Димитър Данаилов

1. Алегро

Дете като палава рибка
пляска в реката с ръце.
А тя го обсипва с усмивки,
обича го тя от сърце.

Така й е мило, че сякаш
иска до него да спре.
Но тръпне: морето я чака -
далечното Бяло море.

Детенце, сега не разбираш,
че утре в живота с копнеж
ще тръгнеш и с чезнеща сила
най-после до нея ще спреш -

до своята жива русалка.
И пак тук - до тази река.
Не знаеш, защото си малко,
защото си рибка сега.

2. Анданте

Тихо. Наближава полунощ.
Пълен със спокойствие е мрака.
Всичко спи, но вече трета нощ
юноша-поет задъхан чака

лунните води да затрептят
и да види сбъдната мечтата:
как русалки ще се появят -
дъщерите плахи на реката.

Всеки миг сега е като час,
всеки миг е като стих тревожен.
Притаен зад шипковия храст,
юношата чака… Боже, боже,

в клончетата вижда той ръце,
той безсънен сънища сънува.
Сърди се на своето сърце -
мисли, че русалките го чуват.

3. Адажио

Марица бавно все тече на юг
и времето тече неспирно с нея.
Днес мъж с прошарени коси е тук,
а онзи юноша-поет къде е?

Замислен се разхожда този мъж
и не отмества поглед от реката.
Познава я и при слънце, и при дъжд -
о, тя е стара негова позната.

Обича я, обича го и тя -
за нея много стихове написа.
От тоя бряг далече полетя
като глухарче неговата мисъл.

И вижда той пак рибката-дете
и юношата с неговата драма.
За спомен ли тука той дойде?
За спомен - годините ги няма.

4. Престо

Марица е луда, Марица приижда
от своето старо корито.
Тя дигите-колоси сякаш не вижда
от пролетна младост опита.

Марица прегръща върбите зелени,
с тях като вахканка танцува.
О, нейният порив прелива и в мене.
Любима, недей се страхува!

Пак пролет е! Свърши студената зима.
О, нека танцуват водите!
В живота и зими, и пролети има,
и много неща неоткрити.

И нека пасажи от риби да плуват
от нине до века в реката!
И нека в безкрая човека да чува
финала на тази соната!

——————————

в. „Септември”, Стара Загора, 26.05.1965 г.