Васил Аврамов

БЪЛГАРИЯ

България - стряха от сънища.
Над хляба - лицето на мама.
Разлъки и срещи по пътища.
Градчето, където ме няма.

България - роза уханна.
Гъдулкова струна докосната.
Слънца - незалязващи в Трявна.
Нестинарска жарава магьосна.

В ярем - зажеглен с ятагани.
С череши, родили олово.
С онзи горд харамия - Балкана,
възкресил ни със огън и слово.

С бунтовни поети и дякони.
С ненагледни моми и невести.
С гурбетчийски сълзи неизплакани,
от облаче бяло отнесени…

С нежно стръкче от росна тинтява.
С бял метох под планинския рът.
С Шипка - кървава и величава,
що расте и ечи в мойта гръд.

Приеми ме, Българийо свята -
моя люлка и вечен покой!
И под пръстта, и под тревата ти,
сред мъртви и живи съм твой.

ЧУДО

Беше уличка къса, тропосана
с едни мънички сини цветчета.
Хлапаците тук си играеха боси
без страх от коли и колелета.

Но в един ден дойдоха ревящи машини
и без много да се церемонят,
погребаха с огън оченцата сини
под воняща асфалтова смрад.

Наскоро преминах отново оттука.
И, о, чудо! Бях смаян и възхитен.
Едно стебълце бе асфалта пропукало
и се люшкаше гордо и смело пред мен.

А чернилката грозна пука ли, пука…
Друго стръкче подаде зеленичък нос:
„Няма страшно, приятел, отново сме тука!
Я пошляпай наоколо бос!”

ХРАМОВ ПРАЗНИК

Храмов празник
Зовящи за служба камбани.
Като ангелски пух - ноемрийски снежец.
Към манастира - тълпи от миряни.
У притвора - вечният просяк слепец.

На педя месалче, край пътя за храма,
едно слабичко русо момче
предлагаше билки, в Родопа набрани,
с посинели от хладното утро ръце.

Но случи се - лъскаво мощно возило
изръмжа като звяр с мръсна газ и
пришпорено с едиколко си сили
сергийката бедна прегази.

После някакъв униформен мустак,
довтасал със потна муцуна,
закрещя: „Марш оттука бе, гламав хлапак,
че виж си намазал гумите!”

И момчето си тръгна, покорно и свито,
стиснало в шепа премазани билки.
А крачката му тънички се преплитаха
по калдъръмената настилка.

И само край притвора, там, сред тълпата,
простена нечуто и горко слепеца -
съзрял сред гъмжилото зрящи сълзата
на Майката Божия с Младенеца.

ЖЕГА

От юлската жега светата обител
избеляла е като тебешир.
И е чудно как още не пламват горите
над Преображенския манастир.

Сред тълпата от пъстри и морни миряни
щура се глухият, гърбав клисар -
един Квазимодо във наше издание,
но може би много по-тъжен и стар.

Уж е зной, а трепери човекът, но дири
и с някаква остра тояжка боде
хартийките, пръснати край чемширите,
и изглежда с таз служба се много гордей.

А под онова Колело на живота,
сътворено от чутний Захари Зограф,
се снима рода - с едър план на „Пежото”
и с домашния пес във момент на „баф, баф”.

Свечерява се вече, а задухът сякаш
се гласи да остане и през нощта.
„Пет кръщения, помен, три брака…” -
пресмята игуменът под мустак.

А под чудната фреска на стъпалата
зъзне в жегата старият, гърбав клисар -
точно там, гдето идва Оная с косата
и завършва Вечният календар.

ЮЛСКИ СЛЕДОБЕД

Ядосан от някого или от нещо,
вървях си по пътя за гарата.
Бе юлски следобед и адски горещо -
димеше дори и тротоара.

И както се случва в подобни моменти
виждах всичко във грозни прози:
Жените - набръчкани като пергаменти,
мъжете - като носорози.

Но не щеш ли - насреща ми - бос и свирукащ
зададе се някакъв рошав хлапак.
Изглежда на тоз скакалец не му пукаше,
че някой в момента бил еди си как.

Два разкошно разрошени гълъба в мрежичка
носеше малкият, но така,
сякаш всичките златни световни залежи
бе събрал в тази прелест от пух и пера!

Момчето сияеше като глухарче!
А навярно със нещо докосна и мен.
И аз - едно кисело, свъсено старче
в миг почувствах се променен!

И Шан-з-Елизе със разкошни треви
станаха улицата и тротоара.
Боже мой, с колко красиви жени
се разминах по пътя за гарата!

КЕЛЕПИР

Гърмете с шампанско, тръбете фанфари!
Приеха ни в НАТО. Победа!
С един крак в Европа е майка България.
Цвилете, държавни говеда!

Паси Соломон се подмокря от радост,
ухилен като птеродактил.
Заслужи еврейчето тлъста награда -
поклони пред Брюксел и САЩ не спестил.

Край него пригласят му вълци и псета,
усетили баш келепира.
Не свършват в България мекеретата
и Рачко Пръдлето не умира.

А може в световната бъркотия
покрай европейските задници,
виж - вредили сме се за карантия
от някоя арабска кланица.

КОПЧЕТО

На Галя

Студентска квартира. Предизпитно време.
Над книги дебели и мъдри потях се.
Но влезе красива колежка при мене
и земята по-иначе завъртя се!

Уж зачетохме заедно и прилежно,
но аз - нека съм искрен и точен,
изучавах повече профила нежен
и въртях на яката си някакво копче.

