СЪПРЕЖИВЯВАНЕ И ТЪЙ НАТАТЪК

Из „Случайни чеда” (2021)

Иванко Маринов

Едно от големите достойнства на човека е да живее живота на другите.

Независимо, дали е въплътен в картина или книга, в събитие и тъй-нататък, до великата любов.

Струва ни се, че без тези дадености биха били невъзможни ни изкуството, нито хуманизмът.

Без тях дадености, бихме се докрай лишили от това, което зовем рамо до себе си.

Спомням си като войник, как съм се връщал от занятие.

Ротно, батальонно или полково е без значение.

Във всеки случай не ще да е било взводно или отдельонно…

Бяхме последна кола и трябваше да приберем останалите регулировчици. С един от тях, тънък в кръста, попрегърбен ефрейтор станахме приятели, взехме да си викаме градски… Нищо, че аз бях от Кърджали, а той - от Поликраище.

По пътя момчешки истории и закачки с момичета, които се връщаха от къра и ни хвърляха завити в салфетки ябълки…

На Звездата, дето имаше прегрупиране, той се върна в своята си част.

Повече не се видяхме.

Като студент в Ленинград се запознах с теорията, а по-точно - хипотезата на руския съветски учен Владимир Вернадски, който открил в обкръжаващия /ни/ свят нова реалност. Накратко, пламъкът на мисълта, обвиващ планетата, се разстила извън биосферата и още по-далече.

Много по-далече…