БЛАГОВЕЩЕНИЕ
Из „Слънчев екот” (2021)
БЛАГОВЕЩЕНИЕ
След лястовичо пълнолуние -
най-веселото слънце се усмихва.
А първи щъркели сред небесата -
като подарък за рождения ми ден
кръжат над моята глава високо.
Божествен ореол е този полет! -
Те сенки са на отлетели пролети!
Каква ли блага вест ми носят тук?
Поспрете, щъркели! Поспрете.
Бъдете щури, волнокрили братя! -
Сторете чудо. Чудото сторете.
Върнете ми крилете бързолетни
на първите ми двайсет пролети.
Наследствено владение ми дайте
в зелените поля на младините. -
Дори кьошето им ми стига днес…
Най-светла благодат е този ден -
след преспите на зимата изгрял!
Аз днес се чудя с поглед удивен:
дали пък ангели не съм видял?!
ХАРМОНИЯ
В Балкана се родих, обрекох се на Тракия.
Мечтите ми на словото са все орисани -
за показ плачат мислите ми ненаписани,
тъжат като сираци скритите зачатия.
Пресявам, както жито, все слова неказани,
а те подобно кълнове възраждат времето.
Но зная аз: библейски червей дебне семето.
Добрите думи не остават ненаказани.
Земята все върти сезоните на ръста ни…
Сдружавам букви, както кошерът пчеличките.
Съзреят ли, духа ми възкресяват всички те -
с живот съгрели хора и цветя разцъфнали…
Ех, думи, думи - мои мили своеволия!
Благодаря ви! Мои най-желани гости сте. -
Доброто ще отключи и врати залостени.
Аз не редя хербарий - а градя хармония.
ИВАНОВДЕН
Търчах през всякакви очи по пътя си.
Като оси ме лаяха попътни псета.
Най-глупавите най-свирепо ме грозяха.
Най-умните пък все ръмжаха издалече
с едва дочут подземен дрезгав ромол. -
От техните прикрити зъби се страхувах…
Без камък в пазвата си -
с гол кураж спасих се.
О, псета, люти като болести заразни -
вървете си по кучешкия път, момчета.
От хапане е късно вече да се плаша.
Аз нямам неухапано место по себе си:
от кучетата само белезите имам,
а от приятелите - всички живи рани…
И хората
по зъбите се разпознават.
КАРТИНА
Тази преживяна някога картина
цял живот в сърцето ми е жива:
Вечер мама вкъщи ме посреща
със прегръдка блага и „Добре дошъл!”,
сутрин татко с мъка ме изпраща
със букетче здравец и „На добър път!”
Тази преживяна някога картина
и до днес навсякъде, където и да ида,
неизменно вдън душата си я кътам -
както вяра и съкровище се брани.
Тази преживяна някога картина…
Де да можех с бяла гума да изтрия
най-детинската беля, която сторих -
сам дома си до основи сринах…
Тази преживяна някога картина
днес ми е наследствен родов замък.
ОРЕХ ОТ БАЛКАНА
Разчупвам орех от Балкана роден -
а сякаш лук разхапвам по детински.
В очите ми - звезди по пладне!
Изтривам ги набързо с длан. -
Напират като пролетен капчук.
Топи се тук снегът на времето -
пламтят наблизо остри минзухари!
Кокичета в градинката на мама
подобно млечни зъбчета белеят.
Ала ги няма, няма керемидите
на бащината благодушна къща. -
Отдавна срината е тя за огън
на някоя си циганска любов…
Разчупих орех -
зъб да бях изкъртил.
ГЛОБУС
Прекрачихме към ХХІ век с една надежда:
Светът
да възмъжее по-добър и по-благоразумен.
Но тази среща днес подобно пубертет изглежда,
след който нито по-красив си, нито по-залюбен.
България
най-свидно кътче е на глобуса ни вечен -
туй всяко българче със майчините думи тук го учи.
От хиляди години как един пророк не ни предрече,
което с нас сега като прокоба злобна ще се случи!
Децата ни
за своя хляб отиват толкова на Запад,
че тръгнат ли към нас,
ще се завръщат чак от Изток.
Те как ще заплатят тъгата ни с добра заплата?
На кой език децата им ще пеят отривисто?..
Година след година все гризе ни мъка,
не - проказа!
Една ли радост като пепел във огнището изстина?
О, Боже, за какъв ли грях така жестоко ни наказа? -
Потомци наши
днес Родината ни смятат за чужбина.
ХУБАВ ДЕН СЕ СЛУЧИ
На хоризонта аленеят есенни дървета.
Вечерни облаци през клоните се стичат.
Залязват гълъби зад долове и зад тепета.
Изгрява хладина сред крясък на лисица.
Вървя с ловци поети по пътеки коси.
Не са на спусък показалците им морни.
Венец убити яребици всеки тежко носи.
Ечат хвалби юнашки за сполуки ловни.
С най-лека раница съм аз, а весел крача.
Загърбих в дефилето присмеха им боен,
че не улучих точно бягащото диво зайче.
Пък бе на мушка изкушението мое…
То още тича, тича през полята и тревите.
Не ще го стигне нито пушка, нито куче.
Сияе там.
Ветрее пак опашка към звездите.
Добре, че не улучих. Хубав ден се случи.
БИТИЕ
Пред мен не беше остър вихър.
Над мен не беше бързащ облак.
Във мен не беше само пламък.
А беше слънчевият екот
под сянката на стадо пепелянки.
Подобно мравката пълзял съм.
Да бях стоножка, пак не мога
от себе си на завет да избягам. -
Два крака имам само, ей ги, на.
Една душа крепи ме с вяра…
Но стига ми това небе за стряха.
Раздира то едничката си риза -
за всекиго от нас да въздаде
поне частичка своя топлина
и лъч от своята добра надежда.
За добрина, с която ще пребъдем,
то всичко ни прощава щедро
с голямата си радостна сълза,
изгряла всяка заран в небосвода,
за да ни свети с ярко озарение.
