ПЪЛТЕНИК („ВАМПИР”)
Разказ из народните поверия
Край хубавото село Подгорец лъкатуши бистро едно изворче.
Тихо и прозрачно през летните дни, поточето пролет и есен дохождаше с гърди - и страшно биваше тогава. Ония ми талази, кални та мътни, онова ми ти бучене и биене о бреговете, онзи плясък и летеж на водите - страх да те съвземе. Много пъти селените, кога не съгледваха, че иде водата, оставаха цели дни по нивята си, а други, които искаха да пребродят пороя, заплащаха с живота си.
Не можеше да се търпи се тъй.
Един ден, през Русалската неделя, дядо Деню, почтен човек и селски старея, свика селените на мегдана.
- Хора, рече им той, това поточе много пакост ни струва: лани отнесе на Иван Пищилката завареника; есенес не ни пропусна две недели да отидем до нивята; тая пролет издави толкова добитък и Банковия син. Защо се не сдумаме селски да вдигнем един мост?
Селените знаеха, че дядо Деню не приказва никога за лошо.
Десетина деня след това, малко по-горе от овчарското пладнище, близо до селската белилка, зачукаха майстори; селени караха материал; камъни няколко купчини се издигнаха, - с една реч, работата се почна.
Почна се работата, и над земята се показваха основите на двата гьоза; но Стоян Петканин, любовникът на Рада, дядовата Денюва унука, залиня, заболя, закрея.
Закрея Стоян и не става.
Мина се неделя, две; мостът се презполови и довършва, а той се лежи болен, та неволен. Чуди се неговата майка, какво му стана: дали му магия някой направи, дали самодивско място нагази, дали го вещица с очи прострели, дали юди, зли духове, му нещо сториха.
Чуди се но няма кой да й каже една права дума.
Баба Неделя врачката, като тегли боб, помисли малко и рече: „Ще му умине, ама ще покрее малко. Объхтан е.” Дядо Колю пък казваше: „Нагазил е, но ти, булка, го доведи довечера, та аз ще го полея довечера на кръстопътя.” Врачът от Двете Могили, че е влязъл в юроки и му даде някакви треви да пие. Къде ли още не ходи клетата му майка и какво ли не му притика! И с глогов бурен го пуши, и масло му свети, и през ватали посред нощ в пуста воденица го провира, и комунига с тинтява под леглото му оставя, но не бива, та не бива.
Съхне Стоян и вехне.
А какъв юнак напред беше! Прав и тънък като фиданка, лек и пъргав като кошута; очите му - два черни въглена, веждите му извити и тънки като пиявици; хубавец - да го глезаш, че да му се ненагледаш. Неделен ден, кога се хванеше на хорото до Рада, всичките очи се приковаваха към него и нея. Сам дядо Деню, със своите 80 години като заминеше край хорото, спираше се да погледа тия две прилики и се усмихваше самодоволно.
- Честити! - бяха го чули веднъж да казва.
Други пък уверяваха, че като срещнал пролетес Стояновата майка, казал й:
- Бульо Петкано, да ти е живо и дарено, ама харен юнак отрасти. Ако е рекъл Господ, тая есен ще станем сватове.
Радваше се тогава Стояновата майка, а сега… тя сама знаеше какво й е сега на душата. Стоян й беше едничка, мила, незаменима рожба. Седнала денем край главата му, тя го гледаше в лицето; гледаше го право в очите, гледаше го с майчин ужас на сърцето, гледаше го, па заплакваше… тия умни очи, някога ярки като слънцето, сега са мътни и хлътнали дълбоко в главата; това лице, някога по-засмено и от майско утро след дъжда, сега е изпито и пожълтяло, като да е в гроб държано; тия уста, по които някога цъфтяха усмивки и сладостни речи, сега мълчат с гробовна тишина… О, плачи, злочеста майко! Плачи и оплачи своето клето чедо, което не след много ще принадлежи не на тебе, а на небето… Плачи! Плачът е жребият, който съдбата ти определи, когато те майка проводи на земята…
Но писаний ден наближаваше.
Ни сълзите на майката, ни молитвите на поп Къня, ни билките на селските и околните врачове - нищо, което отчаяната майка в тъгата си направи, не помогна.
- Мале! - продума Стоян едва чут. - Аз отивам!… Повикай дружината ми, родовете ми… и Рада повикай… Аз искам да се опростим…
Събраха се. Рада я нямаше.
- Е, братя, аз отивам… Тук, в гърдите ми, огън гори и не прегаря… Ще умра… С дене, млад, и без нищо… но вий ме прощавайте… Прощавайте и дайте сам ръце, а на онзи свят…
Но той не можи да следва по-нататък, сълзите го задавиха.
Разпростиха се.
Скръбна и трогателна беше тая сцена.
След това настъпи дълга и тежка агония.
- Ида, ида!… Тате, почакай малко!… Ела насам и ти, Ненчо… Сега… ей ме… - бъбреше той и в несвеса си поменуваше имената на измрели свои другари и на баща си… - Мале! Ти видя ли тати?… И чичо беше там… Ей го, пак иде… - думаше той и сочеше към тавана. - Хайде!… По-скоро!… Викаш ме!… - следваше той с глас, който ставаше по-тих и по-неразбран.
