ПЪТ
ПЪТ
Под този сняг градината заспива,
лозите са полегнали в пръстта.
А там в небесната и земна нива
струи божествената белота.
И вече в снежният сезон навлизам!
На младостта възторзите простих,
на ближен дадох бялата си риза
и слънцето - на своя светъл стих.
Все още се държа на стремето,
на коня си опънал съм юзда.
Какво, че е студено времето -
аз имам верен път и свобода.
ЗИМЕН ДЕН
Думи, думи, думи
идват в моя сън.
Глуми, глуми, глуми
в утрото навън.
Слънцето е златен
ореол над мен.
Няма път обратен
в този зимен ден.
Сменят се сезони
в не един живот.
Голи черни клони
в тъжен епизод.
Пролет, пролет, пролет
чакана в захлас.
Първи птичи полет
да дочакам аз…
ОТДАЛЕЧАВАНЕ
Отиват си годините, отлитат -
така навярно Бог е отредил.
Дали живял си? Кой да те попита?!
Арена е животът, водевил.
Лета горещи и студени зими,
един далечен спомен за любов.
Чаровни музи - бившите любими,
аскет - за тях на всичко бе готов.
Вали в душата днес тъга най-чиста,
април избухва пак със нежен взрив.
Отвън отново всичко се разлиства -
една надежда бяла, че си жив!
ПЪТУВАНЕ
Далече си, а те обичам
тъй както, ако си при мен.
И не напразно ти се вричам,
че ти осмисляш моят ден.
В съня си те прегръщам лудо,
целувам устните в захлас
и миглите ти - пеперуди
потрепващи в невинна страст.
Към теб през времето пътувам,
ще стигна ли до твоя бряг?…
Платната вятърът надува,
не спират дните своя бяг.
Но вярвам във съдбата лиха -
ще ме пожали някой ден.
И ти с усмивката си ткиха
ще седнеш кротко пак при мен.
АКОРД
Дали защото нежно те обичам
и имам спомени от други дни -
аз все очаквам нещо да се случи:
на сън дори, стрела да ме рани.
Така красиво властва над човека
една любов - всеопрощаващ храм.
Алхимия е любовта от века -
самотният не иска да е сам.
Фатална е понякога и грешна,
а що е грях - светът мълчи.
Орисана за моята Голгота,
напразно чакам влюбен да те срещна.
Въздишката ти там да озвучи
акорд в симфонията на живота.
ЗА ЖИВОТА
Не ми се умира, не ми се умира.
Петър Алипиев
Жесток рефрен
и нечовешка жажда.
За живота -
от Бога сътворен
и раждащ.
Не за твоя - по скоро
за малкото лисиче
и грижовната кадънка.
За върбите
покрай реката баладична.
И за този град -
по-бял от ден.
Като комета
в небето му се вписа
и смъртта отрече.
Ти - “стръкче в безкрайното време”.
***
Небето ще ни върне жеста.
Земята още ще търпи
окаяни, съдби злочести -
със тайните й ще заспим.
Орем гръдта й все за хляба,
дарява ни с плода си тя.
От раждането в нас е раба
и на Сизифа участта.
Душите остаряват рано,
в живота лутат се без път.
Защо Доброто в тях не храним,
а храним грешната си плът?
За Истината все сме гладни,
с лъжата по ни е добре.
Така живеем - ден до пладне…
Кой нивата ще изоре?
ЗЛАТНА ЕСЕН
Есента е багра във душата,
тя е моят роден знак: Везна.
Грее всичко в царствена позлата,
сякаш Бог синът си в мен позна.
Подари ми Той и тази есен,
своя свят Божествен благослов.
И от светли чувства съм понесен
към красива есенна любов…
Нека други в мрачните прогнози
да вещаят гибелен погром.
Няма факт по-слънчев днес от този,
че е с есен пълен моят дом.
Жив съм! И ръцете ми са здрави,
мое златото на златна есен.
Боже, нека злото ме забрави,
за да пея земната си песен.
ДУМИТЕ
- Какво четете, принце?
- Думи, думи!…
У. Шекспир “Хамлет”
Думи, думи… Думи е светът.
Имат думите магичен смисъл,
а навярно имат кръв и плът?!
Нафора са и от тях орисан
аз богат съм трижди, че им служа.
Смях до Бога, после горък плач.
Тайни крият, трепети и ужас -
ерес и на чувствата палач…
Форма те придават на нещата,
ангелите пеят песни с тях.
Нежност диша в тяхното стакато.
Облак страсти и невинен грях -
всичко има в думите-вселени:
ад и рай - от обич извисени.
***
Щастливи сме в младите години,
когато ни споходи любовта.
Жените - до едничка са богини
и греят с поетична красота.
Изгаряме до край във свойте страсти
пленени от любовното море.
Различни в звания и други касти -
еднакво от магията се мре…
И следват пътят ни деца и внуци.
Ти дай ни, Боже, все да е така:
да плискат звън човешките капчуци
и да тече любовната река.
НАСЛЕДСТВО
На Матей Шопкин
От светли възторзи понесен
върви все така здрав и влюбен.
Душата му - птица и песен -
поета, синът на бай Любен.
И няма умора сърцето
за българска слава да пее,
за златния клас на полето.
Отново скъп повик светлее:
пак същите хълми го чакат,
познатата близка поляна,
където играл е и плакъл
за кончето с грива развяна.
Отдавна там кончета няма,
напразно се взира в баира.
И няма гласецът на мама,
в очите сълзите напират…
Той има любов към земята!
За дните бурливи, нелесни -
наследство богато - децата
и своите искрени песни.
СВЕТЪТ
Светът към пропастта се е затичал
с една и съща ненаситна страст.
Не го вълнува цвят и песен птича,
а златото на пагубния бяс…
Човеците към слънцето не гледат.
В очите няма Бог и светлина!
Не зрее във душите им надежда,
а само страх и мраз, и тъмнина.
Забързани към свойте милиони,
с души без чувство за вина и срам.
В сърцата им живеят сякаш гноми
от преизподнята на адов храм.
Изтляха учени и философи
с мечтата за един възвишен свят.
Поетите във нежните си строфи
го виждаха сияен, в благодат…
Светът ще се оправи. Той е болен.
Един нов Данко ще разкъса гръд,
ще го измъкне пак от мрака долен -
любов да му даде и светъл път.
