По случай 95 години от рождението и 15 години от смъртта му, произнесено на официалното честване в родното село на поета – Ясен, област Плевен

Георги Стойков

Днес ни събира творческото дело и спомена за един знатен българин – поетът Александър Муратов.
Той е роден на 15 юни тук, в това китно селце или, както той нарече Ясен, в този малък квартал на близкия град. В годините на детството и юношеството той е известен сред другарчетата си като Христо Мишев, както е записано в кръщелното му свидетелство. Като всички селски деца от онова време, той е пастирче и през летните месеци всекидневно е с добитъка из зелените лъки покрай Вит. Негова страст е реката с дълбоките вирове, кротките лъщави и бързоструйните песенни бързеи. Запладни ли добитъка под сенките на върбите, той е вече в близкия бързей – с ръце лови риба под камъните, или се гмурка в дълбокото, под подмолите, с надеждата да напипа някой по-едър скобар или мряна. Бедни, но безгрижни и щастливи са тези години и те остават в душата му до края на земните му дни. Много от преживените случки се превръщат в разтърсващи стихотворения и ни дават представа за онази далечна вече за днешните поколения стара България с патриархалния спокоен живот, но и с незапомнената мизерия и бедност.
Сблъскали се с немотията още в детските години, по-надарените осъзнават, че за да се промени животът трябва да натрупат знания и те поемат към близкия град. Христо Мишев учи в плевенската гимназия, след това в Педагогическото училище в гр. Ловеч. В гимназията и института той намира и се свързва с по-големи ученици и курсисти, които са завладени вече от новите леви идеи. Това не остава скрито за тайните органи. Въпреки че завършва института с отличие, за него учителско място не се намира. Това е времето от края на четиридесетте години на миналия век. В атмосферата вече се усеща барутният мирис на приближаващите изпитания на европейските народи. В Испания бушува гражданска война. От цяла Европа се стичат доброволци да спасяват републиката от настъпващия фашизъм. Сред тях се озовава и младежът Христо Мишев. Той ще изживее погрома на републиканците, ще прекара месеци по френските лагери и затвори, ще се опита да учи в най-престижното висше училище на Франция – Сорбоната, ще заболее от “жълтата гостенка”, чиито поражения ще съпровождат целия му по-сетнешен живот.
Още като ученик, мургавото момче от Ясен е осенено от жаждата да сподели видяното и преживяното. Като студент по романска филология в Софийския университет “Климент Охридски” той се включва в нелегалния литературен кръжок “Христо Смирненски”, участва в студентски акции и стачки и сътрудничи на левите вестници “Младежки преглед”, “ЛИК”, “Кормило” и на списанията “Българска мисъл” и “Изкуство и критика”. След победата на Девети септември 1944 г., Александър Муратов живее в София. Редактор е на списание “Кооперативно другарче”, а после дълги години, до пенсия, е главен редактор на детското списание “Пламъче”. Оттук нататък творческата дейност на Александър Муратов става все по-многопосочна и напрегната. Пише стихове за възрастни и деца, превежда, най-често в съавторство с Атанас Далчев, от испански, френски, италиански, руски, полски, чешки. Ако проследим поезията му за възрастни, ще се убедим, че тя е една творческа биография на времето. Всяко негово стихотворение е плод на спомена, на изживяното, чутото или прочетеното. Близо винаги до живота, до неговите социални проблеми, всички значителни събития у нас и на планетата намират дълбок отклик в сърцето на поета, а от сърцето – върху белия лист. За близо 65 години творческа дейност Александър Муратов остави на българската литература около 20 стихотворни сборника за възрастни, 5-6 за деца и юноши, 2 сборника със сатира и изключително богат сборник с критика, спомени и портрети за най-значителните български поети и за творци от западноевропейската и латиноамериканска поезия. Както се вижда, не обемисто литературно творчество. Цели 50 години лежат между първата стихосбирка “Близо и далече”, излязла през 1940 г., и последната – видяла бял свят в началото на 90-те години на миналия век.
