Драгомир Шопов

В богатата библиотека на баща ми преди много години, когато ме изкушаваше вече мерената реч, с любопитство и наслада прочетох и препрочитах стихотворенията, включени в антологията на Петър Динеков „Българска лирика”, издадена през 1940 г.

Там за първи път срещнах името на Тодор Харманджиев, представен с две стихотворения - „Пролетен вятър” и „Равнина”.

По-късно видях на живо Харманджиев на едно тържество в нашето 21-во средно политехническо училище „Христо Ботев” в София и тогава разбрах, че той е съпруг на обичаната ни и уважавана директорка Мария Семкова.

По това време ме бяха помолили от вестник „Учителско дело” да напиша очерк за нея и аз на няколко пъти я посетих в дома й. Така по-отблизо се запознах и с писателя, с когото от там насетне поддържахме близки връзки.

Допадаше ми спокойствието, което излъчваше, вниманието, с което се отнасяше към другите, широката му усмивка, веселият характер… И огромната му осведоменост по различни въпроси.

Когато работех в Радио София, бай Тодор често се обаждаше по телефона, идваше до радиото и аз излизах за час-два да се поразходим покрай стадиона или да поседнем и поговорим било за нови стихове, било за нещо, случило се отдавна, което занимаваше писателя и го връщаше най-често в годините, прекарани във Враца.

При тези срещи той не пропускаше да сподели с мен и творческите си намерения.

Интересуваше се от мнението ми, умееше да се вслушва в това, което му казваха другите, не се гневеше, ако някой се изказваше недотам ласкаво за някоя негова творба.

Помня с каква охота разказваше за началото на своя творчески път, с колко добри думи споменаваше Лъчезар Станчев и Емил Коралов, Орлин Василев и Иван Вельов…

Съвременник на интересни политически събития, станали в България, бай Тодор уважаваше твърде много земеделския водач Александър Стамболийски и нерядко коментираше любопитни факти от неговия живот и деятелност.

Той винаги изразяваше свое мнение, не се влияеше особено от приети щампи и узаконени постановки. Имаше позиция, която защитаваше аргументирано и убедено като честен и достоен човек.

Понякога, това е така често срещано при талантливите хора, Тодор Харманджиев се съмняваше в успешната реализация на даден свой творчески замисъл.

Така беше например, когато се зае с една твърде сериозна и трудна тема - за младостта на Спартак.

С огромно желание и амбиция той пристъпи към работа, след като беше прочел всичко за него. И често припомняше отделни епизоди, направили му силно впечатление, коментираше ги посвоему, задаваше си въпроси, на които сам отговаряше, внимателно следеше реакцията на събеседника си.

Когато „Тракиецът от племето Меди” стана литературен факт, бай Тодор явно беше доволен от свършеното, сякаш от огромен товар беше освободил духа и сърцето си…

Той умееше да ангажира вниманието на хората с безкрайните си познания, с колоритния си език.

Имаше добра памет и възпроизвеждаше по възможност най-точно отделни епизоди от по-далечното и по-близкото време, свързани главно с работата му във вестник „Литературен фронт” и списание „Септември”, разказваше увлекателно за писателите, с които бе работил - Христо Радевски и Георги Караславов, Иван Руж и Никола Фурнаджиев, Илия Волен и Ангел Каралийчев…

Често пъти разговаряхме за богатата съкровищница, каквато бе за нас руската и съветска литература. Харманджиев бе превел много стихове от руски - отделни творби на Пушкин, Блок, Есенин…

Според мен сред най-сполучливите му преводи е приказката за цар Салтан, пресъздадена талантливо на български:

Аз познавам друго чудо:
люшне се морето лудо,
забушува, закипи
и брега си потопи,
пък отлее се - и в мрака
тридесет и три юнака
прави на брега стоят,
в брони като жар горят,
всички - хубавци отбрани,
млади, снажни великани,
все еднакви, все отбор,
главатарин - Черномор…

Много пъти, когато се срещахме, отварях дума за едно от най-значимите произведения на бай Тодор - романът „Краят на едно детство”.

