Пенка Чернева

На Кольо Георгиев

- Здрасти, наборе! Как си?

На въпроса наборът от долния етаж най-често отговаряше:

- В общи линии преобладаващо. С някои нюанси.

И писателят винаги се чудеше това закачка с литературна окраска ли е или просто преливащо от чашата добро настроение. Така или иначе той самият се заразяваше с ведрост и втвърдяваше стъпката. Но този път чу мрачно сумтене:

- Как съм… как да съм… а няма кой да ти каже дори какъв месец е днес…

Дали пък наборът не остаряваше скоростно и под вездесъщото му таке се наместваше някаква мътилка, която заличава нюансите на мисълта и самата мисъл? Докато стигне до спирката, успя да пропъди подозрението и по младежки скочи в трамвая. Пътят през гората съвсем го ободри, през полуотворения прозорец спареният въздух на вагона се продухваше от сладкия мирис на цъфнали дървета. Писателят се отпусна на седалката и притвори очи.

…Видя онази дълга улица в далечния град, той върви по улицата, те вървят, неговата ръка и нейната се докосват в някакъв свой такт, унесени в някаква своя мелодия, улицата е дълга, обрамчена от колонада цъфнали липи и сигурно от техния аромат приижда това усещане за безкрайност, за безбрежност, за безоблачност, за вечност, което е толкова крехко, че ще просъществува цял живот…

- Билети и карти за проверка, моля!

До него е застанал контрольор и едрото му тяло помита миража на липите. Писателят се суети, дълго търси по джобовете, прекалено дълго търси.

- Вие сте писател, нали? - контрольорът е сменил строгото си изражение, картата за пътуване накрая излиза отнякъде, но тя вече не е от полза, срокът й е изтекъл, как е станала тая работа и сега какво следва…

- Аз ви познавам, ако си спомняте веднъж на една среща с читатели…

Не, не беше в онзи град с дългата улица, в друг малък град беше, салончето се пукаше по шевовете, хората бяха любезни и любознателни, бяха жадни и будни, а той се опитваше да утоли жаждата им. Прочете разказа за магарето и тиквата, после се впусна да разкодира техните екзистенциални вълнения.

- Извинете, че ви прекъсвам, всичко е ясно, само не разбрах на езика на тиквата или на езика на магарето разговарят героите?

Жената седеше на първия ред и до този момент умело бе съвместявала плетката на две куки с кривулиците на фабулата. Сега се беше изправила, беше отпуснала ръце и двете куки се люлееха от двете й страни. В настъпилата нелепа тишина се чу спасителен детски глас:

- Уф бе, бабо, ами че те наужким си говорят. Нали и ти си писателка, знаеш ги тия номера…

Като дете беше на път да намрази невинното дърво, защото майка му и баба му го лекуваха по един и същи начин: липов чай. Болно гърло, висока температура, горящо чело - горещ чай! И така му остана жив вкусът чак до онази дълга далечна улица с горещите ръце и упойващия мирис, от който спомен до ден днешен потръпва. Дали баба му и майка му биха питали за езика на магарето и на тиквата? Едва ли. Те бяха от онези читатели, които природата е надарила да разчитат написаното със симпатично мастило.

Един автор твърди, че всяко що-годе значително произведение на изкуството се пише със симпатично мастило: само истинският ценител ще намери проявител. А той самият дали е открил всичките съставки на невидимото мастило в алхимията на писането? Ти не пишеш за прости хора, рече му веднъж наборът от долния етаж, беше доста преди мътилката да нагази в нюансите на мисълта му. Похвала или напротив?

Само веднъж завари майка си и баба си посрамени, та като му се израдваха, че е наминал да ги види, си признаха. Слушали по радиото някакъв разказ и им се сторило, че е негов този разказ. Пък той да се окаже на…

- Съжалявам, сега ще сляза и веднага ще оправя нещата с картата. Рядко пътувам до центъра и съвсем съм забравил…

- Проблем ли има, колега? - вторият контрольор се задава откъм предната част на вагона. - Не го ли е срам, възрастен човек така да увърта! Хич не се церемони с него, да слиза веднага и да си плаща глобата! Иначе ще извикаме полиция!

- Аз имам грижата, колега. Смяната ни свърши, чао до утре!

- Ако не свалиш дъртелника, ще докладвам случая, така да знаеш!

- Каква беля ви докарах до главата… - тюхка се писателят.

- Няма нужда да слизате. Аз ще ви придружа до вашата спирка, че може да се качи някой друг колега, който не ви познава…

Беше се запътил към една редакция, знаеше, че не му е тъкмо на него работата да изправя криви краставици точно в такава градина, но не можеше да трае. Искаше да разбере каква е историята на пълния член „та”. Нищо и никакво окончание, а превръща човека в планина. Болно му е, като наблюдава как „Странджата” става „Странджа”. Бедни ми, бедни приятелю, ти беше добър боксьор, можеше да ме нокаутираш, задето ти откраднах момичето. Вместо това замина на фронта, не оживя да плуваме тримата в зноя на онази дълга улица с липовото момиче помежду ни, пък тя когото избере - това е. Сега и „та” са ти отнели от кръстения на тебе турнир. Аз не мога да помогна, но поне ще попитам защо. Защо така бе, мили деца? Кой точно момент от живота на достойния патрон не харесвате, та прекръщавате?

Така ще им каже, като отиде в редакцията. Ако потръгне приказката, може и други неща да им каже. Какво е според вас свободата, ще ги попита. Няма да го разберат, ако чуят каква е била неговата мечта за свобода, когато е бил на доста по-малко години от техните. Дали различават многото й лица? Робите я жадуват, сънуват, въжделеят и пеят за нея. Ще може ли свободата, когато дойде, да пее така, както робите са я възпявали?

Защо толкова красиви и значими произведения са създадени при предишната ни несвобода? И какво създаваме във вакуума на така наречената пълна свобода? Къде ти тук симпатично мастило! Груб маркер, натрапчив туш, драсканици по стени и дувари, цапаници по паметници и паметни плочи. Може ли до такава степен да се снижи таванът на възможности, таланти, кръгозори, потребности? Или по правило при пълната свобода царува изкуството на пропялата тълпа?

Ще им прозвучи патетично, несъмнено. Но не е ли вярно?

Покрай прозореца на трамвая се точи шумно шествие. На следващата пряка се задава друго шествие. И то шумно. Надвикват се, надсвиркват се, надпсувват се. Ще се срещнат ли истините им някога, ще се пресекат ли пътищата им някъде? И дали е възможно да се помирят, да тръгнат заедно?

Ето я и неговата спирка. Писателят неохотно слиза с натежали крака от високото стъпало. Внезапна умора снизва тялото му.

- Аз съм внукът… онзи внук. На езика на магарето или на езика на тиквата - все ще намерим общ език да се разбираме. Нали?

Контрольорът се усмихва, понечва да подаде ръка, но ръката му сама се вдига и така на сбогуване той отдава чест на писателя.

Изглежда някъде наблизо цъфтят липи. Да не забрави като се прибира да каже на набора от долния етаж, че е юни. И днес, и утре, и вдругиден.