Атанас Теодоров

Един единствен път в живота си съм писал „поръчкова” книга. Писахме я в съавторство с Димитър Яръмов и Христо Карастоянов за издателство „Народна младеж.”

Беше в действие много известното тогава държавно постановление за развитието на Странджанско-Сакарския край.

Това беше поводът, но причината да напишеш нещо по тая идея е съвсем лична. Коренът на Яръмов е в елховската земя, на Христо - в тополовградската, а моят е в бакаджишката.

Книгата излезе през 1985 година под заглавие „Тази вечна земя” с редактор Христо Рудински и рецензент Иван Серафимов. Кой от тях или кой от нас й тури името, не помня. Надявам се обаче поне те двамата да не са я забравили.

Странджа покрива целия югоизточен ъгъл на България, но по-голямата й част остава в Източна Тракия. През Средновековието е влизала в границите ту на България, ту на Византия. Присъединява я окончателно Иван-Александър.

По негово време Странджа приютява основателя на исихазма Григорий Синаит и под негов натиск българската църква признава новото учение за официална догма. Ямболският историк Димитър Драганов доказва, че манастирът на Григорий Синаит и Теодосий Търновски е построен около 1335 г. в околностите на днешното голямо село Воден. Въпреки крепостните стени и кули оцелява само до първите османски нашествия в България.

По време на робството Воден /Дерекъой/ е било чисто българско село, в което мюсюлманин нямал право да се засели. Воденци охранявали прохода и султанската хазна. От беклеме /стражеви пост/ до беклеме по целия път към Одрин един хазнатар биел непрекъснато по тюмбелек /барабан/, което сигнализирало, че хазната не е нападната.

И това не ще да се е случвало рядко, ако вярваме на преданията. Иманяри и досега ровят по местните баири. Странджа чака още своя откривател да продължи и умножи откритията на братя Шкорпил отпреди повече от сто години.

Странджанският край подмамва въображението ни и с разкази за събития от по-ново време. На изток от Воден са Желязково и Факия, столицата на Бимбеловия род, чийто основател Пейчо Овчаря помогнал на бъдещия султан Селим Първи, победен от войската на баща си Баязид Втори при Чорлу, да избяга през Странджа и по морето при кримските ханове.

На следната година, 1552, Селим завладял престола и се отплатил на Пейчо Овчаря с кожена торба и калпак в знак на султанско благословение за неприкосновеност.

Бинбелите /белалиите/ превърнали Факия и цяла Източна Странджа в непристъпна твърдина за повече от три века.

От този род е бабата на Стефан Караджа Дафина, която се омъжила на север в село Ичме, станало родно място на бъдещия хайдутин.

На запад пък по пътя от Бургас през Пашакьой към Елхово е Попово село, родното място на Индже войвода. Предположението е изказано още от Георги Раковски, който на път от Цариград към Котел е минал с четата си през Воден, Попово и нагоре към Бакаджиците…

От деца знаехме разказа на Йордан Йовков „Индже войвода”, слушахме от бабите си приказки за кошовете с алтъни, пренасяни от Влашко за Стамбул, или за някое местно приключение с наказан от хайдути местен дерибей. От скута на Бакаджик Странджа и Сакар ми се виждаха далечни и недостъпни.

Но очите лъжат, както казваше баба Станка. Още дядо ми Атанас и наборите му като граничари на българо-турската граница за един ден пеш по черни пътища стигали до село.

Съдбата докара и мен в елховския гарнизон, не по черните пътища, а с прочутия елховски влак, за който един ден ще се носи славата на „Ориент-експрес.”

През 1967-68 г. кръстосвах Боляровската община като комсомолски инструктор, но вече с много местни познати от студентските години и доста прочетени книги за този край.

Под „кръстосване” тук трябва да се разбира ходене от село на село с друсащи автобуси по разбити пътища, замръкване в малки селца без сигурен покрив, зъзнене в студена общинска стая, стържещ глад или пресищане от щедро гостоприемство, самотия и скука в някое малко селце след събрание с пет-шест души, сладкодумни приказки в непознати компании, неочаквани изкушения и изпитания на моралните задръжки…

Всичко, което може да ти се случи, когато не го очакваш. А това му е и хубавото…

Третият път не случайността ме поведе, сам избрах странджанските пътища. Поръчковата книга „Тази вечна земя” запълни една празнина между книгите ми, без да ме ощетява със загуба на време. В сънищата ми се появиха рижавите странджански баирчета.

Легнах под дебелата орехова сянка на поляната край рекичката пред манастира „Света Троица” между Устрем и Тополовград. В Желязково отново видях един много дълъг човек да излиза от хоремага. Сега трябва да е на сто години. Казваха му „Иван Дългия заяк”.

Ще го позная веднага! Краката му от стъпалата до колената бяха много къси. Оптическа измама или не знам какво, но Иван Дългия заяк изглеждаше много висок и строен, с тънко изпечено мустаклия лице и много ведър нрав. Човекът беше белязан не с уродство, от което настръхваш, а с един намек на природата, че може да създава хора и по по-съвършен начин.

От Митетата най-живо присъствие в Тунджалъка имаше нашият постоянен спътник Димитър Ст. Желязков, обещаващ млад белетрист, редактор заедно с Георги Чалъков в общинския вестник „Елховски глас”.

Тръгваме с него да събираме материал за една историко-етнографска публицистична книга в крайграничния район. Авторите сме трима, Димитър Яръмов, Христо Карастоянов и аз. Тук щеше да се гради републиката на младостта „Странджа - Сакар”.

Вече бяха надошли първите заселници - не от глад или безработица, а от гол ентусиазъм. Тогава вярвахме на лозунгите.

Бай Димитър с присъщата му мъдрост и познания в краезнанието и фолклора бързо се справи със своята част от книгата, без да идва „на терен”. Също и Христо. На мен остана да покажа актуалната картина от битието на първите заселници.

И поехме с Димитър Ст. Желязков…

На едно място на заселниците им дали изоставени къщи, на друго им построили в края на селото спретнати бетонови бараки. Описваме ние радостта им, аз по „писателски” за книгата, а Митето - по журналистически за вестник „Елховска дума”.