от силата на сутрешния бриз. А той е приятен и обнадеждаващ, въпреки вече малкото курортисти.
Прозявам се пак, после ще поседна сред пустите градинки с нова поредица прозявки да си отпочина от дългото пътуване. Не бързам за никъде. И сигурно съм гладен, а това много често ми се случва…
Ако пък съм слязъл в София, ще е по-скучно. Трябва бързо да проверя на кой коловоз е видинският влак, а то ще рече - за Бойчиновци и Монтана.
Там ме чакат безброй неща и кое по-напред… Хич не ми се влиза отново, или точно сега, във влак, но няма накъде, мили приятели. Такава ми е орисията.
Затова обичам да съм слязъл на морето, а там обикновено не знам и не е важно за къде ще продължа. Измислям всичко в последния момент, ако съм сам.
Впрочем, това е основното ми състояние. Когато бях със семейство, нещата се разиграваха по друг начин. Всичко се знаеше месеци преди това.
Спирам да разсъждавам.
Абе, каквото и да се направи, все е хубаво - казваше един колега, без да се замисля над това доколко ще е прав. Ненчо Русев. Ненчо от Карнобат.
