Красимир Симеонов

(Из записките на един рокер)

І.

ПЛЮС - МИНУС БЕЗКРАЙНОСТ

Историите тук са истински.
Дълбокото ми убеждение е, че написаното/материализираното слово носи едновременно творяща и разрушаваща енергия - и именно четящият избира как да я концентрира в себе си.
Реализмът е само детонаторът, който взривява сърцата.
Затова и Читателят е нашият съТворец.

Ето ви и пример с един прост тюлен:
Мога и да успея да ви разкажа пълнокръвно и завладяващо за него, но само четящият може да види в описания от мен опърпан дебелак Владетеля на моретата.

Защото пространството между думите е най-важно; там, където е мълчанието - там е върховният смисъл; там са чудните светове, които чакат да бъдат открити.
И авторът не е нищо повече от средството, чрез което можете да направите това.

——————————

АНАРХИСТ

… но в оня различен, кристален смисъл на стремеж към бездиханната чистота на душата;
… в защита на поругания Дух, който се изправя от пепелта по-свят от всякога;
… по онзи неразбираем за Запада най-чуден начин, да живееш като безсмъртен и в името на Човека.

Жив съм!
С Бог съм!
Друго нямам.

——————————

БОГАТ/БЕДЕН

Познавах човек.
Мой съученик от гимназията. Беше дребничък, крехък и плах, донякъде натъжен, че е от село. Често идваше на училище пребит от баща си.
Веднъж класната подаде сигнал в милицията.
Моят приятел не дойде на училище цяла седмица. Звъняхме му, но никой не вдигаше. Следващия понеделник бащата изтеглил документите му и не го видяхме повече.
Минаха 30 години, когато случайно го срещнах в градския парк със семейството му. Познахме се, поздравихме се, пихме по кафе.
Беше друг човек.
Беше станал зърнен бос с милиони.
Хвалеше се, че купил детската градина в селото и я направил своя къща с „всичките му екстри там”. И че децата му - две лайненца в начален пубертет - били наплашили народа в съседното градче, където учели.
Гордееше се, че прави някакви сделки с военните и че с парите пълни партийни каси, за да бъде оставен да си царува на село.
След година го мернах в окръжната онкология.
Беше болен от рак на простатата в много напреднал стадий. Каза ми: Имам пари да те зарина с тях, всичко мога да си купя. Сега започвам някакво лечение по еди-колко си хиляди долара на месец. Аз си плащам! Не може да не ме оправи! Ще те взема тогаз у нас, да ме видиш ти мен как се вихря!

След шест месеца умря.

——————————

ВИП

- Но сигурен ли сте, че до ден-два ще умре?
- Как така?! Не съм казвал подобно нещо! Пуснали сме отново изследвания, назначили сме лечение…
- Защото, докторе, детето от Щатите се прибра и ни чака, пък ние тука, ей на, губим си времето.
- Болният не беше ли баща Ви?
- Да… То е неудобно някак, ама не бихте ли направили нещо, че да се свършва? Ще си платим…
Възрастният и обръгнал лекар не отговаря и забързано се отдалечава от жената пред VIP стаята. И докато престилката му се завихря около мен, мервам в очите му ужас. Такъв ужас, какъвто съм виждал само веднъж - по телевизията, в очите на потресен и осъзнал съдбата си пленник малко преди палачът от Ислямска държава да му отреже главата.

——————————

ДЯДО КИРЧО

- Виж ме, момче, на осемдесет и шест години съм, ама съм железен! От дванайсет болести боледувам и все смъртоносни! Пари за лекарства нямам, но с бабата пием чаец всяка сутрин, дъвчем див пелин и плюем в лицето на онези убийци от парламента. Лекарите пък въртят очи и се чудят, че съм още жив. Всеки месец ходя да им се похваля.
Само това беззаконие, дето е навсякъде, ме мъчи.
А можеш ли едно беззаконие да го махнеш със законност?
Не са ли онези горе - за онези най-горе въобще да не отваряме дума - не са ли всичките шайка престъпници и мафиоти?!
Едно беззаконие можеш да го изкорениш само с друго беззаконие - и по-дръзко, по-жестоко.
Тези от горе не искат да знаят какво им мисли народът, но часът им ще дойде, да знаеш, защото всеки си плаща сметката. А тръгне ли народът, няма спиране.
- То народ не остана бе, дядо Кирчо…
- Как да не остана! Нали аз съм тук? Няма да ви оставя! Я ме пипни - целият съм от желязо!

——————————

ДНЕС

С гръб съм към човека в коридора на клиниката, само стоя и слушам:

- И като ми откриха болестта, си викам: Време е за умиране. Но като дрисльо в леглото си ли искам да умра, или като осъзнат човек?!
Така тръгнах по билото на Стара планина преди три месеца (че нямам пари за оня испанския път, ама то е едно и също).
Първо бях сам, после дъщеря ми дойде и вървя с мен докрая.
Какво ли не ни сполетя, но все за добро.
Дошъл съм днес в болницата, за да кажа на докторката, че приключих с лечението. Вече съм добре - спокоен съм, повярвах в Бог напълно.
Готов съм да си платя сметката и вече да се прибирам.

Мълча, забил поглед в земята, и не смея да си поема дъх.

——————————

ПО РЪБА

Доста отдавна, в продължение на няколко години под Мадарския конник се разхождал странен човек.
Когато срещнел някого из пътеките на това свято място, обикновено казвал:
Не се тревожи!
Не бързай!
Не се колебай!
Всичко ще се оправи!

В други случаи добавял: Твоят враг е най-добрият ти учител!
Или пък сядал до хората по пейките и им се усмихвал.
Местните смятали, че живее някъде из скалите.
Викали му Майстора.
След една гръмотевична буря просто изчезнал.

——————————

ДВАМА ЧОВЕЦИ НА БРЕГА

Поразкапаната каравана беше затънала и с двете си колела в пясъка още от миналото лято. И се беше килнала леко към морето. Пролетта стопляше вече дните и Спас и Мила решиха да си изкарат масичката със столчетата.
Зимата беше тежка. Той си намираше работа тук-таме за почти без пари, а нейната бременност напредваше бързо.
Гледах да минавам поне веднъж седмично, за да ги видя. Спирах мотора на полянката отпред, давах им торбата с провизии, която носех, и пиехме кафе. Говорехме си дълго.
Тъжното беше, че искаха да се махнат оттук.
Мизерията ги задушаваше, а и нямаха близки, на които да разчитат. Бяха си купили караваната на старо и аз им я докарах с колата на един приятел до този див плаж, може би последния у нас.
Селото беше на три километра по черно нагоре и Спас трябваше да ги върви всеки ден и да се надява, че някой ще се смили и ще го наеме да почисти плевника му или да му прекопае градината.
Едвам оцеляваха.
Наистина искаха да се махнат от този свят…
А Спас беше най-прекрасният поет, който бях чел някога. Но трупаше стиховете си в чекмедженцето до леглото, не искаше да издава нищо. Веднъж ми каза:
- Добре, че е писането, иначе досега да съм се побъркал! Просто не виждам вече хора сред нас, братле! Няма човеци!
Стиховете бяха неговият гръмоотвод. И така, защитен от тях, той преживяваше бурите на дните.
Мила пък беше кокалеста хипарка последно поколение - наследство от родителите й, което тя много си пазеше. Беше фина, някак кристално чиста и никак не подхождаше на този мръсен свят.
Бяха щастливи младоци и се обичаха безкрайно.
24 май, късно вечерта - тогава ми звънна телефонът и чух от другата страна Спас:
- Брат, Мила ражда!
- Как така, време ли е?
- Още е в седмия месец, рано е, а и навън вали. Линейката не иска да влезе в калта. Чака в селото.
- Трябва да стигнете до нея, Спасе! Тръгвам към вас! Звънни пак на 112 да изпратят високопроходима линейка, виждал съм, че имат! Идвам!
Живеех на седемдесет километра от тях.
Подкарах мотора си като бесен.
Усещах няколко пъти как телефонът ми звъни в джоба, но не спрях.
Дъждът намаля.
Бързах, бързах, бързах…
…………………..

Минах през селото, линейката я нямаше. Още в началото на черния път моторът се поднесе, осука се и се заби в храстите. Останалото разстояние го бягах.
Когато изкачих последния хълм преди морето, видях караваната. Тя гореше. Нямах повече въздух, но някак минах последните няколкостотин метра…
Караваната гореше като факла.
Вратата беше заключена.
Беше заключена отвътре.
Разбих я с някакъв камък и отворих, но срещу ми излязоха само огнените езици на пожара.
Седнах десет метра встрани и се разплаках.
Наоколо нямаше жива душа. И щеше да е така, докато съм жив.

——————————

БАЛКАНСКА НОЩ

Чета Ботев.
Чета Ботев и ме стяга сърцето.
Чета Ботев и разбирам защо прокажените днешни властници неминуемо ще го забранят един ден - ами че той е вреден за здравето ни, искам да кажа - за здравето на всеки роб.