„Ще го изгубиш!”- каза момичето.
„Мирувай! За минутка ще го зашия.
Тази риза наистина ти прилича,
но май не е виждала скоро ютия!”

И на устни от мен са трептящи ресници,
а дъхът ни се вече преплита.
И аз уж мирувам, но немирна къдрица
ми обърква сърдечния ритъм.

И само иглата в чевръстите пръсти
ме възпира - проклето иглище! -
да целуна нослето под къдрите гъсти.
Но ще го сторя, хей тъй, като нищо!

И май го направих - несмеличко впрочем.
Но, пламнало, каза момичето мило:
„Ах, още едно от тез глупави копчета
ама съвсем, съвсем се разшило!”

МАЙСКО УТРО

На моята пишеща стара машина
чуках си новото стихотворение.
Но не щеш ли - кварталният щърк на комина
затрака и той с вдъхновение.

Затрака на много високо равнище
и сякаш твърдеше - надут и наежен:
- Не ми пука за никого и за нищо!
От арабски разбирате ли, невежи?

Врабците туземци се свиха в олуците
и от срам още повече посивяха.
Дори котаракът Ромео куцият
се запрепъва смутен под стряхата.

Проклет жабоядец - помислих си злобничко.
Емигрантска нахална гадина.
Цял живот се уреждаш, хитрецо, на топличко,
без валута и визи пътуваш в чужбина.

Но явно лирично и ритмово бос си
и не си от пернатите песнопойни.
Дръж се прилично щом дошъл си на гости,
макар да си с гражданство двойно и тройно!

Ех, признавам - завиждам ти за крилата
и за страстта ти към пътешествия.
А аз - аз само с музи кръжа над земята
и падам - със тежки последствия…

Но баста! Надявам се днес да не чупим
между нас, меко казано, грънците.
Тракай, братко! Каквото излюпим - излюпим…
Има място за всички под слънцето.

И отново във майското утро двамина
затракахме заедно в странен дует -
онзи - с двойното гражданство на комина
и аз - един беден туземец поет.

МЯРА

Недостоен заставам пред Най-достойния
като жалка къртичина пред Балкана.
На устата ми - не елеят заупокоен,
не фалшивата лъст на дитирамба,
а само молитва за дъжд, от която
натежавам и вече съм коленичил…
А над мен - разлюляна от скръбния вятър,
над време - въртоп, над съдбовни поличби,
се възправя оная бесилка - голгота
като безмилостна, точна везна
с най-тежката мяра на нея - Апостола -
на делата ни и съвестта.
И аз дръзвам да меря зърното и плявата
между радост и болка, възторзи и гняв.
Дали трупах по мравешки?
Или се раздавах?
Горях ли
или се превърнах в главня?
Изминах ли хилядна част от пътя -
от онзи, що той бе извървял,
или в полога спарен се свивах да мътя
една хилава мисъл за лъскав медал?
Успях ли да опъна лъка Одисеев
с една струна от моята лира?
Успях ли за правдата кръв да пролея
или криех се сит като червей във сирене?
Жадувах ли жребий на волен корсар,
па макар и да свърша с въжето на реята,
или, хлътнал на дъното в нощния бар,
вдигах наздравици с фарисеите?
Преди да подуша парнаския дим,
опитах ли злъчка, премесена с вино
какъв е вкусът на пръстта от Хатин,
на човешката пепел от Хирошима?
Дали нявга е екнал гласът ми на бард
или яростта си във зъбите стисках?
Дали бях звънар или скапан клисар,
който краде от грошовете в дискоса?
Колко юди заплюх и жигосах със слово?
Или плах пред подлеца замижвах?
Колко пъти навреме изсмуквах отровата
от коварната гад, ужилила ближния?
Колко пъти за милост безмилостни молих?
Колко рани получих - кървящи и люти?
Колко голи царе разпознах по престолите,
а мълчах и се хилех по шутовски?
Дали ще умра непотребен в леглото си
или като воин - във битка пронизан?
Дали една Ружа под мойта голгота
ще ми метне на рамо изпраната риза?
…
Равносметката -
мъничка купичка зърно,
с която и птица не ще се нахрани…
И срамът като тежък самар ме прегърбва.
А земята се люшва като камбана.
Пада мълния
и като знамение
засияват пред мен пищов и кама.
Виждам страшния плет и Балкана застенал
и кръвта по изтръпналата земя…
Един гълъб под стряхата пощи крилото си.
Небето захлупва света като крина.
Руква дъжд
и стихиен измива челото ми.
И аз тръгвам към моята Къкрина.

НЕЗНАЧИТЕЛЕН ИНЦИДЕНТ

Неочаквано в моя прозорец отворен
се вмъкна едно заблудено врабче.
Ужасен тоз пернатко се разпърпори
и за миг натвори поразии безчет.

Толкоз близо до мен не бе хвъркала птица
и бях весело зашеметен.
Ех, рекох си, в делничната ни върволица
има някой и хубав момент!

А край мен се събаряха книги и вази
с очарователен тропот и звън.
Дори ръкописът ми не се опази
от редактиране с разни там… Хъм!

Абе беше си мъничка мелодрама.
Но май на крилата си щурият гост
внесе нещо отвън, което го нямах.
Какво? Това вече е друг въпрос…

Все пак, слава Богу, най-после глупачето
излетя и изчезна в простора.
Но защо ми се струваше някак, че то
сега пък ми липсваше в интериора.

Зад стената - съседи в неделния ден
преживяваха футболни мачове.
А при мен - незначителен инцидент -
история някаква - врабчова.