Панко Анчев

Задавам този въпрос и признавам, че е предизвикан от един упорито потушаван вътре в мене комплекс за малоценност, органично присъщ на всеки критик. Нали критикът също е човек, овладян от слабости, недостатъци, амбиции.

И на него му се иска да бъде хвален, поощряван, забелязван; да бъде сочен с пръст и провъзгласяван за значим.

Изкуството му обаче стои в сянката на „чистата” литература, на тези, които пишат стихотворение, разкази, романи, драми; които са артисти, ваятели на словото и наричани „познавачи на човешките души”.

Истинският критик, а не този, който просто е един не успял писател и като такъв е намерил заместител, за да остане в литературата, знае и винаги помни, че целта му е не славата, а да тълкува и пресътворява творчеството на писателите и поетите.

Призванието и задачата му е да рационализира, анализира и тълкува създаденото от писателя, да го поставя в контекста на литературния процес и да преценява доколко е автентично, значимо и с принос.

Затова са му необходими трезвост и спокойствие, знания и точност, висока култура и фина безпристрастност.

Неговите анализи и тълкувания не се учат наизуст, не се повтарят от запленените от тях читатели, не служат за утеха, надежда, поука, увереност. А и влюбените не ги рецитират, за да впечатлят избраниците си и да признаят с тях любовта си.

Без тях обаче не може…

Критикът трябва да отваря очи, които други не могат да отворят; да впечатлява други умове; да внушава разум и знания; да развива мислене и възпитава вкус и разбиране за литературата.

Защото критиката е познание за литературата, нейното развитие и актуалното й състояние, за литературния процес и механизмите и идеите, които го движат и насочват в една или друга посока.

Тя е съдната способност на литературата, нейният разум и рационалният и почтен свидетел на историческия й ход.

Затова и критикът е потребен и много важен за познанието на духа и културата, на изкуствата, чрез които човекът опознава и пресътворява света, за да го приеме в себе си и се осъществи в него и чрез него.

Литературата е изкуство на словото, дарено на човека от Бога, за да се приближи до Него и възстанови изгубената своя пълнота и цялост.

А истинската критика и истинският критик са изследователите на усилието на човека да съхрани словото, за да може той всеки път, когато пресътворява света, да се приближава до Бога и Го прославя във вековете.

Критиката не е учител, нито някакво жури, отреждащо на кое място е даден писател или произведение. Нито е справочник по фактология, термини и понятия, имена и творби. Тези й функции са възможни, но те са вместени в цялостното й съдържание и необходимост да съществува.

Критиката не е утилитарна дейност, а средство за естетическо познание на литературата като съзнание и съпреживяване на света. Тя изучава това познание, анализира го и извежда и формулира неговите закони и механизми.

Когато обществото познава своята литература в нейното историческо движение и още повече в актуалното й състояние, то ще я обикне и ще я цени в нейното изящество, красота на словото и вдъхновение.

То трябва да я познава не само емоционално, т. е. като внушението, което тя му прави, или като сюжети, персонажи, теми, проблеми, като общо впечатление и памет за нейните автори и творбите им, но и рационално, в анализи, тълкувания и оценки на отделни факти, автори, произведения, времеви отрязъци, влияния, сходства, духовен облик и принос в естетическото развитие на народа и нацията.

Литературата е изразяване на човешката личност, но и на обществото, народа, нацията. Тя свидетелства за тях в движението им в историята. По нея можем да установим какво е тяхното състояние, миналото им и перспективите за бъдещето да станат по-ясни и конкретни. Защото тя ги предвижда и посочва.

По тази именно причина тя трябва да бъде анализирана и тълкувана, а нейните творци изучавани, проучвани, четени внимателно и задълбочено, за да се види тяхното майсторство на художници и познавачи и изобразители на човешките души.

Тя постоянно изпитва необходимост да бъде наблюдавана, анализирана, оценявана, изследвана, за да може да се самоосъзнае и осмисли пътя, който е извървяла и предстои да извърви.

Няма кой друг освен критиката да извърши това. Без нея литературата неизбежно ще закърнее и рязко ще ограничи влиянието си върху обществото и нацията.

За да бъде това условие изпълнено, необходимо е критиката да е жива, а критиците - активни, проникновени и задълбочени читатели и тълкуватели.

В противен случай, както е днес, литературата ще се превърне в някакъв род производство и услуга, която се продава и купува съобразно пазарните принципи, а цената им е в пари и награди.

По тях ще се съди за интереса към нея, а от там и за някакво присъствие и влияние в обществото. Тогава критиката се затворя в университетите и се упражнява от хора, които чрез нея и заради нея преподават и получават заплати.

Но тогава тя е функция на икономическите отношения, а не съдържание, разум и съвест на литературния процес и на литературата изобщо. И няма как да бъде естетическо явление.