——————————

БАБА МАРИЙКА

Тя е на 74 години и е от едно малко градче край Дунава:
- Много ги мразех комунистите! Те ни взеха овцете и земята. Двеста овце бяха. Всичко имахме, три пъти на ден ядяхме. После влязохме в ТКЗС-то и беше бедност. Лека-полека се оправиха обаче нещата, втора къща построихме, започнахме пак да ядем по три пъти на ден, ожених се. Роди се детето.
Като се роди малката, започнах работа в завода за безалкохолни, в счетоводството. Хубава работа, спокойна. И там до пенсия.
В това време дойде демокрацията.
Зарадвахме се.
Взеха, че върнаха и земята - не цялата, но пак беше добре, върнаха дори добитъка… тук-там на някой. На нас върнаха десет овце - толкова били записани, че са ни взели. Тогава ме бодна, че нещо не е както трябва.

Детето отиде да учи за висшо.
После намалиха пенсиите с нещо, дето му викаха „осъвременяване”. Започнахме да ядем по два пъти на ден.
Мъжът ми умира и вика:
- Лошо стана - детето замина, ние се трепем, пък пари няма. Виж ме мен сега - сърцето ми изгориха. Че и твоето! Цял живот за нищо!
И умря.
Взех да ям веднъж дневно, ама бавно.

Ей сега и детето като умря, и всичко свърши.
Не искам вече да ям.
Туй е то.

——————————

В КРАЯ НА СЕДМИЦАТА

Преди пет или шест години животът ме срещна с няколко бездомници, на които оттогава помагам, колкото да свържат двата края - когато трябва със съвет, с пари, с храна и друго каквото е нужно. Тези хора не са просяци, просто хора в нужда. От няколко седмици при мен вече идва само единият от тях - Пламен - кльощав, около четиридесетгодишен, през брадата ясно личи изпитото му лице, но пък интелигентен човек, с когото можеш да разговаряш спокойно.
Аз: Как си, Пламка, как беше седмицата?
Пламен: Не съм пил.
Аз: Това е добре, не бива да пиеш. Още ли спиш в строежа?
Пламен: Много ни бият там наркоманите и сега съм в горичката до девети блок.
Аз: Не е ли студено? Защо не опиташ пак в приюта?
(Приютът се намира срещу строежа, в който спят бездомните, които не са приети в него.)
Пламен: Вече нямам лична карта, няма да ме приемат.
Аз: Какво стана, изгуби ли я?
Пламен: Вчера я продадох на едни цигани за 20 лв. Голям глад е.
Аз: Как ще си продадеш личната карта бе, човек?! Сега трябва да си направиш нова бързо.
Пламен: Нямам толкова пари, няма и смисъл.
Аз: Защо?
Пламен: Пак ме мъчат бъбреците, тази седмица имах две кризи. Ходя в Бърза помощ, едвам ги измолвам да ми бият някоя инжекция - миришел съм им. Пък то, къде да се изкъпя… Много боли, бате Краси, май няма да изкарам зимата. А то вече без лична карта няма и да ме вземат в спешното.
Аз: Какво да ти кажа - ще ходиш всеки път, когато имаш болки, ще им се молиш. Защо си с тези летни обувки, а не носиш ботите, които ти дадох?
Пламен: Защото са ми големи и не мога да бягам, като ме гонят да ме бият наркоманите.
Аз: А Иван - как е с работата, свикна ли?
(Иван беше започнал работа в каменоделна фирма.)
Пламен: Иван го убиха миналия месец.
Аз: Какво, кой?
Пламен: Не знам, пребили са го в строежа. И той спеше там.
Аз: Ех!
Пламен: Наско пък замина в Турция с някакъв украинец, обещали му работа.
Аз: В Турция?
Пламен: Сестра му вика, че са му взели органите и са го убили.
Аз: ???
Пламен: Останахме аз и бай Христо, ама той вече не може да става - все в строежа лежи.
Аз: Той защо не е в приюта? Да ти давам тогава храна и за него.
Пламен: И той си продаде картата. Иначе храната я деля, бати Краси. Това, което даваш, ни стига до сряда. После чакаме да дойде пак съботата. На една баба, знаеш, ходя да помагам за половин хляб на ден… Ама най-тежко е с водата. Нямаме вода за пиене. В заведенията не ни пускат да си налеем, а пък от другаде през зимата няма откъде.
Аз: Не чакай съботата, идвай по-рано.
Пламен: Не искам да ви притеснявам; да не се изплашат и децата…
Аз: Идвай ти казвам! Какво стана с онази общата работа в промишлената зона, която ти намерих?
Пламен: С тези бъбреци как да вдигам чувалите, а и краката не ме държат, знаеш… Не се задържах там.
Аз: Утре мини пак, към четири часа след обяд.
Пламен: С този студ не знам, до утре има много време… Понякога ми е по-лесно да приема смъртта, отколкото мисълта за утре.

——————————

ОСТРИЕТО НА ТРЕВАТА

(Ерес на свободния дух)

