Лалка Павлова

Казват, че тишината отваря проход, а мълчанието го затваря, че е имало тишина и преди Сътворението и ще има пак в края на времената. Това твърдение подсказва, че тишината е заредена с огромен потенциал от творческа енергия, която в някакъв момент се отключва и създава онова, което ние наричаме Свят, Вселена. Може би затова в правилника на монасите тишината е определена като „велика церемония”, която отразява момента на влизането на Бог в душите им и чрез тях Той говори на другите хора, като оставя без глас онези, които се крият в мълчанието. Надя Попова не е от хората, които възприемат живота като низ от епикурейски удоволствия, нито пък от тези, които непрекъснато се опитват да привлекат вниманието върху себе си с празни приказки. И съвсем не е случайно това, че озаглавява първата книга от двутомника си (издателство „Захарий Стоянов”, 2021 г.) със знаково слово - „Послепис за зрящи”. Тишината на своето лично битие в продължение на няколко десетилетия тя насища с кънтящото многогласие на живота в неговите различни ипостаси, защото - за зло или за добро - Съдбата я свързва предимно с хора, белязани свише, част от „зрящите” мъченици, създадени за определена мисия на тази земя. Те, по подобие на Самуиловите войни, трябва да преведат през мрачните дебри на времето ослепеното човечество, за да му покажат извора на светлината.
По принцип очите винаги се възприемат като средство за познание - с физическите очи опознаваме външния свят, третото око (на челото на Шива, което днешният човек е загубил) е орган на вътрешното зрение, а окото на сърцето има функцията да приема духовната светлина. Затова още от древността (като започнем с Омир и стигнем до българката Ванга) физическата слепота се възприема като знак за мъдрост и ясновидство, за способност на „озарените” духом да виждат миналото и бъдещето. Третото око се отъждествява със свръхестествено състояние, при което прозрението достига до съвършенство и от там - до по-висшите сфери на познанието. Затова и Надя Попова населява своите стихотворни „Посвещения” с хора-личности, доказали себе си във времето, с които по един или друг начин я свързва съдбата й в един отрязък от 40 години (от 1981 до 2020 г.): Иван Динков, Георги Борисов, Андрей Андреев, Ивайло Балабанов, Любомир Левчев, Иван Росенски, Христо Ганев, Недялко Йорданов, Ристо Койвисто, Никола Радев, Калина Ковачева, Драгомир Шопов, Николай Петев, Иван Гранитски, Иван Есенски и още мнозина други. Дори броят на годините от този отрязък от време не е случаен. Това е числото на очакването, на подготовката за изпитанието или за наказанието - евреите, преди да стигнат до Ханаан, скитат из пустинята 40 години (Числа, 32:13); 40 дена непрестанен дъжд наказва грешното човечество (Битие, 7:4); Иисус е заведен в храма 40 дена след раждането си, а излиза победител след 40-дневно изкушение в пустинята, за да възкръсне по-късно след 40 часа мъртъв в гроба си. Явно и за Надя Попова този 40-годишен период има свое специално предназначение.
Представата за кънтящата тишина на живота откриваме още в първото стихотворение от цикъла, носещо мото от стихотворението „Рецитал” на Иван Динков: „След съвестта и стиховете / едва ли има трети ад…” Който добре познава поезията на Надя Попова, много добре знае, че в нея няма и следа от т. н. „сладководни поети” (Иван Динков), които умеят да налагат красива маска на всичко, да се чувстват удовлетворени от съдбата си, щом си имат „професия, законен брак, фотьойли и дивани, / цветя в ъглите (за лирично равновесие), / а сребърниците / на скришно място са прибрали”. От гъсталаците на нейната будна съвест денонощно я дебнат подивелите и пропъждани думи, които „крият нокти в лапите си меки”, а нощем я изненадват със „злобен присмех” и забиват в сърцето й „нащърбения си нож” със спомена за мъртвия фонтан (аналог на човешкия живот), върху който живите плюят с безразличие:

Върви, не спирай. Няма да намериш
фонтана в парка. Някой го уби.
Стърчат като прерязани артерии
опръскани с ръждива кръв тръби.
„Фонтанът”. На Георги Борисов.

