Иван Есенски

УРОК ПО РАЗКАЯНИЕ

Последно лебедово ято
над ясените се издига…
Тя е на миг от светлината,
когато мракът я настига.

От пръстите ти излетяла,
смъртта я грабва мигновено
и тя се стрелва - снежнобяла -
и пада в храстите червени.

Викът й като тънка шпага
пронизва есенния въздух.
Сега не можеш да избягаш.
Сега е време да се върнеш.

Обратно: крачка, после втора…
В краката ти се вплита ручей
и сухо съска змийски корен
след хукналото вече куче.

А тя потръпва - тя под храста
сивее в здрача изумруден
и в зениците ? угасва
животът - гибелното чудо.

И ти притихваш, ти отново
докосваш кървавата диря…
В гърдите ти тупти виновно
животът, който не умира.

УРОК ПО ХИМНОПЕНИЕ

Докато падналите ангели
са горе,
а низвергнатите шляпат
из блатата;
докато горе светлината гали
тучните безкрили телеса,
а долу
сняг ог ангелски пера
затрупва
праведните зъзнещи души;
докато за рая земен
там възторжено се каниш
да запееш,
някой е разказал вече долу
в приказката за оная стълба
чий брат
все пак си бил, преди
по стъпалата й към ада
да се втурнеш!

УРОК ПО РИСУВАНЕ

Мъглата е обвила перилата
и те се губят в сумрака ? дрезгав -
по моста силуетът на жената
нататък отминава и изчезва.

Тя - и да имах глас да я извикам,
не иска да ме чуе и е ясно,
че отсега нататък ще се свиква
с нелюбовта й като с празно място.

Това е. Есен. Жълта, уморена.
А в края на мъгливата тирада
ще пламне театрално и студено
пресилената смърт на листопада.

Случайна птица горе ще се мерне,
под стъпките ми ще изохка кестен…
Едно щурче - уплашено и черно,
ще заскрибуца лебедова песен.

УРОК ПО АФРОДИТА

На Пролет

Олимп бе тих над тия чудни
вълни от тъмносин атлаз,
но боговете бяха будни,
а на брега будувах аз.

И както чаках Афродита
от чудото да се роди,
дочу се тропот на копита
изпод солените води.

Вълните спряха да се гонят
и в нежния аквамарин
се появи стремглаво конят -
атлазен, вихрен, тъмносин.

И подир миг - прекрасна, бяла,
с политнали назад коси,
с изваяно от пяна тяло,
тя погледа ми прекоси.

И дъх преди да си поема -
през пясъците и солта,
през спрялото навеки време -
препускаше далече тя…

Така - безстрашно, пред очите
на смаяните богове
спасяваше се Афродита
от тия диви брегове.

УРОК ПО ИСПАНИЯ ИЛИ
ПЛАЧ ЗА ГАРСИА ЛОРКА

Накрая, накрая на града,
Федерико Гарсиа Лорка,
куршумът значи край на глада,
куршумът - край на болката,
край на смеха ти, на любовта…
Всичко от теб си тръгва.
Край!
Ненаситно пълзи нощта.
Мръква.
И се изправят с лица на сфинкс
пияните ти палачи.
От страх, от слабост или просто
за милост,
Гарсиа Лорка, плачеш?
Или се сбогуваш мълчешком
с недоизпятата песен
и с топлината на онзи дом,
слушал гласа ти весел?
Не си последен ти, нито пръв.
В земята кълни страдание.
Не карамфили - разцъфва кръв
от гръдта на Испания…
Броят дулата с тъпи очи
последните твои крачки.
Тихо е. Топлата пръст мълчи.
Гарсиа Лорка плаче.

УРОК ПО ЛЪЩЕНЕ

На Драгомир Шопов

И за да има нещо да лъщи,
придворните изваждат знамената.
Павел Матев

Лъщи!
Пагони, знамена - лъщят.
И темета, и мазни теманета…
Гвардейски стъпки в утрото хрущят
по костите на жълтите павета.

Парадът тръгва - лъскав и лъстив
и музиката пощръкляла блъска, -
оттук изглежда като негатив,
но уж е в бяло, а лъщи на мръсно.

И уж е гордо, а така сладни,
че на човек да му се доповръща.
Какви са тия кряскащи жени?
Що за мъже са тия мазни въшки?

А ти - глава навела в тежък срам,
защото и децата си прокуди,
къде, родино мила, ситниш там
на тоя век сред новите полуди?

Парадът чак до оня свят кънти
и от придворни чувства ври тълпата…
Единствено накрая не лъщи
оная в черно, стиснала косата.