Нещата, към които се привързваме, носят нещастие.
Нашите желания ни управляват, потапяйки ни в свят на тъги. Какво толкова е нужно, за да се почувстваме добре? По-тънък телевизор, по-скъпа кола, по-голямо жилище? Или човек е ненаситен и трупа върху себе си, докато вещите не го премажат. С постигането на едно желание се появяват две нови. Апетитът ни за повече расте, егоизмът ни расте. Искаме да сме тлъсти от придобивки, но оставаме просто яростно сами сред други самотници - невзрачни песъчинки, полузасипани от праха на дните.
Някога, някъде далеч пишех стихове, които се харесваха. Бях необичаен и различен. Виждах бъдещето си сред творци.
А всъщност последните дванадесет години работих в една от най-големите корпорации в света, като се трудех зверски. Нерядко си тръгвах в десет вечерта, за да се върна пак на работа в четири сутринта. „Придвижвах” големи суми пари, „оптимизирах” процеси, печелех клиенти, увеличавах печалбите, уволнявах хора, разбивах животи; последните две години, поради стреса, дишах с дихателен апарат. С две думи: самоубивах се.
Но стигнах до висок пост. И получавах заплата, за която ми завиждаха всички. Баща ми ме намрази. Бабите и дядовците ми измряха, без да успея да отида на погребенията им. Леля и свако спряха да ми говорят, защото ме смятаха за задник.
И бяха прави - бях задник.
Научих се да казвам авторитетно „Не!”. Да говоря със заучени фрази, да използвам ключови думи в кореспонденцията си, от които, без да съм го разпоредил директно, ставаше ясно кой и кога да бъде изхвърлен. Следях заболеваемостта на служителите си и гонех тези, които се разболяваха по-често, с мотива, че намаляват производителността на екипа. Приемах с одобрение слуховете за подслушване на телефоните ни и реагирах спокойно, когато неочаквано на монитора ми се появяваше втори курсор на „мишката”, който започваше да рови из файловете ми.
Изисквах фанатична отдаденост.
Изисквах това, което изискваха от мен.
Но и можех да изляза на разходка с трите си деца и да похарча за глупости сума, с която родителите ми живеят половин година. Имах къщи в планината и на морето, коли, мотори, жилище в „подходящия” квартал на града. На четирсет години имах всичко, за което повечето хора мечтаят цял живот. И го бях постигнал сам.
Бях прилично богат.
Бях успял.
…………………….
И един ден се сринах.
Беше двадесет и шести март, единадесет часа по обяд.
Качих се на единия от скъпите си мотори и карах, докато ми свърши бензинът. Не вдигах телефоните си, което трябва да е побъркало началниците ми, а в един момент и жена ми.
Отседнах в някакво опърпано семейно хотелче. Цяла нощ пих със собственика - весел розов чичко на годините на татко. Събудих се около обяд с дървояди в главата. Изпих три кафета, като всяко вдигане на чашата ми костваше кански усилия. Повърнах и се върнах в леглото. Спах до вечерта. После ядох някакви яйца. Бях тъжен и облекчен. И изплашен от затишието пред най-сложното решение, което ми предстоеше да взема. До сутринта бях написал девет нелоши стихотворения.
Бях написал стихотворения!
Звъннах на шефа си и му казах, че напускам. Не се обяснявах, не се оправдавах, не се подмазвах. След толкова години сервилничене ми беше трудно да бъда естествен, но горе-долу се справих. Звъннах и вкъщи. Този разговор се проточи и към края доста се затлачи. Подобни новини се преживяват трудно.
Исках да пиша, да пиша много.
Изкарах още една нощ в хотелчето, този път спах като пън.
Станах, сбогувах се и поех към къщи.
………………..
Смятах, че писането ще ме измъкне от тази беда, но суетата в творческия процес почти винаги надделява. Човек се изкушава да чува името си все по-често и по-често. По телевизии, по вестници - той започва целенасочено да се предлага, да се продава за сметка на истината.
Така творецът умира.
Изплаших се.
Така умрях аз.
………………..
Вакуум.
Никаква надежда, никаква поезия, никакъв живот.
Парите почти стигаха за храна, но не и за сметките. Майка ми ни даваше от време на време по някой лев, колкото успяваше да отдели от мизерната си пенсия. Започнах да продавам натрупаното. Всичко се стопи за няма и година. Бях на нула; до брадичката в тресавището, но още дишах.
Кандидатствах за работа, разбира се, но обикновено се оказваше, че съм твърде квалифициран, което означава твърде скъп, или неподходящо квалифициран, или твърде обучен, твърде възрастен, твърде дебел.
Не ставах за нищо.
………………….
Една сутрин се събудих по-нисък от тревата.
Кое ни кара да се осакатяваме взаимно?
И то за пари? За някакви хартийки?
Преминаваме всякакви граници, за да постигнем върховното щастие - по-големи цифри в банковите си сметки. Кое ни кара да изменим на природата си, а именно да бъдем добри към света около нас?
Вече не можех да плащам наема на дихателния апарат и от болницата си го взеха. Спях по час и половина на нощ. Имах доста време за мислене.
Така започнах следващите редове - отговорите на въпросите: Какво ни е нужно и какво ни пречи да го постигнем?
Беден ли съм, държавата ме обрича на смърт, обрича на смърт и семейството ми - скъпа храна, скъп бензин, безполезна медицина, недостъпни услуги, да не говорим за цените на вещите.
А отговорът е толкова прост:
1. Фиксиране на цените на хляба, млечните продукти и горивата.
2. Безплатно здравеопазване и лекарства.
3. Най-строги наказания за замърсяване на околната среда - не административни, а затвор.
4. Следваща стъпка - елиминиране на държавата като институция - забрана на всякаква централизация. Управление чрез федеративни общности (подобни на кантоните в Швейцария). Забрана на делегирането на власт.
5. Забрана на банките и въобще на лихварството.
6. Винаги: Акцент върху моралните ни устои - ненасилие, сливане с природата, взаимопомощ, милосърдие, справедливост, придържане към истината. Справедливостта и истината да са в основата на социалното съзнание. Вярата в Бога е лично решение, но тя променя живота и прави хората по-добри.
7. Всъщност хубаво е най-накрая да започнем да спазваме божиите заповеди и за начало да станем вегетарианци.
………………
По условие държавите днес служат на корпоративни интереси и са антисоциални по своята същност. Колкото по-бедна е държавата обаче, толкова по-жестоко е разделението между бедни и богати. И толкова повече тези държави са собственост на тесен кръг самозабравили се изроди. Слугите от заможната бюрокрация чрез властта на парите отнемат живеца на хората. България е сред най-потресаващите примери за това. Градовете ни са гета, в които човеците са икономически въдворени; концентрационни лагери за бавна смърт. Вгледайте се в лицата на техните обитатели - надрани от безпаричието и зависимостта от институциите, овъглени от болести и безнадеждна лудост. И понеже държавата и властта са „плячката, предложена на победителя” (Карл Маркс, XIX в.) след поредните избори, това разграбване никога няма да спре.
Кралете на демокрацията и кликата на монополите властват чрез корупция и ни контролират с насилие, епидемии и глад.
„Държавата - това съм аз” - твърди Луи XIV.
„Държавата - това сме ние” - твърди западният човек.
„Държавата - това е врагът!” - твърдим тук.
Честният човек у нас стои далеч от мръсотията на политиката и държавната власт. И така се сбъдва заплахата на Едмънд Бърк (XVIII в.): „Единственото, което е нужно, за да победи злото, е добрите хора да не правят нищо”.
Възможната свобода, за която говоря, е без политическа визия, тя не е движение, а по-скоро дзен уклон в християнството; дълго търсеният изход, който ще освободи духа.
Би ми било достатъчно да си карам мотора и наситен с дзен да си пиша стиховете, наситени с дзен. Но нещо нямаше да ми достига - и това е щастието на другите.
Моята свобода е свръхвяра в доброто - най-чист анархизъм. Говоря за простичко нещо като постигането на една мечта. Без драми и научни изстъпления.
Ако се стремим към създаване на малки общности, самоиздържащи се чрез труд, сплотеност и взаимопомощ, ще се спасим от терора на държавата и на демократичния деспотизъм. Но границата между подобен последен комунизъм и отчаянието е много тънка. Трябва да се внимава.
Така няма да остане непостижим идеалът на Кант за съвършения гражданин - да бъде едновременно субект и обект на своето законотворчество.
„Какво е свободата, щом една класа може да обрича на глад друга? Какво е равенството, щом чрез своя монопол богатият може да упражнява правото на живот и на смърт върху себеподобните си? Свобода, Равенство, Република, всички те са само фантоми.” (Жак Ру, XVIII в.)
Но ще настъпи и нашият „термидор” - месецът в календара на Френската революция, в който якобинците преустановяват терора си и Франция започва бавно да се възстановява.
Мечтая за свят, в който човек ще разчита на опита, придобит чрез сърцето, а не на опита, придобит от висене по институции.
Възразявайте, бунтувайте се, въставайте!
Не се подчинявайте!
Най-после и аз попаднах в това състояние на постоянен бунт и не спирам да се радвам на възможността да следвам истината.
„Светът ще бъде спасен, ако изобщо това е възможно, само от бунтарите. Без тях какво би се случило с нашата цивилизация, с нашата култура, с това, което обичаме и което придава тайно оправдание на нашето земно пребиваване? Тези бунтари, те са „солта на земята” и служители на Бога.” (Андре Жид, XX в.)
От доста отдавна над България е спуснато черното знаме на загубата и страданието, но черното знаме е и символ на анархистичния бунт, на бунта на сърцата.
Sursum corda! („Горе сърцата!”, лат., римски призив преди битка)
Смелост!
„Свободният гражданин е покорният гражданин” (перифраза по Макс Щирнер, ХІХ в.) - ето какво се стремят да ни втълпят икономическите лобита в политиката и техните слуги - медиите. Затова тук не става дума за заобикаляне или игнориране на държавата, а за неутрализирането й.
Основното в „Обществения договор” на Русо и това, което би трябвало да обединява и съвременната държавност, е: „Да се намери такава форма на сдружаване, която защитава и закриля, с цялата сила на общността, личността и имуществото на всеки неин член и посредством която всеки, обединявайки се с всички, е подчинен обаче единствено на себе си и си остава толкова свободен, колкото и преди това”.
У нас това не се случва.
Плащаме си данъците, не вършим престъпления. Изпълняваме своя ангажимент от договора. Какво получаваме насреща - грозна и корумпирана политическа власт, висока престъпност, сляла се с управляващите, с полицията и със съдебната система; затънал в бюрокрация държавен апарат, разбити пътища, свръх цени, овехтял живот. Това ни дава правото да развалим договора и да сменим губещия стереотип с нов - по-съвършен и по-справедлив: Федеративната общност.
Робът се подчинява поради страха от смъртта.
Но въставащият в името на Истината е вече мъртъв.
Така че: Смелост!
Смъртта свърши!
…………………….
Време беше за ново начало. Време беше да простя. Най-вече на себе си. Исках промяна, бях готов за промяна… Не, не бях готов.
Оставаше още нещо - да спра да обвинявам всичко и всички около мен. Бях помогнал на много хора - с пари, с връзки, дори здравословно, като ги свързвах със светилата в лекарските среди - сега никой не ме познаваше, не се обаждаше, повечето не вдигаха телефоните си, когато ги търсех, а останалите бързаха да приключат разговора с тривиални оправдания. Понякога дочувах, че злословят срещу мен.
Имах и много приятели. Като и с тях беше същото. Но ми отне повечко време да го повярвам… Трябваше да започна на чисто.
Пуснах си дълга коса, мускетарска брада и мустаци и понеже не се намери купувач за единия от моторите ми, продължих да го карам. Вече не бях лъскавият тузар със скъпата играчка, а раздърпан рокер на средна възраст с вехт кожен панталон и неотменна черна фланелка. Започнах да си поддържам и ремонтирам сам машината. Това ми носеше спокойствие и радост.
Децата също ме крепяха жив. Три дъщери, какъв творец! Виждах ги все по-рядко, но ги обичах безкрайно. Две от тях бяха съвсем мънички, когато всичко се сговни и така и не разбраха защо у дома започнахме да ядем основно юфка. Най-голямата оцеля сама в гимназията и започна да следва инженерна специалност. Много се гордеех с нея. Най-сетне някой от рода ми проумя великия урок - бъди си сам господар на избора и носи отговорността за него до края.
Тръгнах си от вкъщи.
………………………………….
Пътувах по мотосъбори, спях на палатка или просто сгушен до мотора. Говорех с хора, които рядко някой беше виждал да говорят; наричах ги „братя” и бяха мои братя. От друга страна, през дупките на долните си гащи можех да си провра главата, шиех си с месина ботушите и се къпех по крайпътните чешми.
Групата ни не беше повече от десет-дванадесет души. От време на време някой изчезваше, за да се появи на някое наше събиране от нищото. Без обяснения, без драми - прегръщахме го, помълчавахме и продължавахме да го обичаме по нескопосания си начин. Имаше и момичета. Но рокерските мацки приличат по-скоро на диви котки, готови да ти поставят живота на карта за много кратко време. Оттам вероятно идва един от малкото условни рефлекси в рокера - за нищо на света да не посяга на случайно оказала се до него жена. Другите са: Да остане на страната на справедливостта въпреки всичко и да не отказва пари за бензин.
Представлявахме стряскаща смесица от гърмящи машини, черни кожи и радикални представи за света. Никой не ни се пречкаше. По-скоро всички ни заобикаляха…
Учудващо имахме приятели в почти всеки град, където спирахме. Хора, които поделяха храната си с нас.
Това, което можехме да им предложим в замяна, беше истината. Обяснявахме им нещата, които им се случваха ежедневно, а именно - защо им се случваха. Беше тъжно, че те не знаеха и когато го научаваха, очакваха решение - тук и сега. Имаха нужда от нас, бяхме последната им надежда.
Какво решение обаче биха били десетина лековъоръжени мъже на мотори. Но общото мнение беше, че пет-шест хиляди добре въоръжени мотористи е вече сила, която определено ще те поизпоти. Така започнахме да обединяваме братлетата от нашата общност. Време беше да се противопоставим. Със сигурност можехме да изтребим тези кретени в парламента за една нощ, но къде са тук ненасилието и добротата?
Не, това беше грешен път.
Отказах се отново от всичко.
Останах отново сам.
Една вечер все пак се прибрах вкъщи - кльощав, прашен и брадясал, позвъних и разбудих цялата къща. Жена ми няколко минути се взира в мен, докато ме познае, децата плачеха. Прегърнах ги, заплаках и аз.
Защо се връщах и накъде трябваше да тръгна сега?
…………………………………………..
В служба на хората. Там е смисълът. Бих искал „господстващата любов” в мен да бъде тази към ближния.
Не само да си полезен на семейството си, а на всеки, оказал се до теб в дадения момент - в помощ на всеки, озовал се наблизо. И да го правиш освен от любов към него, но и от любов към самото служене.
Три са изконните професии, които са призвани да служат на хората - лекарската, учителската и свещеническата. И трите, в страна като нашата, са низвергнати, зле платени и опорочени от политически страсти. Избрах нещо много близко до трите. Но и много различно.
Един ден наех една неголяма зала в центъра на града и разлепих обяви за предстояща среща „на тъжни, несвободни и други хора”. Не казах нищо на семейството си. Исках да разкажа за стъпките си на един дзен-християнски рокер анархист, озовал се на ръба на битието.
Не дойдоха повече от десет-петнадесет души. Въздухът беше трошлив като чугун. Хората бяха нещастни и не вярвахa, че e възможно да им се случи нещо хубаво - сега или въобще някога. Вероятно очакваха поредния изтупан гъз с бяла якичка да им чете одобрени и платени от правителството безсмислици.
Сигурен съм, че твърде много ги разочаровах, когато зад завесата запалих мотора си и излязох с него на сцената. С целия си стряскащ рокерски вид и върху гърмящия звяр вцепених всички.
Изгасих машината. Свалих си бавно ръкавиците. Огледах залата, засмях се и слязох при хората:
- Вдъхновяващо, а?
Следващите два часа си разказвахме всякакви истории от живота си или от живота на други човеци; разказвахме си приказки, говорихме си и се смяхме - без рецепти и обещания, без осъждане и поучения. Смехът и честността са достатъчно стимулиращи.
Вечерта свърши.
За първи път усетих как в мен се вляха енергии, за които само бях чувал или чел.
Вече бях добре…