Александър Муратов не бе от пренебрегваните автори, но и никога не попадна в центъра на литературните дискусии. Ясните му народностни позиции и предпочитания към Вазовското начало в българската литература го правеха трудно уязвим за “новаторите”. От друга страна поезията му имаше безспорни достойнства, защото беше плод на идейно завършено мислене. Неговите стихове отразяваха настроенията на поколенията, които изнесоха на плещите си борбата с монархофашизма, а в годините на социалистическото преустройство воюваха срещу опошляването на социалистическия идеал. Чужд на всяка помпозност и изкуствена патетичност, Александър Муратов успя да се опази дори в най-усилните култовски години от щампите, конюнктурата, песнопенията. Неговият здрав мироглед и тънък поетически усет винаги го водеха при усилията на народа за по-добро бъдеще. Поезията му – прецизна, точно адресирана, дълбоко емоционална – винаги воюваше за ясни народностни позиции дори в стихотворенията, където подлагаше на бичуване недъзите и пороците на системата и властващите, оптимистичните тенденции в тях не секваха и изпълваха нас, по-младите, с кураж и вяра.
През всичките 11 години, в които Александър Муратов беше председател на плевенското Дружество на писателите, аз имах щастливия късмет близо десет години да бъда негова лява ръка като секретар на същото това литературно обединение. Заедно планирахме дейността му, а тя беше доста интензивна, точни и мъдри бяха съветите му за провеждането на най-крупните мероприятия. Те се превръщаха в духовни празници на трудовите хора в селищата на бившия Плевенски окръг. А останехме ли сами, този мълчаливец се отпускаше и заговорехме ли за родния край и най-вече за река Вит, при която бяхме отрасли, спохождаше го особено вдъхновение и той просто ставаше друг човек. Голяма част от случките, които ми е разказвал, после намирах като чудни песни в неговите стихосбирки. Спомням си един разговор на поета с млади литературни творци от Плевен. С каква любов разказваше за сивия врабец, направил гнездо в пролуката на дървенията на неизмазания му балконски прозорец. Дошъл мазач и започнал да хвърля варов разтвор по стените на балкона. Моля ти се, казал му поетът, остави отвор за врабеца. Прогониш ли този песнопоец, прогонваш радостта от новия ми дом. Така се ражда една нова песен, озаглавена “Новодомци”.
Александър Муратов бе много чувствителен към чистотата на социалистическия идеал. Сам честен до безумие, той се разстройваше и посрещаше с гняв всяко морално падение на негови колеги или на високопоставени личности, призвани от мястото си в обществените структури да бъдат в една или друга степен мисионери. Уродливите явления просто го смачкваха и той ги приемаше с болка и тревога. В стихосбирката “Малък квартал” той има чудесен цикъл, озаглавен “Тревога”. Тревога за чистотата на идеалите, за които загинаха най-достойните синове и дъщери на народа ни, тревога за яснотата на дните, които живеем, на всекидневните ни взаимоотношения, които не винаги бяха честни и често пъти криеха и користолюбие, и лицемерие, и лъжа. Тези, които познават Александър Муратов като човек принципен и честен, ще открият в лирическия му герой самия автор. Страстно поетът воюваше срещу равнодушието, срещу ония, над които не е “висял страшния клуп на смъртта, които в часове опасни, подобно на жаби, дирят да се заровят по-дълбоко в тинята”. И той възкликва гневно:

