Иван Антонов

БОЛКА

На поета Минчо Куприянов

Боли от самотата като от огромна рана,
а някъде сред планината слизат думи неприбрани.

Те дълго ще се лутат, но ще стигнат в тебе,
ще легнат в скутите на приятелства погребани.

Тъга ще се отрони като лист във есен,
тъга от всеки спомен, за всяка неизпята песен.

Боли от тишината - стих нечут във нея ще остане,
а толкова приятели по света са разпиляни.

ДОВЕЧЕРА

На писателя Ангел Пирински

Не днес, а по-далеч от днес - довечера
ще дойде словото в душата.
Между пътеките на своя неизброден глетчер
ще чака вятърът солта да вземе от сълзата.

А в мислите витаят сенките на нощи,
но знаеш, че на този час си ти обречен
и преди душата ти да е заплакала все още,
с усмивката на този свят пак тръгваш надалече.

Не днес, а по-далеч от днес - довечера
ще стигнеш думата, която си очаквал
като жена за ласки разсъблечена,
като сълза, която досега не си изплаквал.

ВСИЧКО НА СВЕТА

На поета, йерей Димитър Маринов

Всичко на света, което имам, е надежда.
Моят глас,
моята любов към вас,
зримото
и онова незримо,
със което ви поглеждам,
всъщност е единствената ми надежда.
Тя нагоре ме издига,
може би почти до до Бог,
който на света е най-висок
и отвисоко ме поглежда.

Аз не зная грешно ли живея,
ала вярвам в моя час,
в моята любов към вас
и в безумната дори надежда.
Душата ми лети със нея.
И в отмерения земен път
е надежда даже мойта смърт,
от която нов живот проглежда.
Всичко но света, което имам е надежда.

ДИХАНИЕ

На поета Йордан Кушев

Едно дихание и хиляди надежди -
с това животът ни удостоява.
Незрящото око, което ни повежда,
проглежда в нас, когато всичко отминава,

когато болка във душата е останала,
звукът когато се спотайва в тишината,
а тишината е кървящата ни рана
от викове замръзнали и от умиращ вятър.

Едно дихание - какво след него е живяло,
какви ли мисли е пренесло
през неговото време тленното ни тяло,
какви тегоби във пътуването ни нелесно?

Всичко истинско за разума остава скрито
и само изтъняват крехките ни чувства,
и губят се в пространствата следите
на съкровеното у нас и блудствата.

Едно дихание и после спира
тъй дългото вълнение в сърцето,
мълчанието неотменно дирижира
звукът последен от партитурата на битието.

НЕДОЧЕТЕНАТА КНИГА

На писателя Стефан Поптонев

Прегърнала красивия си жребий,
душата ти живееше за всяко слово,
а болката оставяше за тебе
и радостта да те боли отново и отново.

Сега е късно всичко да си кажем,
сега е тъжно, че те няма,
но има миг тъй важен,
когато ни поглеждаш от Вселената голяма.

Животът е недочетената книга,
в която другите, не себе си, намираме,
в която епилогът ни настига:
така живеем и така умираме.

ЕСЕН

На поета и писателя Стефан Моллов

Свечерява. И сърцето слуша есента.
А над него вятърът в дървото прошумява,
сякаш стенат пожълтелите листа,
в свойта участ пак поели към поредната забрава.

Но дървото мъдро се разделя, не крещи
и смирено в болката остава.
Както него свойта есен ти
приеми - недей с живота се прощава!

Вятър пролетен отново в лист зелен
със дървото нежно ще говори,
ти от изкуството на думите му удивен,
в своя стих ще ги повториш.

Няма как от този кръговрат
да опазиш в себе си сърцето.
Есен е и свечерява, ала твоят свят
в сезона Мъдрост вече е, поете.

НЕ Е СБОГУВАНЕ

Отидохте си, както и живяхте - тихо.
А аз от болката отново болка сътворих
и думите ви моето безмълвие простиха,
и онзи вик по ненаписания стих.

Сега ме гледате от най-високо
и аз не знам дали все още съм незрим,
но исках още мъничко в една посока
по поднебесния си път да повървим.

Сега като в предсмъртен миг е вече тихо,
заключено сърцето от тъгата ми мълчи
и само две сълзи печално насълзиха
неплакалите досега очи.

Навярно те ще плачат още много
под дъждове и вихри, виещи отвън…
Приятели, не мога да ви кажа: Сбогом!,
добре дошли във моя неспокоен сън!