Но слава Богу, все пак, че след месец идваше онзи знаменит декември, в който бяха обещали, че светът най-после ще свърши.

——————————

ЛЮБОВТА, БЕЗ КОЯТО НЕ МОЖЕМ

Преди хиляда години написах стихотворение.
Съвсем кратичко е - от три думи: “Ухая на теб.”
И се казва “Обич”.
И е още живо, макар и отдавна да се е запиляло на някъде.
Все пак подозирам, че се рее из сферите на Словото, вече забравило за автора си.
И дано да е така…
Но то не знае, че тогава го написах за пет минути.
Пет минути, в които не дишах от болка.
Бях на погребението на мой приятел, когато към съседния гроб се приближи млада жена с раздърпана, позацапана фланела. До нея вървеше мъничко русо ангелче на не повече от пет годинки. То държеше майка си за същата тази фланела и от време на време я помирисваше:
- Мамо, обещай ми никога да не сваляш фланелката на тати! Още ми мирише на него!
- Казах ти, че няма.
После малката седна до снимката на баща си и започна да му разказва за деня си.
А майка му стоеше с гръб и тихичко скимтеше в шепите си.
Това е.

——————————

МРАК

В блока ни има гаражи.
И понеже живеем близо до разни институции, като университет, основно училище, няколко болници и други учреждения, в началото на „промените” по-инициативните отвориха в същите тези гаражи няколко хранителни магазинчета, работилница за поправка на електроуреди, шивашко ателие, рекламна агенция, баничарница и какво ли още не.
Кипеше ентусиазъм.
И надежда за по-добри времена, за времена без тирани.
…………………………
Преди година затвори и последното магазинче.
В момента в гаражите на блока ни има две погребални бюра, а други три са превърнати в складове за ковчези.
Just business, а?…

——————————

ТЪЖНИЯТ ХИЖАР

- Тука Гоце Делчев за свободата се е борил! Виж паметната плоча отсреща! Борил се е човекът и умрял за нас - боклуците! Виж ме сега мен - два метра мъж! - ама четири месеца пак заплати не сме вземали и не смея да гъкна. Защото онези мафиоти - варненските - взеха всичко и ни смляха. По-зле сме от роби… А знаеш ли ти какви свободни бяхме?!
- Кога?
- Помня аз, бяхме свободни…

——————————

БАЙ ИВАН

- Миньор цял живот бях. На почивки по няколко пъти в годината ходихме - хубави пари печелех, че и жени имаше… Тя, мойта, за какво ме остави… В Раднево, момче, с тази мина, пари да искаш! Пенсионирах се млад, добри пари взех. Къща в едно близко село си купих, викам си: Почна животът!
- И после? - питам.
- Абе, с тези миньорски болести… Ей, на - едвам дишам, приятелите измряха, жената си отиде. Децата ми - двама красиви сина имам! - в Испания робуват. Че единият и педераст станал… Вика ми, че било за парите, не за друго…
Какви бяха тези пари, какво беше това чудо - всичко ми взеха!

——————————

ЮДИНА ЗАВЕРА

Събрали се юдите на всички народи и се разговорили:
- Време е да спрем с подлостта и заговорниченето. Нека да позволим на хората да заживеят в съзвучие с духа и мечтите си.
В този момент полицията разбила вратата, арестувала разкаялите се юди и ги запратила да гният по затворите.
Българският юда ги предал.

——————————

КОРЕНИ

Първото си дете, родено в Чикаго, нарекоха Рамона - на дядо си Моньо Гайтанджиев, дърворезбар и иконописец от Тревненския край. Другите две - Джо и Смит - били кръстени на себе си.
А баба им вика Румито, Ванко и Стефчо и ги милва по скайпа, докато те й се усмихват учтиво.

——————————

САЛМА

- … защото в Якоруда, ако не си брат или сват на някой патрон, хляб за теб няма… Изядоха ни душичките душманите!
Спрели сме с моторите за кратко в крайпътно заведение от другата страна на реката. Джамията отсреща мълчаливо предупреждава.
Ръми.
Ядем сандвичи и пием швепс.
Салма е около тридесетгодишна, с открито лице, поразвлачена забрадка, големи ръце и звънък глас. Говори красив български. Чистачка е в хотелчето отгоре.
- Моят мъж е в Германия вече седма година. Иначе трябваше да се кланя на мафията, дето държи планината. Ама ще дойдат пак руснаците и нещата ще си отидат по местата.
Зяпваме:
- Защо пък руснаците? Това откъде го знаеш?
- От дядо. А той от баба Ванга го знаеше. Викаше ми: „Чакай, не бой се! Не може да не стане, не може Господ съвсем да ни е забравил! А щом и тази светица го казва, значи ще стане”. И умря… А аз чакам.
Мълчим.
Малко след това палим и поемаме нагоре към прохода.
Притъмнява.
Обръщам се през рамо - Салма премита плочника около нашата маса, поклаща глава и се усмихва на себе си.

——————————

КАМЕН ОТ ЛЕЩЕН

- Да имаш клещи? - Митака е нервен, а вената на врата му така пулсира, че може да надуе футболна топка.
- Ще отскоча веднага - отсреща живея. Тука само работя вечерта. Опитайте от сока, аз съм го правил. Ама какви мотори имате! При Борис Христов ли бяхте?
Вдигам глава, докато намествам няколкото книги в дисагите. Митака спира да се бъзика с жилото. Момчето пред нас протяга кана със студен сок от бъз:

- Аз не смея. Иначе и аз пиша стихове… През деня копая на нивата, вечер разнасям поръчките, ама нощем - нощем пиша.
- Дай да прочетем нещо.
- А, сега няма как - чак след сто години…
- …
- Камене, мамка ти, имаш клиенти!! - кънти от бара.
- Искаш ли да му опъна два шамара на този? - Митака е делови, но Камен вече бяга надолу по стълбите на заведението.

Повече не го видяхме.
Поправихме някак жилото и се спуснахме към града.

——————————

РАЗГОВОР ПО ТЕЛЕФОНА

- А мама как е?
- В леля ти е… Плаче, знаеш.
- Кажи й пак, че я обичам…
- Парите, дето ви изпращам, стигат ли?
- Дадохме ги на директорката всичките. Видях я как записа имената
и още: „първи клас, с английски”. Малкият е тъй щастлив!
- Да го целунеш по носа от майка му!
- Горещо ли е вкъщи?
- Днес е страшна жега! И тракторът намери време да се счупи…
- Старите говорят за градушка.
- Няма страшно, ще изпратя пак пари!
- Ще се върнеш ли по Коледа поне?
- Едва ли, татко. … Разкажи ми пак за мама.
- Добре е… Плаче все и пренарежда цветната градинка
под прозорчето ти.
Ще ти звънне някой ден…
- Извинявай, ще затварям.
- Чакай още малко…
- … накъде така си тръгнал, господине,
не търсиш ли компания?… (Прекъсва.)