“Живейте си! С доволство и съблазни
насищайте нетрайната си плът:
годините ви ще отминат празни,
че празен бил е земния ви път.”

Винаги много силно впечатление ми е правило стихотворението “Понякога”. За мене то е своеобразна авторова равносметка. Дълъг път е извървял поетът. Над чистите му пориви тегне и пренебрежението, и неприязънта на доскорошните му другари, но те не могат да сломят неговия възторг от “тез де още черен хляб ядат”, защото на тях той е обрекъл дните си:

“Преглъщай мълком клеветата низка
но не сподавяй порива си чист,
че друг живот ти нямаш, ни поиска,
живееш ти в изписания лист.”

Малцина от българските поети могат да се похвалят с такава гражданска доблест, с такова ясно разбиране за ролята на поезията в живота, както Александър Муратов:

“И огорчения ми носят дните,
не е за мен килимчето вълшебно:
отправя ми заплахи неприкрити
и хули ме едно човече дребно.
Заплашва, точи на сплетните ножът,
върти се като кално колело.
Но мен заплахите не ме тревожат.
Аз пак наричам злото само зло.
Сега за свойта личност не треперя,
напуснаха ме всички страхове:
честта и истината бяха вчера,
и утре ще ми бъдат богове.”

Този стремеж към истината – и в поезията, и в живота – у Александър Муратов звучи като обреченост. Не е тук мястото да разказвам за неговото бащинско отношение към нас, по-младите, но ще се чувствам като най-долен неблагодарник, ако не се поклоня до земята пред неговите усилия да създава и утвърждава творци. Списание “Пламъче” с тия двама светци – Муратов и Далчев, като никое друго творческо издание, бе се превърнало в инкубатор на млади дарования. Много поколения минаха през него, през обичния Сашо Муратов, и оставиха трайна следа в българската поезия.
И ако цикълът “Тревога” от стихосбирката “Малък квартал” ни завладяваше с парливите социални проблеми и изявяваше Александър Муратов като неспокоен творец и гражданин, който живя с болките и вълненията на нашия съвременник, останалите негови стихотворни сборници разкриват с пълна сила неговите емоционални възможности. Това е особено характерно за “Дунавска пролет”, “Спасена светлина”, “Под други небеса”, “На тоя свят”, “Жива природа” и особено детските: “Школска стряха”, “Водно конче”, “Моряк на лодка”, “Дървените кончета”. В тях Муратов е нежен, вдъхновен певец.
Оригиналността на Александър Муратов като поет е именно в това, че той по естествен начин съчетава интелектуалното с емоционалното. Благотворното въздействие, което му оказва модерната испанска поезия (в съавторство с Атанас Далчев той направи най-добрите преводи на испанска и латиноамериканска поезия) и дълбоко народностното, което взе от нашите най-добри поети, му позволи да създаде чисто наша, българска поезия – дълбоко вълнуваща, страстно борбена, емоционално въздействаща. Всяко българско сърце би трепнало като чете лиричното стихотворение “Април”, което по мелодичност и настроение контактува с най-хубавите Вазови стихотворения “Аз съм българче” и “Де е България”. Звукове и багри на родния пейзаж се преплитат с жуженето на пчели и витско слънце:

“В моя хубав роден край,
щом разцъфнат пролет крушите,
цялото поле ухай
и жужене само слушате.
И понесъл се навън,
вече се потапям целия
във поток от сладък звън
на цъфтене и веселие.”

Стихотворните сборници на Александър Муратов, както и избраното в “Хлябът на дните”, затвърждават впечатлението в читателя, че се среща отново и отново с един оригинален поет, за съжаление недооценен от литературната критика. Ако се направи по-задълбочена оценка, без пристрастие и политически щампи, той ще намери своето истинско място в новата българска поезия.
След промяната на политическата система през 1989 година, Александър Муратов престана да идва в Плевен. Оттеглиха се от живота на плевенското Дружество на писателите и други писатели-земляци, които живееха в София. Местните автори се лишиха от своя учител по поезия, по етика и морал.
Позволявам си като послеслов на моя скромен опит да прибавя щрихи към портрета на изтъкнатия поет, да използвам част от дневника на един от неговите ученици, поета Христо Черняев. Ето какво е записал той в дневника си на 20 юни 1993 г.:
“Надвечер с Димитър Светлин бяхме у Александър Муратов. На легло е. Отслабнал е. Косата, рунтавите вежди и мустаците му са станали съвсем бели. Трудно се държи на краката си. Зимният грип е засегнал двигателната му система. Вдига висока температура. Говори шепнешком, с усилие. В пълно съзнание е за всичко – за миналото, и сегашното. Физически е безсилен. Прозорецът му е отворен и отвън ухае на цъфнали липи. Муратов е изтегнат на леглото си, сложил е едната ръка под главата си, а другата му ръка стои във въздуха и през цялото време движи химикалката, с която е писал и превеждал стихове. Изглежда ми като светец. И няма никаква промяна към хора и събития. Макар отслабнал и вехнещ, Сашо с нищо не бе променил житейските си принципи, които отстояваше винаги. Той нито можеше да хленчи, нито да моли когото и да било за каквото и да било. По този начин не позволяваше да бъде съжаляван. Той си отиваше от всичко и същевременно усещах, че има скрити сили. Надявах се да се съвземе, да победи болестта. И както някога, ние с Димитър Светлин стояхме хрисимо пред строгия и великодушен учител по поезия и пак се чувствахме като ученици.
Мисля си, че сега, когато всеки общински съветник, всеки депутат, всеки министър и техните семейства се лекуват дори за най-дребни неща в специални болници, то един голям поет и преводач, една духовна светиня на България като Александър Муратов не може да бъде приет в правителствената болница, която е съвсем близо. Това само потвърждава жестоката истина, че България често по някакъв начин убива поетите си. И с това всъщност ги извисява над всички мимолетни съдби. Защото, за разлика от облагодетелстваните приживе, поетите са възкръсвали в сърцата и душите на сънародниците си”.
Влюбен в живота, но далеч от измамните му игри, Александър Муратов почина на 14 ноември 1994 г. Той ни остави крупно литературно дело и живот за пример, с който жителите на родното му село Ясен, нашият плевенски край и майка България могат да се гордеят и да го следват.