Такива критици не заслужават слава, но въпреки това я получават от онези, които им плащат да бъдат такива и методично да профанират и унищожават литературата. Това са все хора не само съмнителни, а и направо продажни, бездарни и необразовани.

Те не обичат литературата, не я почитат и не я изучават, а я коментират и интерпретират по образец на свои западни (а и български) учители постмодернисти. Но това е подражателство, а не анализ и тълкуване.

Със своята ниска култура, разрушителна стихия и творческа посредственост постмодернистите (поети, белетристи, литературоведи - всички заедно) нанесоха дълбоки рани върху литературата и изкуствата.

Те профанираха литературата и обезсмислиха критиката, като провъзгласиха, че няма и не може да има йерархия на ценностите, няма национална литература и я унизиха, принизиха и превърнаха в текст.

Малцина са вече тези, които имат съзнание на критици и продължават да се занимават с това неблагодарно вече занимание. Но именно защото се превърна в неблагодарно занимание критиката заслужава да я обичат и да й се отдават със страст и любов.

И днешното време ще отмине и литературата, заедно с обществото и нацията, сама ще осъзнаят какво е за тях липсата на критика и критици. Настъпва друго време, което ще отрече, отхвърли и заклейми постмодернизма. Тогава критиката ще се възроди.

Критиката се прави от критици. Те няма от къде да дойдат, освен да се родят от литературата. Затова традициите трябва да се съхранят, за да се предадат на повторно родилите си и посветилите се на отговорното занимание.

Няма да й е лесно всичко това да се случи. Ние, малцината останали все още живи критици, сме длъжни да положим основите на това възраждане. Това е най-важната задача, поставяна на критиката от историята. Такава никога не й е била поставяна.

Нямало е нужда. Сега живеем в особени условия и самата критика трябва да се погрижи да възстанови функциите си, да произведе нови жизнени сокове, за да се изправи и тръгне напред.

Сега най-важното е да се възстанови естетическото отношение към литературата като към изкуство и социална дейност, изразяващи обществените идеи и свидетелстващи за процесите в обществото.

Тогава ще бъде по-лесно и да се върнем към традиционната за българската национална литература и култура йерархия на художествените ценности и буквално да се изринат вонящите отпадъци от постмодернизма. Необходимо е истинската литература да се нарече истинска, а големият писател - голям писател. Посредственият и бездарният да си знаят местата и да престанат да парадират с големите продажби на книгите им и с наградите и преводите, с които ги удостояват чуждите фондации.

За съжаление отдавна почти не се пише задълбочено за съвременната българска литература. Повърхностните и хвалебствени рецензии не са критика, а лош сигнал за равнището й.

Липсват литературно-критически портрети на български писатели, изследвания върху характера на днешния литературен процес; не се търсят причините за сегашното състояние на критиката; не се формулират литературно-критическите принципи и критерии, с които тя да борави.

Дори и литературата извън постмодернизма не е избистрила своята йерархия на ценностите. Някак вяло и ученически пишат нейните критици; те не се замислят сериозно и са свели използваните жанрове до отзива и словото за представяне на автор или книга.

А къде са изследванията; къде са тезите, хипотезите, теориите за българската литература, за нейните традиции и продълженията им в наши дни?

Кой е описал картината на нейното сегашно състояние или е проследил дори и в малка степен хода на литературния процес от последните 30-40 години? А всичко това е работа, която трябва да свършат критиката и критиците.

Ние сме тези, които свидетелстват пред бъдещето за равнището на литературно критическото мислене в българската литература, за уменията и трудностите на критиците да изучават и изследват литературния процес и да посочат най-значимите му творци.

А ние дори не сме защитили и в минимална степен правото на реализма да тържествува в литературата, за да бъде нейното свидетелство автентично и всеобхватно. Да не говорим, че критиката почти никак не се занимава с идеите в литературния процес.

А щом това не е направила критиката, тя не е изпълнила основните си задължения и не е осъществила призванията си.

Как тогава да говорим за добрите критици, да ги отличаваме измежду всички останали, да признаваме техните постижения и заслуги.

Сега всички са едни и същи. Всички са критици и всички претендират да бъдат забелязвани и зачитани.

Критиката изисква особена дарба: тази дарба е твърде рядка и винаги се съпровожда с висок вкус и добра подготовка. Защото да си критик означава да си едновременно писател и анализатор-изследовател. Означава още богат и красив, но и много точен и недвусмислен език. Език на чувството, но и на разума.

Такива хора днес се броят на пръсти! И вероятно е нормално наградите за поетите, белетристите, драматурзите да са много на брой, а за критиците само една. Или две.

Повече не дават. Достатъчно са, ако се връчват само на истински критици и за реални техни постижения.

Ако критикът осъзнае възложената му мисия и изключителната отговорност и им се посвети изцяло, непременно ще заслужи признание и благодарност!

И едва ли някой ще му ги оспори…