Интервю на Златка Михайлова с Иван Енчев

- „В Балкана се родих, обрекох се на Тракия”, пишеш в стихотворението си „Хармония” в сборника „Душа немирна” (2005). Как стана това, кой път те доведе до поредицата от повести и романи „Чедата на Тракия”?

- По рождение съм северняк и затова съм „чуждо око” върху драматичните събития в Тракия през миналия век. Не съм обременен от съдбите на баби, дядовци, лели…

Всичко тръгна от една среща в хасковското Тракийско дружество през есента на 1985 г.

Тогавашният секретар на дружеството Андрей Николов покани всички хасковски писатели начело с белетриста Антон Михайлов да напишат книга за събитията в Западна Тракия през 1913 г., за които беше писано твърде малко. Никой не се зае с тази творческа задача. И аз отказах отначало.

Вече бях написал документалната повест за харманлийската гимназия „Хоро сред пламъци” (1984) и знаех, че никак не е лесно да се съчетае документалното с чисто художественото. После се заинтригувах, направо се заразих.

Повестта „Кървав пелин” я написах само за двайсет дни, след като почти година бях правил проучвания. Някой (невидим) буквално ми диктуваше необходимите думи, вероятно това е вдъхновението. Когато следващите ми книги по тракийската тема излизаха една след друга, бяха посрещани с патриотично настроение.

Къде ли не съм канен на обсъждания в Югоизточна България - от Карнобат до Кърджали и от Ивайловград до Казанлък. След издаването на повестта „Кървав пелин” от издателство „Отечествен фронт” през 1988 г., книгата бе изпратена като обмен в издателства в Москва и Берлин. Щеше да излезе на руски и немски, но през 1989 г. дойде политическата промяна в Европа и идеята се провали.

- Коя от твоите книги ти е най-свидна?

- Всичките са ми свидни, но (сега) най-мил ми е романът „Бавен огън”, издаден през 2006 г. от издателство „Български писател”, София. Книгата е и най-обемна. Ала и от другите не се отказвам. В никакъв случай!

- Известно е, че всяка творба има своя съдба. Каква е съдбата на твоите книги? Защо някъде документалното присъства редом с художествената измислица?

- Така започнаха първите ми книги. Повестта „Кървав пелин” документира драматичния поход на тракийските бежанци през 1913 година. По естествен начин съчетах историческите факти с художествено измислените герои. Това беше много трудно. Запазвам тази тенденция, започнала още от повестта „Хоро сред пламъци”, и при следващите си книги.

- Драматургията не те ли привлича - след етапите на поезията и прозата? Не ти ли се иска да видиш своите герои на сцената или на екрана?

- Литературните критици са казвали, че моите книги имат драматичен и кинематографичен заряд. Нямам обаче условия за подобна реализация. Трудно се пробива в тези строго обособени кръгове на пишещи за театъра и киното. Ако живеех в София, може би нещата щяха да изглеждат по друг начин.

- Да си дойдем на думата. Какъв отпечатък слага провинцията върху един творец? Не ври ли той на „бавен огън”?

- Провинцията ограничава твореца. Всеки се сравнява с някого, а провинцията (май) изкривява критерия на някои автори за съизмеримост. Ако в Хасково има няколко писатели, в София те са десет пъти повече, образно казано.

Да се състезаваш с по-добри автори, е една необходимост за твореца. Не че в провинцията няма добри писатели и не се създават хубави произведения, но шансовете за ефектна, внушителна реализация са по-малки, отколкото в столицата.

- Колегите ти в Хасково как оценяват твоите книги?

- Благодарен съм на Мина Карагьозова, която представи моето досегашно творчество в КДК, на Атанас Капралов (от Димитровград), редактор на стихосбирката ми „Душа немирна” (2005), на Недялко Бакалов, който говори за романа „Бавен огън” (2006) в КДК. В Регоналната библиотека „Христо Смирненски” Йордан Нанчев представи книгите ми юбилейно през 2007 г. Димитър Златев (от Чепеларе) написа рецензия за романа „Бавен огън” във вестник „Словото днес”, издание на Съюза на българските писатели в София. Благодаря на Денко Чаръков за спектакъла „Тракийско разпятие” (2007) в камерната зала на хасковския театър. (Много съм признателен и на Петър Хаджинаков от Кърджали).

- Какво се случи с намерението Хасково да стане литературен регион? Липсват ли ти алманах „Юг” и литературния музей? Как гледаш на работата си в журито на „Южна пролет” 2007?

- Имаше някога амбиция Хасково да стане литературен център, но сега писателите сме оставени на самотек. Липсват ми и музеят и алманахът - като място за утвърждаване на хасковски автори. Много сериозно гледам на работата си в журито на литературните дни „Южна пролет”. В личен план съм в добри отношения с всички пишещи. Всеки творец сам оре своята нива. Убеден съм, че никой не може да ми попречи да върша това, което е мое призвание.

- С какво око гледаш на шоукултурата, на розовите романчета и други днешни шарении?

- С недобро око. Повечето от филмите по телевизионните канали ме дразнят с прекалената си сладникавост. Не мога да търпя простотии и вулгарности. Това важи и за писаното слово.

- Защо стана така, че повечето днешни деца не четат книги?

- Много хора обвиняват телевизията и компютрите. Аз мисля, че родителите не обръщат достатъчно внимание на децата си - какво гледат и четат, къде ходят и кога се връщат. Училището не може да задължи учениците да четат. Всичко тръгва от първите седем години в семейството, от личния пример на родителите, колкото и банално да изглежда. Такива думи звучат може би морализаторски, но истината е такава.

- А ти на 12 години си написал първото си стихотворение…

- Да, и тогава си наумих да стана писател. След гимназия учих икономика, но реших, че така няма да осъществя мечтата си. Напуснах и завърших българска филология. След университета започнах работа като учител, а не след дълго влязох в журналистиката, пак заради писателството. Надявам се, че най-сетне съм станал писател. Но все още не съм сигурен дали съм такъв, какъвто искам да бъда. А журналистиката - тя ме направи по-конкретен, по-отговорен към хората.

- Какво нашепва твоята „душа немирна”? Ще можем ли да кажем скоро „хубав ден се случи”, както е заглавието на първата ти стихосбирка (1977)?

- На една немирна душа, която непрекъснато се пече на бавен огън, винаги й се иска всяка вечер да си казва „хубав ден се случи!”

- Кой ти е любимият автор?

- Шекспир.

- А най-омразният?

- Иван Енчев.

- Голям шегобиец си…

- Така е.

——————

в-к „Хасковска Марица”, бр. 255, 3 ноември 2007 г.