Атанас Славчев

Правех се на интелектуалец - веднъж месечно ходех на театър, на ресторант от ранг на новотел и дори на опера, която никога не съм обичал… Но затова пък с най-голямо удоволствие ходя на ресторант. Облека се колкото може по-екстравагантно и хоп - в Пловдив или в София на някой новотел.

Там - тежко, с тежки аперативи и с още по-тежки специалитети - с бакшиша му накрая, както при чужденците. А сервитьорите, нали са професионалисти, подушват отдалече такива пунтовци - усмихват се, по десетина пъти обикалят масата, докато само наредят приборите…

Всичко това е фалш до Бога, ама ми допада. Тоя тежкарлък ми е останал от времето, когато го раздавах екскурзовод из Черноморието. И в ресторант едва ли нещо ще ме учуди, ако не беше учителката ми от някога - в механотехникума. Не ме позна.

Говореха тогава, че към мъжете била капризна, че все нещо с някой не се покривала… Само докато учех там, имала три брака. И оттогава не съм я виждал едно десет, петнайсет години. Сега същата тая жена ме пиеше с очи отсреща.

До нея някакъв дядо - не бих се учудил, ако ми кажеха, че й е мъж… Така, на първо време - да я отмъкна на дансинга. Там вече ако всичко тръгне добре… Но нещо ме спираше - старо и отдавнашно, което караше да виждам в нея не жената, а учителката…

В механотехникума дойде от университета - млада, крехкичка, хубава… Аз, на Панайотов тогава любимец, отличник по неговия предмет, а той на всичко и мой класен. Но нещо аморално имаше в него - позаглеждаше ли се само в тая или оная - иди разбери след толкова време.

Взе да се занася и по нея, но нищо от тая работа не излезе. Чухме, че заради връзки с родителки го наказали. Това сигурно беше вярно, защото го отстраниха от класно ръководство и да преподава в нашия курс.

За класен ни определиха нея. Но неговият предмет пред новата не ми вървеше. И нали бе арабия и го питах за всичко - оплаках му се. Той се усмихна и рече, че ще оправи тази работа. И започна - даваше ми скрито консултации, пишеше ми домашните ми работи. Тя се хвана - за кратко време станах пак най-хваленият.

Но заедно с това започнах да си мисля и друго - хм, смело малко, ама… Мислех си да целуна учителката си, но само това, нищо повече. Канех се отначало да споделя намеренията си с Панайотов, после все отлагах, докато той нещо подразбра.

Стана веднъж дума за нея и попита дали я харесвам. Тогава кой да вземе да се сети, че е решил да ме подведе, за да я злепостави, а и къде аз, пубертетът, ще се сетя, че като не си говорят и дори учениците знаеха това, то е защото с нещо го е натопила.

Та когато му признах, че искам да я целуна, нищо повече, отново видях познатата му хитра усмивка, която за мен значеше: не бой се, ще се оправи тази работа.

Научи ме най-напред как да я гледам в очите, после какви въпроси да й задавам при етичните беседи и накрая… Как да използвам повода, че живеем в една посока, за да я изпращам… За всичко да му съобщавам, та да стане номерът. Хитър беше мръсникът, всичко бе предвидил.

И ето, една вечер, пред входа на апартамента й събрах смелост и прошепнах: „Другарко, разрешете да ви целуна”. Как съм го казал, не знам, но в полутъмния вход нейните очи блеснаха, както когато трябва да постави на мястото му някой немирник-дългун от курса.

В такива моменти забравяхме близката й възраст до нашата и започвахме да виждаме в нея пак не красивата жена, а учителката. „Как смееш, какво си въобразяваш ти?” Аз хукнах надолу…

После два дена не ходих на училище. Когато се успокоих и реших, че ми е все едно и се появих пак, тя се държеше като че ли нищо не се е случило, даже бе извинила отсъствията ми.

Панайотов го избягвах, искаше ми се да не споделям нещо с него заради съвета, който ми даде, но после реших, че за това сам съм си виновен.

След месец-два обаче отново почнах да откривам в него вълшебника на словото, завъзхищавах му се. Така и не разбрах как веднъж, когато запалвах в парка, той седна при мене. Направи се, че не видя как скрих цигарата и от дума на дума попита как мина „оная работа”.

Този път ненавистта ми към него мина в някакъв мъжки срам, че ето, не ме е сметнала за достатъчно голям и… „Стана - казах - веднага се съгласи…”

При това го направих така артистично, че даже Панайотов, за който се знаеше, че трудно може да бъде подведен, повярва…

…А после всичко тръгна на майната му… Класната я преместиха в друго училище. Чуваше се, че това било наказание. После се разбра, че наказанието било, че се целувала с учениците. Нещо ме човъркаше, че цялата тая работа е раздухана от Панайотов, но свършваше годината, матури предстояха, балове и разни планова за кандидатстване, така че за това се сещах само от време на време.

…На масата отсреща бивщата ми класна продължаваше да ме гледа. Всъщност дали би трябвало тоя поглед да се нарече „бройка”? И пак ми дойде тая мисъл, че пенсионерът до нея може да й е мъж. Някога се говореше колко пъти била омъжвана, но не бе ли това все работа на Панайотов?

Панайотов, Панайотов, все Панайотов… Сега е само една красива жена, която ми харесва, а сигурно и тя мене. В такъв случай трябва да стана, приближа до старчето и както самата ме е учела на етикеция, да поискам разрешение да танцувам с дамата…

…Вече съм съвсем близо до старчето…

- Ще позволите ли да изиграя един танц с вашата дама - питам аз колкото се може по-учтиво и старомодно, за да му се харесам. Не го гледам в очите, не знам защо не ми е удобно, но чувствам усмивката му…

- Да, разбира се! - чувам съвсем ясно отговора. Аз благодаря и тръгвам към дансинга. Пред мен е бившата ми класна, интересно, след толкова години… Чувам ударите на сърцето си - колко е хубава, съвсем не се е променила…

На дансинга стана като в сауна - нещо ме душеше, сърцето ми продължаваше да бие тъй, че чувах ударите му, устата ми се бе парализирала. Танцувах, а не чувах блуса.

Трябваше да кажа нещо, па било то и каквото и да е, но някакъв пубертет в мен се перчеше - както да видя жената в нея, така и да разкрия кой съм.

Поех дълбоко въздух. Майната му на всичко, че кой оставя работата наполовина… А и провалилите се на поправителен трябва да са по-смели…

- Разрешете да ви целуна - изръмжах с глас на смутен ученик, който като че за нещо иска извинение. Знам, че трябва да я гледам в очите, но дали нямаше тия очи да блеснат пак с: „Какво си въобразяваш ти…”

…Дистанцията от една педя между нас започна да се стопява, миниатюрното й тяло се долепяше все по-плътно и по-плътно до моето. Ръцете й опипом минаха по гърдите и се увиха около врата ми. Като в просъница чух гласа й:

- Да излезем…

Вървя сега с вирнат нос. Чувам зад мене гласове: „Отде я намери тая баба?”, „Ами, била му учителка, от училище още го задиряла!”, „Глупак!”, „То се вижда, че момчето не е добре”.

…А аз хвърча, хвърча. Така де, нали взех поправителния с отличен…