——————————

ПРОСТА РАБОТА

Историята:
Един отшелник живеел близо до буен планински поток. Тези, които идвали да поговорят с него, не смеели да преминат потока, за да не се намокрят.
Веднъж той им казал:
- Би трябвало да можете да минете от другата страна, без да се намокрите. Опитайте.
Но всички, които опитали, се намокряли.
Накрая им омръзнало и го помолили да им покаже как се прави.
Отшелникът прецапал през най-дълбокото и целият мокър се приближил към тях.
- Ама ти си вир вода, не си сух!
- Че кой ви говори за вода?
…………………………

Поуката:
Ранна сутрин.
Над морето и земята вилнее буря.
Паля си мотора и се стапям в нея.
Напълно сух.

——————————

АЛЕЯ НА КНИГАТА

Жена ми каза:
- Е, това е! Вече се задръстихме от книги. Разчиствай!
Така започнах да ровя.
И си намерих седемте електрода за неръждавейка, които търсех от няколко дена.
Другото изхвърлих.

——————————

КРАЯТ НА ПЪТЯ

Преди доста години направихме песен за братството и свободата.
Изпяхме я веднъж.
Тези неща не се повтарят - или ги схващаш от първия път, или си оставаш галош докрая.
После авторът на музиката умря, човекът с китарата изчезна нанякъде, а на мен ми побеля брадата и ми поникнаха косми от носа.
Наскоро се качих в планината, до мястото в края на пътя, където тогава изсвирихме песента.
Гледам - гората си стои, реката си стои, тишина е.
Поиграх си малко с водата, разходих се наоколо и реших да продължа по пътечката нагоре.

——————————

ИЗИ

Помня я почти прозрачна, фина и дива.
Бяхме съученици.
Беше отдавна, но още пазя рисунката, подарък от нея - сирена излиза от вълните. Сирена, на която не можеш да устоиш. Дръзко, но нежно рисуваше живота ни с четката, с думи, жестове и с китарата си. Дори лексиконът й беше различен, някак мистично приканващ… Така или иначе беше единственият, който попълних.
Името й беше Изра. Бяха я преименували на Илияна, но в класа все така й викахме Изи.
Когато се изпочупих на онова състезание, беше първата, която дойде да ме види в болницата. Помълча пет минути и накрая каза: Чакам те. Идвай!
Тогава ми подари рисунката…

Срещнах я онзи ден за първи път след тридесет години - около претъпкания Голям канал в превзетата и деликатно намирисваща Венеция.

*

Още на Сан Марко каталясахме и седнахме на стълбите до прословутото «кафе с белия роял». Поехме въздух и дадохме път на музиката. Пред нас нагли чернокожи преследваха изнемощелите туристи и им тикаха в ръцете стоката си.
Почти веднага към нас се приближиха двама полицаи, които ни предупредиха, че е забранено да седим на стълбите. Явно бяхме извършили огромно престъпление. Шантажът на чернокожите, разбира се, остана удобно незабелязан.
Решихме да не даваме по осемнадесет евро за кафе в напудреното заведение и се гмурнахме из уличките. Успешно се изгубихме, за да се озовем не след дълго пред Риалто, до семпло кафене с три маси и половина, вдясно от мостта.
Беше обяд.
Седнахме и си поръчахме еспресо. Китаецът сервитьор отегчено се стопи вътре.
Водата отразяваше смесица от лигавото попляскване на вълничките и кресливите подвиквания на различни езици.
Подразнен извърнах глава назад и очите ми се спряха на съседната маса. На нея леко мазен, небрежно брадясал арабин дерибействаше над четирите си жени в бурки. Около тях се гонеха две деца. Все пак султанът бе проявил милост и беше купил за любимите си по един черен чадър за дъжд, с който да се пазят от слънцето. Жените мълчаха, той ги навикваше. Не бях дошъл за това. Погледнах жена си и поклатих глава омерзено.
След десетина минути към масата ни се приближи едно от децата и тайно ми подаде бележка. На нея пишеше: «Изчакай ме пред тоалетната.»
Ококорих се и подадох листчето на жена ми.
Разбрах, че не иска да ходя, но станах и влязох в заведението.
Тоалетната беше завряна зад двадесет чупки и ъгълчета и под няколко стъпала. Озовах се пред вратата и зачаках. Смърдеше.
Изненадващо някой ме докосна по рамото. Обърнах се и отскочих назад - пред мен беше една от забулените жени. Тя се протегна, отвори вратата и ме бутна вътре. Съвсем сериозно и доста бързо се налагаше да съобразя какво се случва. Вече обмислях как да се измъкна през отвора за вентилатора. Бурката се доближи съвсем до лицето ми и прошепна на български:
- Спокойно, аз съм.
- Тоест - коя?
- Аз съм - Изи.
Не се сетих веднага. Но тя отметна покривалото и видях лицето й. Беше тя. Наистина леко повехнала и закръглена, но беше тя.
- Взе ми акъла! Какъв е този цирк?
- Не е цирк. Женена съм. Живея в Турция.
- …И така ли те обличат?!… Чакай, кажи първо как си, добре ли си?
- Да, нещата просто се случват, нали? И с мен така се случи.
- Децата твои ли са?
- Не. От мен мъжът ми няма деца.
- Изи, ти беше най-свободният човек, когото познавах… Как така?… Имаш ли нужда от помощ?
- Не… Така се случи… Пишеш ли още?
- Да, има разни мои работи в нета…
- Ще те намеря. Тръгвам.
И излезе.
Седнах на капака и едвам преглътнах. След няколко минути се върнах при жена ми, «арабите» ги нямаше.
Край нас притича група руснаци, които тревожно разпитваха за новия магазин на Boss. Шайка пакистанци ругаеха някакви сдъвкани френски бабички, докато цветовете на моста преливаха във водата и отражението му не заприлича на грандиозна повърня. Въздухът потреперваше от отвращение, а някъде в дълбините на града нечистотиите му явно завряха, защото от каналите избуяха ярко отблъскващи изпарения.
Китаецът сервитьор се беше върнал и успешно надвикваше тълпата: „No espresso, must lunch! You must lunch!”

Слънцето вече размазваше преживяното, но съвсем сигурно усетих как потъването на цялата тази сган се ускори.

——————————

ПРИКАЗКА ЗА ЧУДНА СТРАНА

Много отдавна и надалеч живеели хора, които смятали себе си за свободни.
Земята им била приказно красива. Общността била изолирана зад скалисти планини и бушуващи реки и това я пазело. Навсякъде обаче - надлъж и нашир - разказвали легенди и пеели песни за тяхната смелост, справедливост и доброта. Говорело се, че не били богати, но били щастливи.
И така много търсачи на съкровища, на щастие или просто на своя духовен път поемали дълго пътуване в търсене на райското място. Но никой не се връщал.
Един далечен владетел също от малък бил слушал тези легенди и песни и упорито събирал пари и хора, решен да намери заветната земя. Искал да опознае народа там, да вникне в мъдростта им и ако е нужно, да се поучи от тях.
Най-после дошъл денят, в който събрал мъдреците и пълководците си. Обсъдили план. Платили на съгледвачи. И към легендарните земи тръгнала многохилядна армия.
Преди последния проход и сред неголяма равнина владетелят изненадан видял пред себе си едва няколкостотин войника в правилен строй - спокойни и готови да влязат в бой, за да го спрат. Въпреки разстоянието, той успял да различи, че в тази армийка се смесвали високи и дребнички човеци, жени и старци, дори сакати.
Владетелят имал добри пълководци.
Веднага организирали атака и малкият корпус бил разгромен. Всички били избити.
Но съветниците му обърнали внимание:
- Ваше Величество, сигурно забелязахте, че никой от тези воини - а сред тях имаше много жени и деца - не отстъпи, би се до смърт и умря с лице към врага? Нашата мисия вече няма смисъл. По-добре да се връщаме.
Но владетелят заповядал да продължат.
Колко огромна била радостта му, когато зад поредните зъбери пред очите му се появила приказна долина, с пълноводна река, натежали от реколта полета и невиждано красиви къщи.
И какво било разочарованието му, докато армията се точела, когато не срещнал нито един човек. И той осъзнал, че битката, която водил предния ден, е била с легендарните жители на тази земя.
Но нямало време за скръб.
Владетелят решил да възроди славата и благополучието на долината. Разположил заселници, които заживели в празните къщи и продължили труда в полята. Самият той също останал, работел наравно с поданиците си, съдел справедливо и отворил вратите за всички, които идвали да се заселят в това райско място. Многобройна стража следяла за реда.
Така кралството забогатяло.
Жителите му били сити и доволни.
Владетелят тържествувал:
- Аз създадох Рая!
След години, на поредния панаир в центъра, сляп стар певец запял песен. Господарят минавал наблизо с огромната си свита, но поспрял и се заслушал.
В песента се разказвало как някъде някога имало приказна земя, населена със справедливи и свободни хора. Но жесток и завистлив владетел събрал войска и тръгнал, решен да унищожи единственото райско кътче на земята. Местните хора се опитали да спрат нашественика. В редиците на малобройната им армия застанали дори майките с децата си.
Всички били избити.
Но загинали с лице към врага и със сърце в мечтата, която успели да изживеят.
………..
Господарят прозрял грешката си. Разкаянието му нямало граници. Той заповядал на мъдреците и пълководците си да изтеглят цялото население от долината. В прохода към нея оставил въоръжен отряд, който да връща всеки, озовал се наблизо.
И някъде там, сам с двете си ръце издигнал малка каменна постройка, влязъл и се зазидал жив в нея.
Никой повече не го видял.

