Мартен Калеев

Под лозницата следобедът не бърза да стори място на вечерта. Мирише на здравец и мокра пръст. Седим с писателя Никола Статков и прелистваме думи. За първата ни, та до днешната среща.

Ще рече някой, голяма работа, заиграват се с приказки. Може и да е прав този някой си, който отсипва от дните си като в термос, а после наднича в него с надеждата може би да открие изумруди.

В нашите разговори Винаги, когато почувстваме, че кожите ни отесняват, ги закопчаваме с думи. Писателят Никола Статков на първи юни 2002 година закръглява седемдесет.

Гледам очите му, които през цялото това време са се взирали в човека и в неговите дилеми, за да ги поднесат върху бялото сито на листа. Някои думи са му се видели дребни за неговата мярка и са пропаднали, другите - прекалено големите - сам е махнал…

Разказва ми за скорошните си срещи. С хора и с хора, които са… величия. Или поне се смятат за такива. Или поне са лансирани за такива. Все гледа да ми обясни, че нищо по-лъжовно от очебийното няма. Не го спирам. Защото и на мен очевидното никога не ми е стигало.

Но именно когато сваля чуждите маски и открива истинския лик на малките им човешки държавици, аз усещам, че го използвам. Него, човека-писател. Искам от неговите думи да свия гнездо за търпението си. Искам да открия окуражаващата струна на неговата философия.

Но тя звъни тъжно. Дори в заглавието на поредната му книга, която излиза точно за юбилея подзаглавието “Горчиви разкази”.

Да обяснявам защо са горчиви, е повече от излишно, защото това е свещеното право на читателя да открива. Макар разказите да се раждат на белия свят от паричния жест на човек, който кара “Бентли” за няколкостотин хиляди долара, но помни вече тридесетина години направеното добро от човека Никола Статков.

Разпитвам го за общите ни познати. Кой къде и какво прави. Клъвва ни жесток като изстрел въпросът “Жив ли е?”. И след него рукват като свлачище и други “Нима и той?… Помина се. Замина в чужбина”.

Или още по-страшното - режисьорът еди-кой си лежи на същото легло в дома за стари хора, на което издъхна събратът му еди-кой си.

Спестявам имената. За да не тревожа гордите духове на нелепо катастрофирали титаници. Които ме окуражават дори с житейската си драма. Защото и те като нас мъже са искали да бъдат винаги /и са били!/, но не са се научили да мутират в чиновници и мижитурки. И ми помагат да разбера, че милостта в живота и в изкуството е само за невзрачните.

Никола Статков говори. Слушам го, казвам по нещо. Думите ни димят. От горещите въпроси. Защо пишещи /че и повечето от творците на духовност!/ са натъпкани в клетката на делника, та някой само понякога да им подхвърля смразяващо оскъден къшей? Може би за да наблюдава садистично как го изяждат като кучета. И докога ще продължаваме дългото и безнадеждно таласъмстване из пренаселената самота на неврастеничните градове, а сенките ни вече стават по-тежки от самите нас?

Докога ще изпълзяваме сутрин от домовете си с прегърбени души? Кой и защо от небето на нашите сънища свирепо и лакомо изкълвал е даже звездите? За да се опита да ни превърне в пастири на къртици…

…Къщите край нас нагазват в мрака. Небето стеле отгоре ни лунна магия и разпада се на думи, които отключват душите ни. За да чуем сърцата си, а не стомасите си. Все така мирише на здравец, времето прошумолява край нас и захвърля часовете зад себе си като опашка на гущер.

Мисля си, че авторът на разказа и на сценария за филм “Господин за един ден” - и не само на него! - не е мислел, че ще напише толкова горчиви думи. И толкова истински разкази, романи, сценарии за тв-новели. Че по неговите сценарии ще играят най-големите български комици и актьори за цяло столетие. Че творчеството му ще отведе по широкия свят, за да го разгледа отвътре…

И да го опише откровено, магически, трудно, с любов и дори с гняв, но винаги майсторски. С онова неподражаемо, с което се отключват сърца или се събарят империи от нелепи химери.

Неговият Господин за един ден го направи господин Писателя, който не принадлежи на себе си, а на читателите и на зрителите. И на времето, което все някога ще се отърве от безмозъчните си дрипи и ще търси заселници за териториите на духа.

Статков ще е там и ще ги чака!

Дано когато това се случи, се намерят и хора, които все още знаят какво са мечтите и как те се хранят с думи.

Защото хора, които не мечтаят, полудяват!