Любомир Духлински

150 години от рождението на писателя

“… Господи, защо така сурова е моята съдба? На мене ли не е известно нещастие, което да не съм преживял? Зная що значи да лягаш гладен и без свещ в къщи. Зная как се прекарва зимата без топла дреха и как се посрещат празници с вехто и окърпено. Зная що значи да поддържаш стомаха си всеки ден с чорба от треви и само понякога прибавка три маслини. Зная що значи да са ти пълни обувките с вода, да работиш шестнайсет часа в денонощието и да копаеш патрони от войната, за да си купуваш учебници. Зная, най-сетне, и що значи още от десетата година да се грижиш за своето съществуване. Не стигаше това - трябваше и тая коварна болест, за да бъда смачкан завинаги… О, за първи път ли те проклинам, коварна съдба!”

Трагични, горчиви, потресаващи думи… А те са изречени от един 24 годишен младеж, който се е надвесил над бездната на гроба. Младеж, чиято душа е пълна със светлите пориви на младостта, талант, който увяхва преди да е разцъфнал.

Думи, написани само няколко месеца преди кончината на този млад човек. Думи от дневника на младежа, предадени ни от съвременника му, летописеца на стария Плевен Георги Домусчиев в книгата му „Сенки от стария Плевен”.

Този белязан от съдбата с талант и трагична съдба младеж, напълно забравен днес, е Георги Иванов Смолянов.

Кой е Георги Смолянов?

Името му бях чувал и преди, но то е било в група от имена и затова не съм му обръщал толкова внимание. И ето че веднъж, ровейки из архивите си, попаднах отново на името Г. И. Смолянов.

Стана ми интересно и реших да проуча по-подробно що за личност е бил той. И бях поразен от намереното.

Та той е бил невероятна личност - образован, талантлив, но с трагича съдба млад човек, който е оставил диря сред съвременниците си и те са го ценили много високо. Това е и една от причините Георги Домусчиев да му отдели място в основната си творба „Сенки от стария Плевен”.

Нека да разкажа малко по-подробно за миналото и рода на Георги Смолянов. Родът произхожда от село Смоляновци, Ломско, днешна област Монтана.

Най-старият известен член на фамилията е Кънчо Иванов. Той имал двама сина - Иван, бащата на Георги Смолянов и Цвятко.

Бащата е бил луда глава, имал си е разправии с местните турци, защото задявал кадъните и затова се вижда принуден да се пресели в село Медковец, Монтанско, където местните хора им дават прякора Смоляновците. Оттам и по-сетнешната им фамилия.

С преселването нещата в отношенията с турците не се подобряват и пак заради забежките на стария Смолянов двамата му синове се виждат принудени отново да бягат.

Около 1855-1858 год. по-големият син Иван се преселва в Плевен, а по-малкият, Цвятко, в Никопол.

По време на национално-освободителното движение и двамата вземат участие в него. Цвятко е един от най-верните хора на Левски в Българско и неведнъж го укрива в къщата си при обиколките на Апостола.

През 1968 година къщата на Цвятко Смолянов в Никопол (тя и днес се нарича Смоляновата къща) е реставрирана и превърната в етнографски музей, в който е обособен специален кът „Васил Левски”.

Тя се намира в южната част на Никопол и представлява типична градска българска къща отпреди Освобождението от турско робство. Не са известни нито рождената дата на Цвятко Смолянов, нито годината на смъртта му.

Иван Смолянов е роден през 1841 година. След преселването си в Плевен и под влиянието на Цвятко той се включва в народните борби за свобода като куриер. Бил е известен в Плевен с прякора Шопа.

Тих и сговорчив, предприемчив по природа, той се задомява в Плевен и търси начини да изхранва семейството си. Занимава се с абаджийство, дори открива малък дюкян до къщата си.

Подхваща и кираджийство - пренася бакалски стоки, жито и други стоки от Никопол до Плевен, по-късно и до Ловеч и Троян. Кираджийството му помага много в куриерските му мисии, в които рано-рано включва и най големия си син Константин.

Левски, по спомени на Ивановата жена Атанаска, често е посещавал този дом на улица „Априлов” 34 в българската махала на преселниците в Плевен. В мазата е имало приспособено скривалище за Дякона, но днес то е заличено.

Иван умира млад, неизвестно къде и кога.

След Освобождението от турско робство Плевенската градска община отдава дължимото на Иван Смолянов - отпуска стипендии на синовете му, за да учат. Константин завършва инженерство в Белгия, а Александър - медицина в Париж.