* * *

Осемгодишната Мия усмихнато изчурулика:
- Нека да останем тук, мамо, някъде до реката. Виж, красиво е като в приказка. И на вас ви харесва, нали?
Майката погледна бащата, бащата погледна майката.
И свалиха раниците си до едни древни останки от стена.
Като че ли точно за това местенце бяха мечтали:
- Защо не!

——————————

ХИМЛЕТ

Бях в седми клас.
И поставихме пиесата „Георги Димитров на Лайпцигския процес” за градския самодеен фестивал.
То май няма такава пиеса, а една от учителките ни беше подготвила текст, събран кой знае откъде, ама нейсе.
Изнесохме първото си представление в ОФ клуба на квартал „Аврам Гачев” във Варна. Освен доста от нашите баби и дядовци в заличката се мяркаха и баби и дядовци, които не познавах.
Играхме сърцато.
Раздадохме се.
Дори пълничкият ми най-голям приятел Стънчо - в ролята на Гьоринг, целият потен и разгърден, че беше топло - получи ръкопляскания. Макар че после няколко борбени старици го смотали зад завесата - с тази нацистка униформа да не разваля доброто впечатление, но фактът си е факт.
Георги Димитров обаче беше звездата.
А това бях аз.
Нея вечер се сдобих с безброй потупвания по рамената, пощипвания по бузите, с парче баница в добре омазан хартиен плик и с две ябълки.
Но предстоеше още едно представление за вечерта.
На сцената се появи самодейната театрално-певческо-тракторна трупа ХЛОПКА от село Орешак, Варненско. Със средна възраст 72 години, трупата изглеждаше съставена от обиграни, добре изпечени таланти.
За нея бяхме чували само легенди.
Имаха дори афиш.
Рисуван от тях с флумастер на обратната страна на агитационен материал от ТКЗС-то. В началото едно доста космато 88-годишно бабе строго и мълчаливо седя пет минути с него на сцената, докато не го прочете, и дядо Генчо - местният медицински феномен, който беше развил по четири пердета на всяко око.
На афиша пишеше:
“ще се играе по-накратко
и оттук-оттам
ХИМЛЕТ
от Улям Ш., англичанин.”
Дядо ме погледна:
- Спукана ви е работата с този ХИМЛЕТ! - Демек славата е преходна и трае точно колкото да си изядеш мазната баница.
Подозрението ми, че става дума за пиесата ХАМЛЕТ на Шекспир беше разсеяно още когато се разхвърчаха първите реплики. С див гагаузки устрем улегналите с годините театрали набиваха в главите ни рояк от почти несвързани изречения. Бай Ставри, агроном и ярък интелигент, който подозирах, че играеше прословутия ХИМЛЕТ, си беше забравил горното чене, а партньорката му баба Пена - долното. Тези трогателни липси във физиологията им обаче само допълваха набъбващото впечатление, че присъстваме на събитие, за което ще се говори дълго между улиците „Македония” и „Раковски”.
И тук някой излезе с пушка на сцената и уместно гръмна.
Два пъти.
Какъв развой!
От фишека се застели дим, ревовете на участниците в драмата не спираха, докато някак плавно и умело не преминаха в покашляния, плюене и сумтене. Баба Пена каканижеше ругатня след ругатня, повечето от които крехки дечица като нас не бяха чували. Целият наличен свят в клуба ръкомахаше, за да разсее дима, а бай Ставри изстена:
- Е, не се трай веч таз простотия!
И хлопна по главата с една удобно разположена пред него гарафа развилнялата се баба Пена.
Тя първо не му обърна внимание. После сбърчи вежди и изстреля:
- Ах, ти, ХИМНЕ ниедно!
Тук аз вече трескаво разсъждавах какво би направил в тази ситуация Георги Димитров. Дали би продължил да налага с гарафата върлото бабе, или кротък и мек щеше да приеме, че не е нищо повече от един ХИМЛЕТ.
Но не би!
Председателят на ОФ организацията се намеси решително и представлението взе нова посока. Вече всички крещяха, опъваха си жилетките и се замерваха с каскетите си.
Бях зяпнал - те това е животът.
И как го е уловил англичанинът.
Ама е гледал и си е водил записки човекът, а не като нашите ахмаци по литературните вечеринки само да е пощипвал поетесите и прочие!

——————————

ДВЕ МИНУТИ

- Влез бе, Красе, влез!
- Няма. Аз само за две минути, лельо Софке.
- Ти все така - за две минути, ама ела сега…
- Исках да ти кажа, че довечера ще се събираме при мен в двора с момчетата и може да е малко шумно.
- Е, аз вашата музика я харесвам, нали знаеш? Ти забрави ли с Пламито как ни надувахте главите с грамофона? Пазя му ги аз още плочите, ама…
- Съжалявам, че стана така, лельо Софке…
- Какво му трябваше тази Испания… Пък как свирехте с китарите тогава, помниш ли? Че и концерти ни правехте… Влез бе, Красе, влез!
- Абе, да не закъснея, че да ме бият рокерите…
- Да го беше набил ти Пламито тогава, да го спреш да не тръгва… А пролетта и чичо ти Танас като умря, съвсем свърших. Нали ти разказвах - както си копаеше в градината, седна в лехата, полегна и толкоз. Туй е то животът, Красе - само смърт…
- Да вляза аз да пием по едно кафе.
- Тъй ами! Ела, ще си пуснем грамофона с вашите плочи, ще си послушаме.

——————————

САНА

- Чатим си тук повече от месец, а аз не знам дали Диана ти е истинското име.
- …
- Тук ли си?
- Извинявай, скъпи, но трябва да свършваме. До утре!
…………………………..
- Здравей, скъпи.
- Стига с това „скъпи”! Аз съм Макс.
- Добре, скъпи.
- Понякога направо си мисля, че си някакъв бот. И знаеш ли, взе да ми писва. Разказвам ти всичко за себе си, за семейството си, а ти си просто един мил робот: „Да, скъпи, разкажи ми, скъпи”. Мамка му, не знам дори дали си момиче! Стига! Край!
- …Казвам се Сана.
- И друго?
- На двадесет и девет години съм, 165 см, 63 кг, работя в магазина на чичо.
- Откъде си?
- …От Алепо, в Сирия.
- Мамка му!
- Тук има война.
- Знам. Много е гадно. Съжалявам.
- Искам да сме приятели. Ти ми изпрати снимка, ето изпращам ти и аз.
- Много е… зелено. Има цветя…
- Вече няма…
- Красива си.
- Вече не съм.
- Разкажи ми сега за теб.
- Баща ми беше в Сирийската арабска армия. Убиха го още в началото, при защитата на Алепо. Майка ми работеше във фабрика. Нея я убиха, за съжаление, силите на Асад при една от контраатаките… Евакуираха ни в бежански лагер в Ярмук до Дамаск. Тук работя през деня в магазина на чичо, а през нощта си говоря с теб.

- Мамка му!
- Да спра ли?
- Защо избра точно мен?
- Носиш кръст и държиш китара на снимката.
- Защото съм християнин ли?
- И аз съм християнка. Моля се всеки ден на Бог да спре войната, но става по-лошо… Можеш ли да ме изчакаш един час?
- Защо?
- Трябва да отида на вечеря.
- Добре.
………………………….
- Да ти разкажа ли още за себе си, Макс?
- Да, моля.
- Завърших университета в Дамаск със специалност „История”. Ние сме древна страна, може би знаеш… Преди войната беше хубаво, с мама и татко беше хубаво. После стана страшно… Иначе обичам морска храна, обичам да слушам музика, не пуша, не спортувам… тук нямаме фитнеси… Само ти си ми - през нощта си пиша с теб. Ти ми разказваш за деня си и аз си представям, че съм го изживяла там далече с теб. Спокойно е. Пак е хубаво. Всяка вечер бързам за лагера; бързам да те видя на екрана - сякаш бързам за вкъщи. Сигурно звучи банално, но твоят живот ме държи жива. Харесва ми усмивката ти, стиховете ти, разказвай ми още… Искаш ли… моля те, да останем приятели…

