БУНТОВНИ ПЕСНИ
От доста години прекарвам дълго време на вилата. Сама. Баиресто, на три равнища, с трийсет и две каменни стъпала, няколко циментови и тревисти пътеки, ха нагоре, ха надолу, цял ден шетня.
Зелена сянка от клонести дървета, а над всичко - дървена тераса, кацнала като наблюдателница на метри от къщата.
Самостоятелна, петоъгълна конструкция с единайсет стъпала и покрив. По мой бамбашка проект.
Хем не си в традиционните правоъгълници или квадрати, хем от повече различни ъгли можеш да наблюдаваш и дъжда, и пътя на слънцето, и звездите.
Което отговаря на многопосочния ми поглед към света. Та, усамотението на вилата ми се отразява добре. И зиме, и лете. Занимания по двора, въртел покрай печката, дръвца от бараката, писане на лаптопа, вечер малко телевизия, повече небе, луна, птичи подсвирквания… Не съм сама, милионна София свети отсреща в жълто, червено, бяло.
А щом легна към полунощ, понякога изкарвам на половин гърло целия си училищен възрожденски репертоар. Веднъж ги броих, единайсет песни. Текстове на Вазов, Любен Каравелов, най-много на Добри Чинтулов.
И в софийския апартамент подхващам нощем някои от същите вечни творби, но сякаш не им е там мястото. Повече ме въодушевяват на вилата.
Не за приспиване, за ободряване и одързостяване. Боен дух - “Вятър ечи, Балкан стене”, призив за борба - “Стани, стани, юнак балкански”, емигрантска тъга по родината - “Хубава си, моя горо”, маршови ритми и “бум!” - “Тих бял Дунав се вълнува”, мъка от приспаното родолюбие - “Къде си, вярна ти любов народна”…
Веднъж в София бях на гости у мои близки. Често приятели ме питат не ми ли е скучно на вилата без компания. За да изпреваря и този път дежурния въпрос, заразказвах им за различните си дейности, за всичко хубаво и зареждащо там, сред природата, за радостта от взаимността с нея.
На края споменах и за среднощните ми песни. Улових крадливото споглеждане между двамата домакини - баща и син, едва сдържащи смеха си. Нищо не коментираха, но беше ясно от леката подигравателна гънка на устните им, че ме смятат за мръднала.
Кой ли нормален човек ще се приспива с мелодии от далечното минало, вероятно си мислеха…
Цял живот ме вълнува родолюбивата идея, обичам възрожденските ни ритми и особено текстовете. Веднъж учителката ни в малките класове каза, че заради дейността си Добри Чинтулов бил следен от турците, гъркоманите също слухтели подир даскала-патриот.
А след като се избавил от покушение, поетът изгорил всичките си тетрадки със стихове. Помня как ми се сви сърцето тогава.
Ако не беше това, колко ли още негови песни можехме да пеем, колко ли още вечни поетични текстове биха останали в литературата ни за българска гордост!
От малка съм запален читател, изгълтвах много приключенски книги, ценях писаното слово и по всеки повод градях мисловни сценарии как може да се избегне злото.
И досега не мога да прежаля погълнатите от огъня ръкописи на Чинтулов, който е и композитор на част от песните си. Защо не ги е скрил в някое гледжосано гърне с капак, уплътнен с восък?
За по-голяма сигурност срещу влагата е могъл да положи грънчето и в меден котел, също покрит и овосъчен. А във всеки двор такова богатство може да се зарови надълбоко и отгоре да се пресади набързо някаква китка, храст, в близост и фиданка…
Но трудно е да си представим как всеки от нас би реагирал на заплахата за живота си и какво е първото и най-бързо, което би сторил в паниката си.
Да, изпепеленото не може да се върне. Успокоението ни е, че срещу забравата работи народната памет. Щом аз толкова години помня бунтовните песни от моите ученически времена, какво остава за епохата на Възраждането, когато информацията се е предавала предимно устно, като народното творчество…
Творбите на Добри Чинтулов са се пеели и помнели, разространявали са се от човек на човек.
И добре, че според предишни образователни програми задължително учехме наизуст стихотворения, оди, поеми, та дори и да изчезнат всички книги и да се изтрие паметта на компютрите, все нещичко ще остане в душите на хората, за да се възроди отново знанието.
Извинявам се за катастрофичния сценарий, но всяка война е унищожение не само на сгради и човешки животи, но и на значима материална и духовна култура, създавана с векове. Затова - четете и помнете, препрочитайте и съхранявайте в паметта си ценностите от миналото.
Мъдростта на вековете. Учете и децата си на това.
Може да потрябва.