И самата Надя Попова не е от „сладководните поети”, които бродят покрай нас с нахлузени маски на суетно еснафско доволство. Нито пък е от онези, с големите шапки - „Глупостта с голяма шапка ходи. / Важно стъпва. Шумно се прозява.” („Вариация на тема шапки”. На Христо Ганев) В нейните стихотворения „свирят ветрове, / бръшлян пропуква камъка”, под нозете й „се ронят брегове” и затова не може да съгради своя „къща с градина”. За други са онези „четирилистните илюзии, в роса окъпани, / и клоните, отрупани със славеи”, защото цялата й човешка същност въстава срещу света на реалните и мнимите притежания на приспаните съвести и „лъжите дългокраки” („Къща с градина”. На Роси Кунева). И въпреки че (по подобие на Едгар Алан По) и нейните нощи се огласят от дрезгавия крясък на Гарвана - „Никога-а-а-а!…” - тя е категорична:

Може до дъно да пия скърбите,
но никога няма да стигна дъното,
животе мой, тунел през гранитни гърбици.

Защото, противно на Иван Росенски („Най- тъмно е / някъде малко след светлото”), тя носи в душата си вярата за победата на светлината над мрака: „Най- светло е / някъде малко след тъмното!” („Не знаех…”). За съжаление обаче лирическата героиня на Надя Попова осъзнава, че вместо напред към тази светлина, човечеството се връща обратно. Вече нищо не е останало от времето на оная фолклорна епическа поема на Елиас Льонрот „Калевала” (едно от най-значимите произведения на финландската литература), която е вдъхновила борците за свобода, отвоювали през 1917 година Финландия от Русия. Надя Попова не може да не признае правотата на Ристо Койвисто, че в новите времена мъдреците си отиват рано, а празнодумците са се превърнали в глашатаи и с „непрестанното си бъбрене” запушват пролуките на смисъла. Защото и от българското битие отдавна си е отишло героичното минало:

И слънцето все тъй трепти, захожда,
но млад юнак си коня не извожда
и ако мерне се развята грива -
то не на бой, а на пазар отива…
„Филология”. На Ристо Койвисто.

Надя Попова не само отдавна е проумяла, че новият ни свят е „неуютен и непреметен”, че „с ловни сценки се забавлява / и всеки миг ни затяга клупа”, но и че „просто не заслужава / да се взираме в него през лупа”:

По-добре да си поговорим
За Ахматова, Бродски и Струве!
И додето съдбите им нищим,
да забравим тълпите стадни
и пазара на дните нищи,
към които сме приковани.
„Междуцарствие Божие”. На Богдан Глишев.

Там, в годините на нейния ОЛИМП, е останала истинската красота, при онзи, сякаш единствен от миналото все още жив със своето поизвехтяло облекло и пронизващ поглед художник на „Арбат”, който в свежестта на ябълката влага „идеята за червея, кротуващ в нея”. И при детството и ранната й младост със зеленото дърво на живота, с неизтръгнатите чучури на чешмите в парка, когато все още „Яворов не е откраднат за цветни метали”, когато ухото гали „снежната нежност на Адамо с тенора” и тихо вали, а „в цвят на вишни заспива двора”. Там, в нейния „Носталгичен триптих”, посветен на Иван Гранитски, лирическата героиня на Надя Попова с приглушена тъга изповядва своята истинска философия за живота. За съжаление - завинаги останала в невъзвратимото минало. Сега, „от познание натежала”, светът събужда у нея само онзи вик, нарисуван от норвежкия художник Едвард Мунк:

…вик на болка, на поплак късен,
хрип неистов -
(разпънат до скъсване
мях на акордеон „Weltmeister”
вие с хлътнали черни басове,
а по белите му клавиши
тичат сълзи със стъпчици миши…)
„Носталгичен триптих”. На Иван Гранитски.