——————————

ИНЖЕНЕР-ХИМИК

Юни.
Жега.
Раковата болница в Русе.
- Казвам се Пеньо Стоянов, инженер-химик, на 78 години, от Алфатар.
Никога не съм пушил, не съм пил алкохол, само вода. Болен съм от рак на черния дроб в напреднал стадий.
- Какво искаш най-силно, бай Пеньо? Да оздравееш ли?
- Най-силно искам да доживея до август, че децата през отпуската да доведат внуците от Англия, да ги прегърна.
А иначе завърших индустриална химия в София и на 27 години ме пратиха по разпределение в Никопол. Още на другия ден от градския комитет ме заведоха в село Черковица на една голяма поляна и ми казаха, че на нея трябва да се построи завод за лекарствени опаковки. До края на седмицата ме назначиха за директор на завода, тоест - на поляната. А в края на месеца ме изпратиха в ГДР на обмяна на опит за шест месеца. Пътувахме осем души - и останалите като мен бяха назначени на началнически длъжности на същата поляна. Освен дрехите, ми викат, си вземи и един куфар с тетрадки, че те чака много писане. Така и направих.
Върнахме се тези осем души с една уазка куфари с тетрадки и като приятели за цял живот. Оженихме се, народиха ни се децата, събирахме се всеки ден, работихме и пеехме… Всички умряха, останах само аз.
Вдигнахме завода за девет месеца - от градския комитет на партията много помогнаха хората - нови сгради, модерни за времето си линии, прецизна техника. През цялото време живяхме във фургоните на обекта.
Изпълнихме задачата. Заводът тръгна и оттогава до 1998 г. беше печеливш. Дотогава му бях и директор. През всичките сътресения след 1989 г. не съм съкратил нито един човек. Селото цъфтеше, хората бяха спокойни и добри.
Борих се със зъби и нокти да го оставят завода, да не го продават. В София ходих, висях по министерствата, доказвах печалба, рентабилност. И там разбрах, че тези - новите във властта, не се интересуват от народа, а изпълняват нечии заповеди. Те дори, ако питаш мен, не са и човеци, а паразити - вирус някакъв, който ни е налазил…
После, както се досещаш, набързо ме пенсионираха и малко след това продадоха завода на някакви турци.
Иди го виж сега - само развалини, а в селото престъпност.
От това, че прогониха децата ни и всичко унищожиха - от това ме боли, момче, не от рака.
………………….

Пеньо Стоянов почина в края на юни сам и в страшни мъки.
Не дочака децата си.
Прахът на разрухата и забравата покри и него.
Амин.

——————————

ВОЙ

- Как я караш, адаш? Държат ли краката?
- Нали виждаш, адаш, едвам кретам. Ама зелето трябва да преточа, че слизам до мазата.
- Ще се връщат ли синовете за празниците, да ви позарадват? Отдавна май не съм ги виждал?
- Няма да си идват - не им вървят нещата. Печелят, колкото да оцелеят. Не гладуват, ама и излишни пари нямат. Пък как съм се затъжил за внучетата…
- Не бързай, адаш, внимавай, дръж се!
- Абе, то туй живот ли е?! Ти поне ме знаеш какъв корав мъжага бях! Номер 10 желязо на възел връзвах, пък сега на краката си не мога да стоя…
Адашът - съседът ми отгоре - беше 35 години кофражист, „на босо в бетона цял живот”, както ми е подхвърлял много пъти. Той е един от майсторите, които строиха блока ни. Един от последните живи. Веднъж ми каза: „Набутал съм го с желязо този блок така, че 200 години да изкара”. Обичаше работата си повече от всичко. Трима сина отгледа, но децата му се пръснаха по чужбините и рядко се прибират. Двамата с жена му се наврели в една стаичка, че нямат пари за тока, преглъщат сълзите си и псуват телевизора.
- Туй ми остана - вика адашът, - да вия нощем и да държа жената за ръката, когато ептен каталясам… Мамицата им мръсна, сърцата ни изядоха!

——————————

КОНДОВСКИ КОНЯК

- Чували ли сте вие въобще за това чудо „Кондовски коняк”? Дето някои му викаха „бренди”, но то си беше коняк. И дето избрани франсета винари тогава на една дегустация признаха, че няма по-добър от него в света? Ама какво знаете вие, клетите демократчета, деца на китайската шир-потреба!

Имаше такъв партиен функционер навремето - Димитър Кондов. Голяма личност, но нейсе. След смъртта му именуваха Държавното земеделско стопанство (ДЗС) около Варна с неговото име.
По нашите земи тука добре виреят няколко сорта лозя. Та имаше от тези сортове големи масиви и решиха да направят винарна към ДЗС-то. Бараките на винарната вече ги няма, но бяха до училище „Чинтулов”. Беше 1974 г. и технолог беше бай Димо. Този занаят се предавал в рода му от девет поколения.
Върви бай Димо измежду редовете, опитва гроздето и си шепне нещо, после махва с ръка и казва: „От този ред две кофи в трета бъчва”. После още върви и си мърмори, и пак: „Тези два реда ще ги чакаме седмица отгоре”.
Когато му дойде времето, бай Димо запрята ръкави и влиза в тези две бараки - във Винарната демек - и започва да обикаля около бъчвите. Капва си от всякоя на сгъвката на лакътя - души, свива-разгъва ръката, пак души, излиза на чист въздух, свива-разгъва, чака и пак души. После бавно отсича: „Шест кофи от седма сложете в осма бъчва”. И бяга народът край него и изпълнява.
Това, което според него си струваше, събираше в един грамаден дъбов кадус, най-много в два, запечатваше ги лично и ги слагаше да „спят” поне дванайсет години.
Бяха организирали тогава голямо изложение на нашенски алкохолни напитки. Бай Димо стои на щанда на „Кондовския коняк” и чака. Идват прословутите надути франсета при него - все отбрани винари били - и го питат пренебрежително:
- Господине, да опитаме по чашка от Вашата напитка, може ли?
- Може - вика бай Димо, - ама първо ще си платите входния билет и с билетите при мене и въобще не ме интересува, че сте с партийния секретар.
Преводачът преглъща на сухо и обяснява. Плащат франсетата усул-усул по 50 ст. вход и се връщат. Бай Димо се е подготвил с по една мазна немита чашка за всеки от гостите. Те премигат, гнусят се като че ли, но отпиват. После пак, после пак, и все си подават чашите за още. Така бай Димо ги пращал четири пъти да си купуват билети, защото само срещу нови билети пълнел чашките. Говори се, че единият от гостите му предложил 1000 долара за една бутилка. Бай Димо му казал спокойно, че цената на бутилка е 3 лв. А и без разписка от шефа на АПК-то, другаря Живин, нищо няма да получи. После го изгонил.
То е вярно, че „Кондовски коняк” можеше да си купиш само с такава разписка - малко правеше майсторът, за кого по-напред…
………………………………
- Е, не опитваше ли този бай Димо от божествения си елексир?
- Не близваше и грам! Той не пиеше човекът, въздържател беше.

——————————

ЗА КЪЩИТЕ И ХОРАТА

Те твърдяха, че са свободни хора.
Преди тридесетина години дойдоха при дядо ми и купиха един декар в селото до къщата ни.
Построиха си дом сами, лека-полека.
Казваха, че нещата у нас не тръгвали на добре.
Имаха две деца, които всеки ден пътуваха до училището си в града. След това пък помагаха в двора и с къщната работа. Защото се хранеха основно с това, което произвеждаха на тази земя. Не гледаха животни - не ядяха месо. Но пък какви сладка правиха - нямаше по-прекрасни на света.
Имаха куче и няколко котки.
Бяха добри съседи и добри хора.
Децата им пораснаха, изучиха се, останаха в България.
Всяка седмица си идваха на село да видят родителите си.
Преди година бащата умря в градината, докато копае поредната леха.
Жена му каза:
- Много тъжно, но това е хубава смърт.
После се разболя и децата я взеха при тях в града, за да не е сама.
………………..

Стоя и гледам къщата на нашите съседи.
Тя започва да се руши - времето е безмилостно към всяко нещо, оставено без душа и обич.
И се убеждавам, че без корен, без памет и любов, която да те крепи, един човек е загубен.
Един народ също.

——————————

КРАЯТ КАТО НАЧАЛО

Преди обяд.
Но вече е напекло.
Нивите с царевица се люлеят и затискат черния път. Дядо тича след мен в прахоляка, смее се и подвиква: „Гледай напред, по-бавно!”
А аз светя от радост, възседнал старата му ява и отлитам нагоре по баира на годините…
Вече няма никой тук - всичко е разграбено и разпиляно.
Това се нарича „край”.
……………..
По друго време.
Без работа съм втора година.
Закъсали сме я.
Ядем „цигански баници”, превити под тежестта на делника.
Неда е на 5 годинки. Слага си ръчичката на главата ми и шепне: „Утре ще оздравееш, утре всички ще оздравеем и ще си купим вафли”.
Сякаш се събудих.
Това се нарича „начало”.

——————————

ТОЛКОВА ЗА НАДЕЖДИТЕ

Началото на този век.
Привечер.
Седим си на диванчето с баба ми Мия, мълчим си.
Дядо е починал предния ден. Вече сме го заровили.
- Голям веселяк беше! - шушне баба.
Освен това дядо беше добре сложен и доста висок. Ковчегът беше в холчето им и докато го измъкнем през коридора на гарсониерката, после през входната врата и от осмия етаж до партера, докато го смъкнем, доста се измъчихме… Вдигахме, сваляхме, накланяхме, изправяхме, че и изтървахме на няколко пъти…
- Ковчегът си е неудобен за носене - продължава баба ми Мия. - Съвсем като живота - падаме, въргаляме се с него, мразим го, но си го мъкнем и не го оставяме… Докато не ни вкара в гроба.
Помълча и добави:
- Благодаря ти, Господи, за този живот! И ти благодаря, че е кратък!
Беше кротка душица.
Но думите й се забиваха дълбоко в месата ни.
Още си пазя белезите.