След завръщането си от Белгия Константин Смолянов след 1900 г. е началник на техническата служба в общината и участва в изграждането на паметниците на признателността към руските и румънски воини, паднали край Плевен.

Заради това е награден от руска страна с орден „Св. Станислав” и грамота, които се пазят във военноисторическия музей в града.

След завръщането си от Париж от 1899 г. д-р Александър Смолянов е главен лекар на общинската болница в Плевен. Той въвежда районирането и активно подпомага по-младите и с по-слаба квалификация лекари в болницата.

Около 1916-1917 г. се мести в София, в Александровска болница и е един от основателите на Медицинския факултет към Софийския университет, в който преподава и същевременно не изоставя работата си като действащ лекар.

Третият брат е Георги Иванов Смолянов. Братята имат и две сестри.

Роден е през 1870 година. Умира от туберкулоза на 3 октомври (стар стил) 1894 година в град Герберсдорф в Силезия.

Учил е в Плевен. Не продължава образованието си в чужбина, защото от малък е болнав и често се налага да пази леглото. Което не му пречи да се самообразова - чете ненаситно, прави и първите си опити в писането.

Показателен е и фактът, че една от малкото запазени негови литературни работи е превод от руски, което показва, че той не е спирал да се учи през целия си кратък живот.

Писането е нещо, което силно го привлича - играта на думите, изграждането на образи и съдби. Тук си заслужава да отбележим още един факт - до последните си дни Георги Смолянов не е подписвал творбите си с истинското си име, защото е считал, че все още не е дорасъл да слага името си под тях.

Дори смъмря редакторите на списание „Извор”, че са си позволили да сложат истинското му име пред разказа „Пълтеник” („Вампир”), публикуван в списанието.

Според някои сведения Смолянов за кратко време е работил като подсекретар в окръжното управление на Плевен, преди в последните 3-4 години болестта да вземе връх над него и да започнат безкрайните лечения в болници и санаториуми.

Г. Домусчиев твърди, че е чел няколко тетрадки, едната дневник, в първата от които е имало десетина нежни лирични стихотворения, а в другата ценни сведения за народни обичаи из Плевенско и няколко недовършени разказа.

Според неговото свидетелство в деня преди заминаването си за Герберсдорф Смолянов се чувствал много зле, провиждал е неизбежния край и настоял да изгорят всички негови ръкописи.

С този акт на отчаяние пред неумолимата съдба той погребва и рожбите на безспорното си дарование, обричайки ги никога да не видят бял свят. Все пак са останали още няколко реда от дневника му. Той пише с раздирана от мъка душа:

“И така, решено е - утре заминавам. Но защо съм тъй неспокоен, какви са тия тревожни мисли? Уж не за първи път пътувам, а все нещо ме вълнува, измъчва сърцето ми. Опитах се да чета “Първа любов” от Тургенева, но прекъснах с мъчителна досада… Тъкмо където авторът се обръща с възторжени слова към младостта. Унесох се нейде - къде, не зная. По мисъл, тъжна и неопределена, чието начало не мога да доловя… И заплаках безутешно. А пък аз мислех, че изворът на сълзите у мене е пресъхнал…”

Съдбата е немилостива към младия човек. Той умира само три месеца, след като е написал тези думи.

Вестник “Черно море” публикува некролог за трагичната кончина на младия талант в бр. 117 от 8 декември 1894 г. :

