Диана Димих

- Запознай ме с някоя твоя приятелка. Свободна жена. Да живеем заедно.

- Аха! По-точно - ти да живееш при нея, нали? - Отдавна се бях отървала от вродената ми притеснителност и деликатност, вече давах с рогата напред, без заобикалки, даже с леко ехидна усмивчица.

- Е, да де - Павел погледна настрани, с клюмнала глава.

Още от ученическите ни години ходеше леко прегърбен, с приведен врат, обичайно за някои високи мъже (казвам някои, не всички), сякаш се притесняваше да гледа на света отгоре. А онези, с раздутото самочувствие, се изпъчват още повече и вирят брадичка. Въпрос на усещане за себе си и околното.

- Как си представяш жените на средна възраст? Готови на всичко, само да не са сами? Без изисквания за общуване, за среда?

- Независимо от образованието, жените имат нужда от някой до себе си. Приятел…

- А на мъжете не им ли трябва сродна душа? Но рядко двама самотници правят един пълноценен човек. Освен това, не си ли даваш сметка, че моите близки са все музикантки като мене, преподавателки с научни степени, писателки? Всеки търси хора със сходни интереси. С коя ли от тях ще намериш общ език? И какво, ще тръгнете подручка на опера, по изложби и премиери? Дали с художничките, журналистките, балерините или с водещите в медиите, учените, певиците? Не подценявам твоите интереси, разбери ме, но смятам, че през годините имаш доста пропуски в общуването и познанията за  изкуството. Да си ходил скоро на театър и кино? Това, че нямаш дом с радио и телевизор, те изолира от културата, която не е спряла да се развива. А жените от моя кръг са сред популярните таланти в своите области.

- Е, добре тогава, намери ми някоя лудичка като мене.

- Това, че от години живееш на улицата, не те прави луд.

Дали не съм прекалила с назидателния тон? И сестра ми се оплаква, че я поучавам. Е, какво да я правя, като не знае как да се отнася с вещите и да си поддържа жилището… Павката нямаше висше образование, в гимназията беше от средните ученици. Работил известно време в някакво деловодство. После - свободен радикал. Може да си има някои отклонения, особено след като продали гарсониерата и с майка му излезли под наем. Тя с пенсия, той - без работа. Естественият край дошъл с нейното раково заболяване и скъпо лечение. Парите свършили, едва стигнали за погребение. Роднините били до време, обърнали му гръб. Нататък - като безброй други съдби, без адрес. Дом по градинските пейки, в подлези и спирки, из тавани и мазета, в бараки без надзор, храна от кофите. Отгоре на всичко получил и херния. Както и нереалистични очаквания. Преди доста години поиска да помоля вуйчо ми в Щатите да му уреди връзка с голяма автомобилна компания, на която да предложи свое изобретение, осигуряващо огромни печалби. Павката - изобретател, без техническо образование? Може, някои неща идват с мисленето и задълбочаването, от дремеща дарба, сякаш от въздуха, от небето… Изпратих такова писмо до вуйчо и той чакаше конкретни чертежи или обяснения, дори среща в София с изобретателя. Но Павел не се появи с години, нито го срещнах по улиците. Ако е бил серозен в искането, щеше да ме обикаля с очаквания. Това беше сигнал за мене,  червена лампичка.

Когато  ме потърси отново, подмина без обяснения въпроса ми за онзи разговор и подхвана нова тема - да го свържа с наша прочута музикантка, омъжена в Люксембург. После пък - с Берлускони… Схващах, че тези планове са негова опора и тлеещо пламъче на мечтата в живота му, но не се сдържах да го отрезвя.

- Как си представяш, че ще общуваш с хора в чужбина? Знаеш ли езици, имаш ли широки  научни познания, някакви сръчности, опит, занаят, умения в някаква област? Не, нали? Или чакаш някой да те осинови до живот?

Дадох му да разбере, че не може да разчита на мене за такива хвърчащи идеи, въпреки че те му помагаха да крачи с някаква надеждица в този мрачен живот. Като компенсация, но не от чувство за вина, когато звъннеше на вратата ни, винаги го нахранвах, завивах му още нещо за ядене, давах по някой лев и билети за градския транспорт, но си знаех, че това не е никаква помощ и единствено може да му донесе усещане за подкрепа и разбиране. Всъщност, когато правим добро, помагаме не само на нуждаещия се, но и на себе си - да ни стане добре отвътре…

Мислех за нещо по-съществено - да го настаня в обзаведената ни таванска стая, но семейството ми беше против, бяхме струпали там много вещи по шкафовете, пък и нямаше водопровод и канализация. По едно време той намери място като нощен пазач, но за да го назначат, трябваше му медицинско. Като разбраха, че предстои да започне работа, мои близки се съгласиха да го пуснат в маломерна приземна стаичка срещу минимален наем. Имало дори пералня, котлон, тоалетна и топла вода. Пък и тръбите на парното минавали оттам. Много се въодушевих. Ще работи, ще може да заживее като бял човек, да си плаща квартирата. И преди постоянно го мислех и строях сценарии как да го уредя, сега почнах да ровя из гардеробите и да му събирам “прикя”, сякаш изпращах булка в чужд дом - пешкири, завивки, сапуни, шампоани, дрехи, бельо от магазина, възглавница, чаршафи… И в деня, когато щях да го запозная с хазаите, той ми сервира, че се отказва.