Сега в душата на лирическата героиня на Надя Попова „немотата събира сили, / стиска гърлото с пръсти потни”, а думите се крият от нея като болни животни преди своята смърт. И затова единственото, което й остава, е да дочака своя „нощен полет”, когато в млечната пяна на небето нейният самолет ще се размине с тези на живите.
Някаква вътрешна сила, като при Станка Пенчева, държи гръбнака на Надя Попова винаги изправен. Тя не е от хленчещите поети, които непрекъснато се оплакват или че са незабелязани и недооценени, или че Съдбата е стоварила върху тях твърде тежък житейски товар. Бих определила единствено като откроено автобиографично нейното „Безбожно стихотворение”, в което чистосърдечно признава, че не умее „от клона земен” да подсвирква апашки, че е „кос гол и бос”, в чийто живот „предрешени свраки и гарги размятат опашки”, че отдавна е тренирала своите „лицеви мускули” и умее да изглежда „спокойна, доволна”. С ирония, стигаща до жесток сарказъм, прозвучава откроеното с главни букви твърдение:

ГОСПОД МЕ ОБИЧА.
ГОСПОД МНОГО МЕ ОБИЧА.
ГОСПОД ПРОСТО Е ЛУД ПО МЕНЕ.

Затова ме изпитва с всичко:
ту с пожари,
ту с наводнения,
затова ми измъчва децата,
инжектира ги с лудост, с дрога,
и очаква да викна: „Стига!”,
да изплача: „Смили се, не мога…”
„Безбожно стихотворение”

И Надя Попова, като Валентина Радинска, вече е разбрала, че светът е „без милост сътворен”, но вместо клетви срещу Съдбата и срещу мнозината, които наум я наричат „онази”, тя, запазила стоическото самообладание на вярващите в себе си, просто затваря Светото писание, сяда на масата и започва да пише. Защото, подобно на Иван Цанев, съзнава своя дълг, че трябва до сутринта да сглоби счупеното щурче - утре то ще й трябва цяло. Като него в своите будни нощи тя се взира в мрака и „праха от мъртвите щурци разравя”, за да не остане само „послеслов за глухи достойнството” на истинския, „роденият свирец”.
Въпреки че първата част от двутомника на Надя Попова представлява своего рода пантеон на „зрящите”, тя го онасловява „послепис”, т.е. слово след текста на живота на всеки един от тях, когато мисията на тяхното земно битие вече е изпълнена. За себе си не отделя място в лирическата част на този том, но присъства косвено в родовата студия „Сенки от миналото”, която започва с фрагмент от стихотворение, включено в други нейни книги:

От разкривените сенки не изпитвам боязън,
блика в моите вени солена, стаена сила.
Аз съм тази, която не пита: „Знаеш ли ти коя съм?…”,
Защото зная коя съм,
откакто съм се родила.
„Легитимация”