По едно време се сепна. „А къде е Рада…?” Той изгледа всичките кюшета на стаята, климна глава и замлъкна завинаги…
***
Беше Илинден.
Всред село гайда пищеше, хорото играеше на мегдана, във всяка къща имаше веселби и трапези, а откъм Стояновия двор се вдигна писък. Отчаян рев, потресающи викове, мъртвешки оплаквания изпълниха въздуха… Опрости се Стоян - Стоян, синът Петканин, хубавото либе Радино!… Опрости се завинаги с тоя свет, опрости се тъкмо на четиридесетия ден от заболяването си…
Всякой въздъхна за него, а у майката не остана ни глас, ни сълза. Клето майчино сърце! Би се, плака, вика, удря се и най-сетне предрезгавя, онемя, изгуби и глас, и сила… само гледаше към трупа и поемаше. Като соколица, кога се спуща за своите малки, тя се сви над гроба, спусна се към ковчега… и примря… Занесоха я у дома и на ръце.
Как да отгледаш чедо хубаво, да го отгледаш от къс месо, да трепериш денем и нощем над него, да вадиш залъка от устата си, за да бъде то сито, двадесет години да го пазиш като очите си - и в един ден, ден черен и злокобен, да видиш, че е изгубило свест и дихание, че го спущат в гроба, че го предават на тление!…
А Стоян е вече в гроба.
Едва ли някога душа по-чиста и по-невинна е напущала този свят; едва ли се е някога толкова жалило за мъртвец, както сега…
Майката се разболя. Разболя се и Рада.
Тъкмо на третините, през нощ, Рада се връщаше с баща си по каменния мост от едно ближно село, дето я бяха водили да й баят. Но, Боже мой, какво е това?… Стоян, същий тоя Стоян, когото закопаха преди три деня, върху гроба на когото и тя хвърли шепа пръст, същий тоя Стоян, ей го де стои там в тъмнината и гледа към нея! Запретнал ръкави, с нейната шита кърпа на кръста, стои той на същото онова място край белилката, дето я причакваше обикновено, стои и не мърда… В ръцете му има нещо… кавалът, неговия сладкогласен кавал - тя го познава - и с новата си премяна, стои той насред тъмнината, недвижим и безгласен… и все тъй хубавец, какъвто беше, преди да се разболее.
Тя изтръпна.
- Тате! - прошепна и посочи към призрака; но, додето да издума, баща и възви назад колата.
- Прекръсти се, синко! - рече той и, разтреперан като лист, бързо заблъска воловете напред.
Та другия ден това се разнесе из цяло село.
- Стоян станал пълтеник! Стоян станал пълтеник! - думаше и старо, и младо.
Сега вече разбраха каква е работата. Майсторът, арнаутин безверни, отмерил сянката на Стояна и я зазидал в темелите на моста. „Ето защо и той умря тъкмо на четиридесетия ден” - казваше баба Неделя, като разправяше за видението, и се кръстеше.
Стояновата дружина потърси майстора, но той беше отдавна заминал… Ах, ти, вера поганска! Ах, ти, бездушний човече! Няма ли за тебе някое добиче, някоя гъска, някоя стара баба, ами посегна на Стояна?…
От тоя ден нататък, казват, всяка една нощ - зима или лято, буря или тихо, облачно или ясно - щом настане потайното време, под каменния мост се зачува едно глухо стенание, подобно на подземен тътен и сянката на Стояна се явява… Закъснелий пътник чува отдалече свирката на сладкогласен кавал, чува някакво глухо кикотене в тая нощна самотия, чува чести стенания и плач, и неопределен един вик, който моли, проклина или въздиша… Чува се отглас от някаква мелодична песен, която изниква, сякаш из земята и се разнася в нощния мрак… Стари и патили хора казват, че това е гласът на Стояна, който ту пее, ту плаче, ту свири, ту пък вика и се кикоти с други нощни духове.
Майката едва не полудя от тия слухове.
Като блуждающа сянка, тя ставаше нощем от леглото и се опътваше към моста… Звездите трептят на небето, месецът блещука тихо отгоре, в полето владее гробна тишина, всичко утихнало, задрямало, заспало - само тя, с горестна мъка в гърдите, отчаяна и разбита, се скита към моста, дано види сянката на сина си. Скита се, ослушва се, но щом зърне отдалеч моста, студен хлад я посреща, косите й се свиват, страх я обзема, и тя бежишком се връща у дома си, потънала в сълзи.
А сянката, казват, и до ден днешен се явява под моста и се скита из самотията и мрака, додето настане петлено време. Овчарят не смее вече да прекара стадото си нощем край моста; пътникът отдалече още се свива на коня, кръсти се и се страхува да погледне наоколо, за да не види пълтеника.
Чудни поверия се носят в тая околност!
——————————
сп. „Извор”, бр. 2, 1892 г.