- Не искам да те изложа. Ако остана без работа, как ще плащам наема? Пък и на входа ще се засичам със съседи, трябва да поздравявам…

Разбрах го, всеки си има стъклен задник, както казваше баба. И той е със своето слабо място. Толкова години живее в изолация, сигурно вече се усеща вън от обществото. И като момче не беше много общителен. С мене говори нормално, но с чужди хора дали ще може? Чете много, взима вестници и книги от кофите за боклук. В дебели тефтери преписва интересни цитати от прочетеното. По някакъв начин опитва да поддържа изтънялата си връзка със света, която аз подкрепях с химикалки и тетрадки.

Какво ли не прави животът с хората…

Веднъж ме попита по какво си личат клошарите. Изредих му основните белези: брадясали, беззъби, дъхащи на алкохол и некъпано, с дрехи и обувки 15-та употреба, дежурни по редовно инспектиране на контейнерите за смет, откъдето разширяват обема на найлоновите си торби с ценни находки…

- Ти не пиеш, но пък се бръснеш. А зъбите не съм ти броила… Всъщност, къпеш ли се изобщо, Павка? - Отговора знаех, след всяко негово посещение дълго проветрявах кухнята.

- Зимата няма как, но щом се запролети, нося си по две туби топла вода от чучурите до минералната баня. Оттам пеша до Телевизионната кула, защото без билет не се качвам. Може би така ми изскочи хернията. Та, проплаквам се в гората.

Сви ми се гърлото. А ние вкъщи всеки ден взимаме душ… Тогава се загледах в остатъците от провиснали косъмчета тук-таме по брадата му. Той проследи погледа ми и изпревари следващия ми въпрос.

- Б?ръсна се на сухо, напосоки.

След този разговор още повече се натоварих със среднощни размисли как да прокарам път пред него. Неусетно го бях приела като мое задължение, макар да не му спестявах отрезвителни речи. А те бяха в унисон с мисленето ми, че толерантността е най-прекият път да ти се качат на главата. Изпълняваш вътрешната си програма, ако са те завладели отвътре, по християнски.

Павел нямаше и актуална адресна регистрация. Уредих да го запишат в нашата домова книга, все едно живее у нас. А пък на личната ми лекарка обясних положението му и тя се съгласи на свободен прием да види хернията му, а след съответните прегледи да му издаде медицинско за работа. Но трябваше да извървим и подготвителните стъпки преди прегледа - душ, бръснене, нови дрехи.

В уречения ден дойде да се изкъпе у нас. Приготвих му хавлия, гребен за отдавна неподстригваната му коса, чисто бельо и дрехи от мъжа ми и сина ми, дори от наш роднина намерих запазени обувки голям номер. Успокоих го да не бърза, колкото иска да стои в банята. Добре познавам удоволствието от топлата вода. Сякаш отмива умората от живота, огорченията и страховете - поне временно… Казах му, щом се облече, да ме извика от кухнята и да тръгваме за лекарката.

Когато след половин час се яви на вратата, имаше приличен вид. Но пак му намерих кусур.

- Ела да се срешиш.

Отведох го в тъмния ни хол и Павел доближи с гребен в ръка голямото кристално огледало от бабино време. Запалих полилея и аплиците - да види как се е докарал като кръщелник. Щом светнах, той рязко се дръпна назад. Първо помислих, че разиграва сценка на удивление колко се е променил и разхубавил, да ме зарадва и по този начин да ми благодари. Но излезе друго.

- Ох, косата!… Не знаех, че съм побелял.

Останах вкопана в земята. Наистина, не се е виждал в огледало от години, само витрините са отразявали образа му, и то с дежурните му шапки и зиме, и лете.

- Е, не си съвсем побелял, леко си посребрял.

Сетих се, че шкафа с огледало в банята закриваме със завеса да не се мокри, та не е могъл да се огледа.

- Досега съм се вчесвал само с пръсти. И не знаех, че косата ми се е разделила по средата на път. Бял път… Приличам на старец.

- Приеми го от добрата страна - чака те нов, сребрист път…