Прави впечатление, че в целия биографичен очерк „Сенки от миналото” тук и само още един-два пъти (при уточняване на възрастта й по време на случилото се), Надя Попова употребява личното местоимение „Аз”, което при нея е знак за тактичност и нежелание да се натрапва на вниманието на своите читатели. Кънтящата тишина на това биографично експозе тя изпълва с представи за своите предци - без да ги разкрасява, но и без да скрива техните достойнства. И въпреки че чистосърдечно признава „За съжаление, не притежавам дарбата да пиша художествена проза”, текстът интригува не само с богатата си информативност за нейните баби и дядовци от майчиния и бащиния й род, но и с имплицитно вписания хумор, който завладява читателя още в началните му редове. Особено с определянето на автобиографиите като тип „душевен стриптийз” или с онзи пример за ексхибициониста, трагикомично заместил познатия ни Вазов герой дядо Йоцо на железопътната линия в Искърското дефиле, но размахващ за поздрав не шапката си като поздрав за нова България, „а…нещо съвсем друго”. В началната част на биографичния очерк Надя Попова споделя, че до този момент не си е позволявала да извади на показ „своите лични тайни, своите демони”, дори много рядко влиза в шумната гълчава и „водопада от саморазнищвания” във Фейсбук, защото за нея е много тънка границата между „автобиографичното и ексхибиционистичното”. А куража да напише този не толкова авто-, колкото биографичен очерк, й дават романите на Владимир Зарев („Битието”, „Изходът”, „Законът”) и прекрасният роман в няколко части на талантливата поетеса и музикант Ана Боянова „Да се родиш виновен”. Оказва се, че и в рода на Надя Попова има много колоритни личности, чиито сенки тя съживява със смесица от добродушен хумор или дълбоко уважение.
За бащата на майка си - Ангел Хаджиантонов - пази оскъдни спомени, тъй като в родния й дом на пл. „Баба Неделя” 4, в кооперацията на ъгъла с улица „Бузлуджа”, никой не говори за него, а при редките й посещения баба й излиза от стаята със „сурово изражение” на лицето. Той е „падналият ангел, черната овца на достолепното семейство, разорено и морално съсипано от него”. Син на Николчо Хаджиантонов, съзаклятник и участник в подготовката на Априлското въстание, първи кмет на Враца след Освобождението, делегат от Враца на Великотърновското Учредително събрание от 1879 г., което приема първата българска Конституция, и дарител на градското читалище „Развитие” във Враца, Ангел попада под влиянието на приятел, обигран в тънкостите на хазарта по подобие на великия Ф. Достоевски и героя на романа му „Играчът на рулетка”. Тласнат към дъното от зависимостта си към тази пагубна страст, „той разрушава собствения си живот и живота на най-близките си хора”. Водена от природната си доброта и склонност да търси причините за случващото се, Надя Попова не съди своя дядо: „Злодей ли е бил? Едва ли. По-скоро - слаб характер, податлив на пороци.”
Баба й - Надежда Иванчева, за известно време г-жа Хаджиантонова, на която е кръстена, доживява до 95 години „в добро здраве и с незасегнат от каквато и да е склероза ум”. Нейният баща, търговецът от Тетевен Христо Маринов, по време на пътуванията си изпълнявал и ролята на куриер на Ботевата чета, като пренасял съобщенията „в специален тайник на бастуна си - задължителен атрибут на тогавашните заможни хора и на контетата”. При едно от тези пътувания се запознава с австрийката София от Оршова, бъдещата майка на баба й Надежда Иванчева. По-късно семейството се преселва в София и си построява къща на ул. „Кортен”, 6, върху парцел, даден на дядо й като поборник. Имат пет деца, от които три оцеляват, но пък малкият Любомир при игра на гарата във Враца пада от тръгнал влак, колелетата прерязват краката му и той умира на път за болницата. Спомняйки си разказаната история и съпоставяйки я със следващите години от живота на своите деди, Надя Попова обобщава: „Изобщо мъжете в този род не са имали късмет. Образовани и наглед проспериращи, в повечето случаи те са били прегазвани от колелата на историческото време.” Печално известни са съдбите на Атанас Бояджиев, министър на народното просвещение от 1933 - 1934, починал през 1935-а; на брат му Тодор Кунев - юрист, политик, журналист и писател, „безспорна фигура в българския символизъм с поетите Николай Лилиев, Емануил Попдимитров и Кирил Христов, за известно време и председател на Съюза на българските писатели; На Константин Партов, министър на правосъдието… Много спомени е съхранила в паметта си осемгодишната Надя Попова за прадядо си Тодор Иванчев Върбин (1868 - 1960 г.), който е запален почитател на Махатма Ганди и Лев Толстой, рисува добре и неговите маслени платна украсяват цялата му къща. Осмисляйки по своему всички тези подробности от живота на своите предци по майчина линия, Надя Попова си обяснява защо през годините на съзряването и младостта й са считали нейния произход за буржоазен.
На по-голяма почит, според нея, стои бащиният й род Попови (или Папазовци) от Троян. И макар че е „имунизирана срещу хамелеонство и социално-политически комплекси и по двете линии”, не може да не признае, че тъкмо съчетаването на генетичните заложби от двата рода я правят „устойчива на изкушенията както преди, така и след 1989 година”.
Поповият й род се е преселил в Троянския балкан от Банско-Разложкия край през турско време „след насилие над млада българка и последвалото убийство на насилника-турчин”. Според някои версии на краеведските книги за Троян, Поповци са смятани за потомци на Паисий Хилендарски. И за да не бъде обвинена, че си измисля „семейна митология”, Надя Попова цитира обширни откъси от краеведските изследвания на Иван Пейковски и на Светлана Дякова-Арсен. Дори ги подкрепя с една лична фотография, направена пред старата къща на даскал Христо в Троян, на чиято фасада е поставен впечатляващ паметен надпис:

40 ГОД. УЧИХ ДЕЦАТА,
А ЗА НАГРАДА МЕ УВОЛНИХА
ПО ЧЛ. 70 И АРЕСТУВАХА.
1925

Даскал Христо всъщност е прадядото на Надя Попова, забележителен за времето си математик и първи директор на Троянското класно училище от 1915 до 1919 година. В биографичния очерк са включени обемни откъси от спомени за него от академик Ангел Балевски (1910 - 1992г.), ученик на прадядо й, които са ярко свидетелство за неговата ерудиция, педагогически усет и огромния му авторитет сред населението в Троян; от Димитър Николов Гимиджийски (1893 - 1966 г.), виден български адвокат, белетрист и драматург от Троян, чието Отворено писмо „Леонид Андреев срещу България” е публикувано във вестник „L’echo de Bulgarie” в Париж през 1914 година и по-късно преведено на български език от сестрата на Надя Попова - Мая Попова-Григорова.
Впечатляващ е разказът за третия син на даскал Христо - Георги Попов, „човекът легенда, комитата, наричан Багар войвода, за когото през 20-те години е съчинена народна песен, командирът на Първа старопланинска чета, затворникът от сталинските лагери в продължение на 28 години”. Цитираните откъси от различни документи, които се съхраняват в Държавна агенция „Архиви”, и откъсът от книгата на Дончо Дончев „Страници от зона Мълчание. От Троянския балкан до архипелаг ГУЛАГ 1925 - 1956″ (изд. БАН. Фондация „Енциклопедия” - Ловеч, 1992 г.), наистина въздействат разтърсващо. И дядото на Надя Попова - адвокат Стойко Попов, е с не по-малко борбен и непокорен характер. Срещал се с личности от ранга на Георги Кирков, Димитър Благоев и Христо Кабакчиев през периода 1910 - 1919 г., лежал в лагера „Еникьой” през 1941 - 1942 г., след това става адвокат и води делата на Ради Найденов, Георги Андрейчин, Тодор и Карло Луканови, на бащата на писателя народопсихолог Марко Семов и партизанина Минко Гечев, заради чието дело е изключен от партията. В паметта на Надя Попова той се е съхранил като висок и слаб мъж със сини очи зад тъмните си очила и с пожълтели от тютюна пръсти. И някак прощаващо на самата себе си за тази своя слабост, тя отбелязва: „Вероятно от него съм наследила тази непреодолима склонност към цигарите…”
Биографичният очерк на Надя Попова е недовършен и все още не е придобил формата на автобиография. В края му тя споделя:

„Когато дядо ми Стойко си отиде от този свят, съм била на 13 ненавършени години. Сега наближавам неговата възраст. Той почина на 8 март 1965-а, на 71 години. На 79, през 2006-а, напусна този свят и баща ми Христо Попов. Но за него още не съм готова да разказвам. Само ще кажа, че той беше изключителна и трагична фигура - наследил в някаква невероятна смесица интелектуалните и психо-физически качества на своите предтечи, сякаш поел обобщената им карма. Привличащ върху себе си гръмотевиците, които в края на краищата го изпепелиха, достоен внук на даскал Христо, син на Стойко и племенник на Минко и Георги Попови”.

Наистина кънтяща е тишината на битието на тази поредица от знакови личности, заслужили правото да бъдат част от „послеписа за зрящи” на своята потомка Надя Попова. И нищо, че животът й свечерява, че навън я чака „със своите примки, / примамки, горчилки, победи” нейният неслучен докрай живот („Свечеряване”. На Калина Ковачева). Тишината край нея кънти… И тракат още пръстите й върху клавишите на компютъра…