Той ми подари книгата през един юлски ден на 1969 г. И сега, разгръщайки страниците, се чудя минали ли са трийсет години оттогава, чел съм романа два пъти, и все с чувство на истинско задоволство.

Как умело авторът рисува живота в някогашния провинциален град, с какъв усет към значимото, с какви подробности за семейния и обществен бит. Колко живи, колко убедителни са образите, родени сякаш изпод четката на вдъхновен живописец.

И особено незабравимият образ на поп Антония - едва ли не самотен в българската белетристика.

И всичко - озарено от чудесния хумор на автора. Той можеше да се шегува, обичаше анекдота, знаеше много, помнеше и разказваше увлекателно, усмихнат, доволен, че е накарал събеседникът да се разсмее широко.

Бай Тодор казваше, че има няколко вида усмивки и показваше как се смее подлецът, щедрият човек, страхливецът, подмазвачът, неискреният, добрият…

Когато става дума за белетристиката на Тодор Харманджиев, непременно трябва да се спомене, наред с другото, майсторството му при изграждането на диалога.

Той много държеше на диалога като едно от най-важните средства за вярната и точна характеристика на героите.

Нерядко ми прочиташе току-що завършени страници, в които диалогът блестеше с цялото си изящество и артистичност.

Струва ми се, че няма случай, когато сме бивали заедно, да не се отвори приказка за френската литература, за Париж, за Наполеон…

Бай Тодор много обичаше Франция, познаваше творчеството на най-видните й писатели, преведе много сполучливо басните на Лафонтен.

В предговора той пише: „Над всичко това витае усмивката на автора - някъде благодушна, някъде - хаплива, някъде - хитра, някъде - дълбоко замислена…”

Дали преводачът не е мислил и за себе си, за своята усмивка, така много родееща се с тази на мъдреца Лафонтен?

От Париж с дата 6 октомври 1970 г. Тодор Харманджиев ме зарадва с живописна картичка: „Приятелски привет от прекрасния Париж. Пожелавам на теб и на булката ти скоро да го видите и опознаете”.

Той се възхищаваше от Наполеон. Знаеше с най-големи подробности живота му, военните подвизи, преразказваше цели пасажи от забележителната книга на акад. Евгений Тарле.

Аз му дадох да прочете „Частният живот на Наполеон” от Луи дьо Буриен. Изумих се, когато след доста време бай Тодор дословно ми цитира думите, с които Наполеон се е обърнал към своите гренадири: „Войници от моята стара гвардия, аз Ви казвам сбогом. В продължение на двадесет години Ви водих непрекъснато по пътя на славата и честта. Сбогом, деца мои! Бих искал да притисна всички Ви до моето сърце”.

Погледът му бе станал особен, сякаш виждаше пред себе си великия мъж, пред когото се прекланяше. Той уважаваше смелостта, себеотрицанието, доблестта…

На няколко пъти ми предложи стихотворения, които използвахме в литературните рубрики на Радио София.

Това бяха предимно кратки творби, породени от красотата и многообразието на българската природа, която опресняваше и озаряваше сетивата му, даряваше му бодрост и издръжливост.

Неслучайно в стиховете му има твърде много дървета и води, птици и ветрове, горски самоти. Усещаше се душата на есента и, естествено, навсякъде присъства човекът, който, макар да върви „по дирите на живите илюзии”, се надява „чак до изнемога” в живота да възтържествуват силата, честта и доблестта”.

Бай Тодор усещаше в себе си, неотделимо от себе си, „добрата сила”, която му даваше упование да оцелява сред „горчилките от близки и далечни”, да противодейства на злосторниците от всякакъв вид…

Тези настроения намериха място в стихосбирката му „Добрите ветрове”, на чието раждане съм свидетел. Както впрочем и на следващата - „Вечерна графика”.