——————————

ЩАСТИЕТО, ЗА КОЕТО ТЪЖИМ

От дете обичам да се гмуркам.
Времената бяха спокойни и не беше проблем да отидем с приятелите ми на 10 километра от града, на пустия и див плаж, който си бяхме открили; да плуваме до скалата, там на 200 метра навътре в морето, и да се разтягаме на нея и под нея цял ден.
Помня, че си вземахме дамаджана с вода, вързана за кръста ми, докато плувахме нататък. Не си носехме храна - ядяхме сурови миди, които си вадехме от дълбокото.
Но най ни забавляваше да се гмуркаме до дъното и да търсим най-прекрасния камък.
Въздухът ни свършваше бързо, но все се опитвахме да издържим още малко, да надникнем във всяко кътче из пясъчното дъно… Това водеше до спазми в телата ни и понякога се случваше да се нагълтаме със солена вода.
Помня, че когато изплувахме със стиснати шепи, доста често в тях нямаше нищо. Морето се изплъзваше между пръстите ни.
Стискахме до бяло ръцете си, а нищо не можехме да задържим.
……………………….
Вече сме възрастни.
Все така далдисваме, но този път в дните.
Все така ровим бясно дъното и не спираме да искаме, грабваме каквото видим и стискаме до бяло юмруци.
И все така, когато въздухът ни свърши, идват конвулсиите.
Някой ден така ще дойде и краят на всичко.
И за какво?
В търсене на някакво пъстро камъче.

——————————

ЕДНОДНЕВКИ В ЕДНОДНЕВНА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

Дядовците ми бяха корави българи.
Бяха строили къщите и живота си със собствените си ръце и с ръцете на своите приятели така, че домовете им да изкарат сто години. После щял да е нужен известен ремонт.
Отгледаха децата и внуците си достойно, според традициите на рода си.
И умряха гордо, без лигавщини.
…………………….
В поредната стая в поредния хотел съм някъде в страната.
Изкарал съм тежък, дори ужасен ден из болниците.
Опрял съм челото си в стената - не светвам, не пускам телевизора, само дишам. И с юмрук удрям стената.
Докато не се чу „хряс!”, и стената не поддаде. Ръката ми хлътна до китката. Сепнах се. Направих крачка назад и приседнах на масичката за кафе зад гърба ми. Тя обаче също изхруска, разпадна се за секунда и се озовах на пода.
Поех си въздух и слязох до рецепцията.
Разказах какво съм направил, добавиха ми в сметката потрошената евтина бутафория.

——————————

МОЯТ ДЗЕН

Спомняте ли си старата източна алегория „Дегустаторите на оцет”?
На картината са Конфуций, Буда и Лао Дзъ.
Застанали са около бъчва с оцет, символизиращ живота, и го опитват. Бръкнали са с пръст, близнали са и израженията им разказват вместо думите.
Конфуций е с кисел вид - за него човекът е в дисхармония с Пътя на небето и само строго установени ритуали и почитта към предците могат да възвърнат донякъде баланса.
Буда е натъжен. За него животът на земята е изпълнен с желания и страдания, а изходът е в безвремието на Нирвана.
Лао Дзъ се хили. Разбрал е, че различията, които ни изтребват, са всъщност върховна небесна справедливост, а не следствие на някакъв кух човешки закон. И че ако изживяваш живота си всяка минута като едно вечно сега, ще видиш, че той е възхитителен урок по сладост…
……………………………..
Видях за първи път тази картина преди около 20 години и винаги съм се чудил кой от тримата мъдреци бих искал да бъда.
Днес разбрах - аз съм бъчвата.
Защото на нея наистина не й пука, че някакви тъпунгери се мотаят и остроумничат наоколо вече повече от две хиляди години.

——————————

РОКЕР

Първият рокер, разбира се, е Мадарският конник.
Но първият рокер, с който се запознах аз, беше бати Ени от Варна. Годината беше 1982 г. Той точно си беше купил харли (на цената на един апартамент тогава) и ходехме до гаража му над завод „Дружба”, за да му се възхищаваме.
Мълчахме и гледахме, а той ни разказваше разни истории - за моторите, за момичетата, за живота. Не си мълчеше пред властниците, беше смелчага и не се съобразяваше с мощта на тогавашната система… Често го прибираха в милицията за „справки”.

Тогава беше на около 40 г.
Вече е мъртъв.
Веднъж ми каза:
- Хлапе, винаги имаш избор - и този избор е на плазмодий или на достоен човек. Трето положение няма. Избереш ли обаче доблестта, трябва да си непоклатим.
Запомних тези думи.
Тъжното днес е не толкова, че плазмодиите се множат, а че достойните хора свършват.

——————————

КИРПИЧ

Градинката се е наперчила пролетно. Тук-там се пропукват цветенца. Птиците се пружат из клоните и репетират нови звуци.
Баба Марийка блъсва вратника отревисто, с което рязко прекъсва идиличния момент. И се вкисва:
- Дядо Лечо, влизай вътре - студено е.
- Не мога! Цял ден паса заека.
- Че що?
- Заекът избяга, не мога да го хвана с тези крака. Върти се наоколо, идва само когато му се припие вода и кога е гладен - сипвам му, какво да го правя, после пак бяга. Обикаля къщата тъпакът, вместо да хване гората… Какво разбира той от свобода, цял живот в онази клетка.
Баба Марийка решава:
- Аз ще го хвана, ти само ми кажи кога ще мине край мен. Готова съм - и прикляка. Баба Марийка е полусляпа, едва крета с бастунчето, но е ербап още. Затова пък дядо Лечо съвсем е втасал - седи на трикракото столче в двора и не може да отлепи от обяд - краката ми, вика, са като цепеници, не е на добре.
Заекът подскача около тях, плете се в краката им, а те се клатят на рехавите си крайници и едвам оцеляват в битката с дивата природа.
- Марийке ма, дай пушката да го гръмна, да му олекне на горкото. Иначе довечера чакалите ще го отмъкнат, знаеш.
- Няма да ми стреляш по красотите, серсемин такъв!
- Налей му вода, пак му се пие.
- Ето, чакай, моето момче, пийни си, спокойно.
- И пак избяга! Да беше го гепила за ушагите, докато пиеше?
- Аз на теб да не ти опъвам ушагите, докато пиеш?! Абе, късметлия си е този заек. Айде, майната му!
- Бягай в кухнята за салатата, носи ракията тука, а аз да взема да се облегна на кирпича да ме сгрее, че съвсем се вдървих. Пък да му се порадваме на този мушморок… Децата да бяха живи, щяха много да се смеят!
- Ех, Лечо…

——————————

МЯСТО ЗА ДОБРИТЕ ДУМИ

Три пъти в живота си съм бил щастлив, че пиша стихове.
Само три пъти.
Защото, ако го правиш с характер, това занимание обикновено те убива.

Първият път:
С Коста Павлов стоим в кухничката му и въпреки недоволството на Мария пием водка. Мълчим. Той е вече болен и почти не може да говори - мрачно е, тягостно е. Дал съм му да прочете за първи път стихотворението ми „Леонид”. Чете дълго, после вдига бавно глава, поглежда ме и посочва ръката си - кожата му беше настръхнала.

Вторият път:
Млада и напориста руска поетеса беше харесала мои стихотворения и решила да преведе нещо. Бяхме се запознали във Варшава на един поетичен фестивал. Веднъж ми звъни, говорим си, смеем се, неочаквано вика: Чакай, някой иска да ти каже две думи. Чувам дълбок мъжки глас: „Прочетох Вашите стихове и искам да Ви поканя тук при нас в Питер. Имаме много да си говорим”. Благодаря Ви, но кой се обажда? - питам. „Аз съм Виктор. Виктор Соснора.” Спрях да дишам.

Третият път:
Десет вечерта е.
Без работа съм. Децата са болни - ще ходя до аптеката и с жена ми броим стотинките дали ще стигнат за лекарства. Не стигат. В това време звъни мобилният ми. Непознат женски глас: Красимир Симеонов? Да, аз съм. Казвам се Павлина. Извинявайте за късния час. Исках само да Ви благодаря. Не разбирам? - чудя се как да приключа по-бързо. Не, аз само да Ви благодаря - четох книгата Ви. Има там едно стихотворение „Невидими деца” и понеже дъщеря ми почина преди година… Съжалявам - започвам да се вцепенявам аз. Да, така стана… Тя се самоуби. Беше само на шестнайсет… Исках да кажа само, че ми помогнахте. Вече съм по-добре… Извинявайте пак.
И затвори.
Сринах се на дивана.

——————————

РОБ ДО ГРОБ

Майка ми:
- Толкова обедняхме, че дори в магазините за втора употреба дрехите са вече пета употреба.
Аз:
- Вика му се „демократически реализъм”.
Майка ми:
- Егати мизерията!

——————————

ОБИЧ

Има една малка могила в старите гробища - вдясно от входа, закрита от храсталаците; стар тревясал гроб, трудно се открива.
В средата му - голямо сърце от прояден черен мрамор.
А на него със златни букви пише „Мама”.