ВТОРА УПОТРЕБА
Пред вратата на магазина за дрехи втора употреба една охранена оранжева котка се припича под лъчите на ниското ноемврийско слънце. Притворила е очи в лениво блаженство и само от време на време хвърля поглед към широката павирана улица, колкото да задоволи любопитството си, неспиращо да й напомня за себе си.
Раздрънкан син микробус Форд „Транзит” завива тромаво зад ъгъла, сякаш за да допълни усещането за мързелива съботно-обедна лежерност.
Продавачката от магазина, която е излязла навън да пуши, отпива от кафето си, докато гледа как фордът оставя във въздуха след себе си две-три пожълтели листа и гъст прахоляк.
След минута вратата на съседния салон за красота се отваря и оттам излиза жена с лигавник около врата си и коса, намазана с някаква странна зеленикава смес. Какво ли не правят жените в името на своята суета?! Мъжете също!
- Още малко, а? - посочва тя с поглед към табелата с работното време на магазина и също пали цигара.
- Да. - отговаря продавачка. - Още пет-шест минути. После ще тичам до Кауфланд. Има промоция на праха за пране.
Двете разменят набързо стандартна информация - малко клюки за съседите, броят на новозаразените с вируса за деня и резултатите от президентските избори в САЩ.
Не пропускат и цената на праза в зеленчуковия магазин отсреща, която единодушно заклеймяват като твърде висока.
В този момент, откъм близките къщи, се задава възрастна жена. Облечена е в старо кафяво палто. Побелялата й коса грижливо е прибрана под вълнена забрадка. Носи найлонова торбичка, през която се вижда един хляб и две кисели млека. Походката й е някак величествена, изпълнена с достойнство и самоувереност. Може би така е вървяла Жана д’Арк по пътя към кладата в Руан през 1431 г.
Възрастната дама приближава двете събеседнички. Спира се и ги поздравява:
- Стои ли още онази чанта или я продадохте? - обръща се тя към магазинерката.
Продавачката се усмихва учтиво и отговаря:
- А, стои си. Не съм я продала още.
- Чудесно! - възкликва възрастната жена - Щом взема пенсията, веднага ще дойда.
Казва “довиждане” и продължава по пътя си, докато един плешив мъж я задминава, бутайки голямо колело, на което е качил празен бял бидон за зеле.
Клиентката на салона за красота замислено се почесва по маската, която е свалила под брадичката си.
- Абе, това не е ли другарката… - пита тя продавачката, която я прекъсва:
- Да. Тя е. Била е учителка на мъжа ми, на Киро. Харесала си е при мен една чанта от 14 лв. и все ме пита за нея.
Настъпва неловко мълчание, което клиентката на салона за красота отново нарушава:
- Защо не й я дадеш, а тя да ти я плати, когато може. Всъщност - не, чакай, сега ще ти я платя аз. - и понечва да влезе в салона за портмонето си.
Продавачката отвръща уморено:
- Мислиш ли, че не опитах? Киро като разбра, веднага ми каза същото. Но тя отказа. Много е горда. Да се чуди човек на какво основание - бедна е като църковна мишка, дъщеря й не е идвала от София да я види кой знае откога, а пенсията едва й стига да си плаща лекарствата.
Двете жени допушват мълчаливо цигарите си. После продавачката сипва малко котешка храна в една празна кутия от пастет, която стои наблизо. Влиза в магазина и обръща табелата с работното време на гърба на която пише “Затворено!”.