„Изчезна от средата на българската достойна интелигенция един отличен член. Голямата свенливост на покойния не даде възможност да се прояви бляскавият му литературен талант в обществото, но ония, които го познаваха, дълбоко съзнават бъдещата благородна роля на този наш Островски. Покойният, родом от Плевен, напусна света в най-цветущата си възраст - 24-25 годишен момък. Той не беше буен както обикновено биват младите хора, напротив, той беше момък с много тих, но твърд характер. Страдаше той от няколко години насам от охтика, която и го и закопа още млад и зелен в град Греберсдорф в Силезия, дето беше отишъл уж да се цери. Той ходи преди две години в Корфу, а миналото лято беше в Меран (Австрия) все по същата си болест. Покойният беше наш постоянен сътрудник още от 1890 година. Всичко, което се среща и в “Черно море” и в “Граждадин” е с негово перо с псевдоним “Кракра” и “Нeрадимко” (може да се направи изключение само за две или три съобщения, не негови) от Плевен. Болен беше, но всякога пишеше. Дори от Корфу ни изпрати статии за Гърция, също и подлистник “Стая”, но по причина на натрупания ни материал предадохме прекрасния му този разказ (става дума за разказа “Вампир” - б.м.) в списанието “Извор”, редакцията на което се беше осмелила да измени “Стая” на “Пълтеник” и да напечати подписа му против изричната му воля - неща, за които покойният ни смъмри, особено за подписа му: “Рано е още за мене да изляза в печата с подписа си” - ни пишеше той тогава. От Меран ни изпрати също статии и един интересен превод от немската литература, поместен в подлистник миналата пролет (брой 90, подпис “Несретник”). В големия напор против Стамболова, той пак не ни остави, а даже ни помагаше твърде усърдно, като пращаше писмата си по указан от нас канал и адрес, за да не попаднат на шпионска ръка на пощата. Тук за памет ний даваме една от неговите “бърза наброски”, печатани още в 1891 г., м. Март във в. “Гражданин”. (Тук ще отбележа, че вестник „Гражданин”, основан през 1890 г., през 1891 г. се слива с вестник „Черно море” и приема неговото име. За съжаление повечето броеве на „Гражданин” не са запазени, където можеха да се прочетат повечето „наброски” на Георги Смолянов - б.м.) Ние не можем да изредим всичките трудове на покойния, дадени нам. Отличителни са: “Непризнатий талант”, първият фейлетон, с който той поиска гостоприемството на в. “Гражданин”, “Да се покоси!”, оригинален хумористичен разказ от дневника на една окръжна постоянна комисия, “Срещу водици” - фейлетон, “Из Плевенските мълви” - бързи наброски и много други разни обществени статии, критики, антрефилета, допшиски и други, заслужаващи да се съберат и съставят един хубав том. Покойний ни покъртяваше с хладнокръвието си. “Още не са се стопили дробовете ми, види се, и аз вчера пак станах от леглото”. Оплакваше ни се само, че е длъжен да чака безсъмнената си ранна смърт докато дойде кефът на охтиката му. Скърбим най-искрено заедно с фамилията му за незаменимата загуба на толкоз достойния и член и за угасването тъй рано на тази многообещаваща бляскава обществена звезда.”

Няма какво повече да се добави към думите на неговите братя по перо. Кончината на Георги Смолянов отбелязва в една от книжките си и списание „Извор”.

Няколко думи за самото списание. Няколко думи за самото списание. През последното десетилетие на XIX век в Русенската мъжка гимназия е издавано средношколското списание „Извор” (1892-1896), редактирано от известния за времето си литературен деец, поет, драматург и преводач Трифон Ц. Трифонов.

Списанието, което издава той, е уникално за България. Като единствено по рода си, то става форум за изява на млади таланти, които в бъдеще ще прославят България.

В „Извор” публикуват свои творби и утвърдени тогава дейци на образованието и културата като Стоян Михайловски и Иван Ст. Андрейчин.

За пръв път са отпечатани творби на бъдещи светила на българската наука и на художествената литература: първият научен труд на ученика Михаил Арнаудов, бъдещ учен-филолог, европейски известен академик и първата белетристична творба на ученика Димитър Иванов Стоянов - бъдещият Елин Пелин.

Смолянов не е чужд и на тегобите, които душат трудовите хора в България по това време. Добре познаващ теглата и орисията на „сюрмашата”, както я нарича той, отрано опознал острите и и хищни зъби, не остава чужд на глухия ропот, който се носи из народните дълбини и му дава глас по свой неповторим и неподражаем начин.

Не е случайно, че Георги Смолянов сътрудничи активно на опозиционния вестник “Черно море”. Дори с редактора му П. Бобчевски разработват специален конспиративен канал, по който Смолянов да изпраща дописките си, за да не бъдат заловени от Стамболовите шпиони.

Колко съвременно звучи написаното от Георги Смолянов в тези дописки и днес. Това е тя, дарбата - да провидиш през мъглата на времето десетилетия напред. Ако днес, 150 г. след рождението му, той можеше да се вдигне от гроба, би „обрисал образа” на обикновения човек, който съставлява народа български.

Би страдал с неговите болки, би се радвал на малките му радости и не би ни позволил да се срамим да се наречем българи.

Може би затова често забравяме хора като Георги Смолянов - защото те биха ръчкали и днес задрямалата ни съвест, биха били камбана, за да ни събудят.

И биха го направили не с гръмки речи, а с нежни стихове и простички трогателни разкази. А те гърмят много по-оглушително и от най-големите камбани.

И може би Плевен би имал още едно голямо писателско име, започнало да засява литературната ни нива ведно с Елин Пелин и Михаил Арнаудов.

Само че съдбата е решила друго и рано прекършва едно бляскаво дарование.

Преди да е разцъфнало.