НЕ ТИ Е ТАМ МЯСТОТО
На младини несподелена любов бе тласнала Тотко Мотев към писане на стихове. Надяваше се, че дамата, на която бе посветил стиховете, ще се трогне от тях и ще го заобича.
Уви, това не се случи, но той продължи да пише стихове. Занесе ги в местния литературен кръжок. Белокосият поет, ръководител на кръжока, го прие радушно.
Изглежда съзря някаква искра в него и го насърчи.
Родителите му бяха неуки хора. Четенето на книги за тях беше тежко и излишно занимание. Баща му го хокаше, когато го видеше, че си е купил нова книга.
Присмиваше му се, че пише стихове. Едва, когато синът му получи първия си хонорар от отпечатани в местния вестник стихове, той го поощри: „Пиши, щом има сметка!” и не пропусна да се похвали пред колегите си: „Синът ми ще става писател!”
Едно лято баща му бе отишъл на рехабилитация в един санаториум. Там харесал една младичка медицинска сестра за снаха. Показал й снимката на сина си: „Хайде да те запозная с него!” „Какво работи той?” - попитала кандидат-снахата. „В момента не работи. Кара курсове за писатели. Пише стихове”. „А, такъв не ми трябва!” - отсякла медицинската сестра.
Баща му не доживя нито първата му книга, нито първата му женитба. Умря с горчилка в душата си, че синът му е непрокопсаник. Докато беше жив все му повтаряше:
„Ти не си полезен и за себе си! Един пирон не можеш да заковеш. Язък ти за прочетените книги”.
А към сестра му, която не показваше някакви особени дарования, бе особено благоразположен и снизходителен.
Когато беше осем-деветгодишен бе направил някаква беля. А баща му за всяка пакост го поступваше здравата. Беше говорил с майка си да не казва на баща му, за да му се размине този път боя. И майка му обеща.
Но през нощта той се пробуди от разговора в стаята, където спяха родителите му. Семейният съвет заседаваше. Майка му явно не бе спазила обещанието си. „Аз ти казвах да не го правим, ама ти на: „Искам второ, искам второ”. На ти сега, чукай си главата с него!” - отсъди баща му.
На сутринта, когато родителите му отидоха и двамата на работа, той взе въженцето, с което сестра му подскачаше на двора, помъкна детското си столче, застана под старата слива пред къщата, стъпи на столчето, направи от въжето примка, върза го за един клон на дървото и окачи примката на шията си.
Беше чел, че осъдените на смърт чрез обесване не ги бесят втори път, ако се счупи бесилката, и затова премести въженцето на по-тънък клон. И докато се колебаеше дали да скочи от столчето или да го ритне, дойде баща му. Поне боят му се размина.
И първата, и втората му жена напълно споделяха мнението на баща му, че е непрокопсаник. Първата го заряза още на втората година, втората го изтрая малко повече.
И двете гледаха със снизходителна насмешка на литературните му занимания, въпреки че утвърдени автори казваха за него, че е самобитен талант.
След пет издадени книги - три със стихове и две с проза, най-после, малко преди да навърши 60 години, го приеха за член на Съюза на писателите.
Членството в съюза сега не даваше никакви привилегии както по времето на социализма - автоматично диплома за висше образование, синекурна длъжност в окръжните съвети за култура или в някоя редакция, сключване на контрактации за написване на книга и пр., но за Тотко Мотев това бе признание.
Признание не за него, а за пред другите. Реши да навести престарялата си майка и да я зарадва с това признание. „Мамо, вече съм член на Съюза на писателите, на който са били членове Иван Вазов, Пейо Яворов, Пенчо Славейков”.
„Добре, мама, хубаво, да си жив и здрав” - вяло каза възрастната жена. Усети някакво безразличие в гласа й.
„С кои каза, че си в един съюз?” „С Вазов, Яворов, Пенчо Славейков” - повтори признатият вече писател.
„Не ти е там мястото, сине!” - отсъди майка му.