Много от стихотворенията бай Тодор ми четеше още в ръкопис, разсъждавали сме върху отделни строфи, върху отделни думи, върху композицията на книгите. И досега си спомням един куплет:

За доверчивостта си плащам сам,
наивността ми нека се осмива,
и все пак предпочитам да съм там,
където истините са красиви.

Мисля си, че в тези редове е събран целият бай Тодор. Наистина - и доверчив, и наивен до известна степен, но винаги предан на истината!

Кажи-речи всеки ден се чувахме по телефона. Веднъж, готвех се за една екскурзия, го попитах дали е ходил на манастира „Седемте престола”.

- Да - отговори ми, - някъде през трийсетте години. Бях с мои ученици. А ти знаеш, че те са много интересно племе. И ето че решили да откраднат от манастира нещо за спомен. Попаднала им една агнешка кожа. Колко смях имаше после, когато ми признаха „греха” си. Помня, че се изкачихме много трудно по едни пътеки - не кози, ами дяволски… Винаги когато приключвахме разговора, бай Тодор казваше благо: „Много здраве на твоя дом!”

При една от последните ни срещи той ми даде най-новата си творба - романа „Отшелникът”, помоли ме да го прочета („Когато намериш време”) и да поговорим сетне. Зачетох се с интерес.

Направи ми впечатление колко много поправки върху машинописния текст бе нанесъл авторът - свидетелство за прецизна и отговорна работа.

С познатия си маниер на сладкодумен разказвач Харманджиев разкрива житейската драма на своя главен герой художника Момчил Светозаров, който, огорчен от пошлите нрави в града и от своите колеги, решава да се върне в родното си село.

Мисли си, че връзките му с обикновените хора от народа ще му дадат нови импулси за творчество. Но и на село художникът се сблъсква с цинизма и егоизма на местните управници, с грубия и безцеремонен стремеж на властниците да трупат богатства, като крадат от народа.

Потресени от думите, които изрича един от селските господари: „Нищо му няма на народа, хиляда души в едно село могат да нахранят да речем десетина хайдуци. Но десетина хайдуци, колкото и да са яки, не могат да нахранят хиляда души”…

В един умело сглобен калейдоскоп от страсти, изневери, спомени, срещи, надежди, се оформя образът на главния герой. Какво ще го спаси от творческите терзания, където е истинското приятелство, как ще се възроди излинялата му дарба, каква е истинската мисия на твореца, смисълът на живота му?…

Няма ли интелектуалецът да се прекърши под пагубното влияние „на глутницата” от големци, които деребействат в селото? Много и много въпроси.

И авторът търси верния отговор, за да ни накара да се замислим за съдбата на човека в едно трудно време. Какво е всъщност човекът - смесица от неосъществени стремежи и намерения, от непостигнати желания, от пропаднали замисли…

Струва ми се, че „Отшелникът” прибавя нови интересни щрихи към образа на своя създател и много бих се радвал, ако стане достояние на читателите.

Преди време написах цикъл стихотворения, посветени на наши поети, с които съм бил близък и за които пазя благодарен спомен. Между тези поети е и Тодор Харманджиев:

Добрите ветрове не са ли
заключени в самите нас?
И няма ли да дойде час
да тръгнат в нощите безсънни.

Към притаените могили,
до натежали дървеса,
там спи на славея гласа
и кон, за мрака вързан, цвили…

Там утрото се ражда леко -
петли кълват съня ти плах.
В такова утро те видях
да слизаш по една пътека.

Денят със слънце бе извезал
добрите ветрове. И ти
вървеше в светли широти,
тояга хванал като жезъл…

Бай Тодор ми благодари за това стихотворно внимание. А аз исках да изразя най-доброто си чувство към него и да засвидетелствам още веднъж своята признателност за вярното приятелство.

Април 1999 г.