СЕИРДЖИЛЪК
„Гледам и не вярвам на ушите си!”* Мъж починал на опашката пред търговска верига…
Всъщност вярвам. На възраст, в която и пролетната разходка в парка е дар от съдбата, да чакаш на студа… Тъжно ми е. Но пък всеки има различен финал на живота си. Какво да се прави!
„Гледам и не вярвам на ушите си!” Чувам последващата уточняваща новина: починал на една от опашките за олио в цялата страна.
Всъщност вярвам. Нормална картинка от последните години: хора с брошури в ръка търсят съответните стоки… Гневно ми е. Но пък дотук я докарахме, за пореден път до под кривата круша. Какво да се прави!
„Гледам и не вярвам на ушите си!”
Бурна реакция в социалните мрежи. Вълна от надпревара по остроумничене. Решавам да се включа все пак и аз с леко морално-дидактичното: „Гладът не е причина за ирония.” Както честичко се случва, намира ми се майсторът. „Какъв глад, опонира ми младеж, бият се за олио!”
Не вярвам, не вярвам на ушите си! Затова и на мястото, на което мога да продължа актуалната тема за грамотността и простотията, слагам многоточие…
Не мога обаче да запълня с многоточие другата тема. За това, което ни прави хора. И относително интелигентните, и по-семпличките - всички. Темата за емпатията.
Европейци същи вече 30 години, хванахме й чалъма на пустата емпатия. „Барабар Петко с мъжете”, както казваше баба ми, юнашки използваме символите й. Мине-не мине време, па декорираме профила си с нечий чужд флаг. За „Шарли Ебдо”, без да сме видели и една тяхна карикатура. Флагче. За „Парижката Света Богородица”, без да сме чували за мястото й във френската история. Флагче. Чуждо. Едно, второ, трето…
Емпатия. Преливащо чувство на гордост от собствената доброта… Толкова европейско, толкова глобалистко, с неизменния рефрен за 21-ия век. „По католици от папата”.
Крилатата фраза. „Бива, бива, ама бивол за курбан не бива.” Приземената ми баба. Като се замисля, сомалийско флагче май не съм виждала. На държавата пример за гладуващи деца. Като се замисля, на профилите на приятелите ми от чужди държави също не съм виждала българско флагче. Флагчето на държавата на капачките. Ала ние се въоръжихме с емпатия. Символна модерност. Премита безчувственост. Показна филантропия.
Чужди флагчета на профилите. На държави, които според нас са по-… от нас. Няма го обаче сомалийското например. Нито пък българското. Затова и в подобни случаи аз си го слагам на профила. Като молба за емпатия на първо място на нашата си територия. Емпатия?!!! Снимки на симптоматично страшните опашки за олио.
А може пък проблемът чисто и просто да е в чуждиците? В държава, в която народните избраници традиционно „се препъват” в думичката „идентификация”…
Да си минем тогава на майчиния. Емпатия - най-просто казано, съчувствие. Според речника, с три разновидности. Способността да виждаш с очите на другия. Способността да чувстваш като другия. Загрижеността и желанието да помогнеш на другиго. Да съчувстваш. Не да иронизираш.
Простена е липсата на съчувствие у някои. Може би на тези, които, казано отново с думите на баба ми, „са си надвили на масрафа”. Те за евтино олио няма да чакат. Те няма как да разберат. Разбирам ги.
Не разбирам обаче другите. Тези, които карат 20-годишни коли, ама марка „Мерцедес” или „БМВ”, че да ги изплащат 20 години. Тези, които парадират с маркови дрешки, а зимата зъзнат в домовете си. Тези, които снимат бутилката уиски на масата, а мезват лютеничката на мама, туршийката на баба, киселото зеленце на тате. Тези, които с модерните разсъждения за предимствата на биологично чистото домашно винце на дядо маскират голата истина: Кисело е гроздето, защото е високо. И иронизират опашките. А после изпращат мама или баба, тате или дядо на същите тези опашки - днес за олио, утре за захар…
… Също като политиците ни… трудно се идентифицира, отъждествява, пардон, уеднаквява народът ни с една специфична група от морални качества. На тези, изразените простичко, с една само представка в думата. СЪпричастие, СЪжаление, СЪчувствие. Една представка само. Представката на СЪвместността, на единството ни на осъзната СЪобщност. Не просто механична общност.
… Вълна от ирония в мрежата. Опашките за олио като национално падение. А всъщност падението е другаде. А всъщност падението е многоизмерно. Разяло същностното ни СЪ…
Какъв ли смисъл от говорещите сами за себе си български думи! Новоиздълбаното ни вторично русло на емпатията лесно прелива в старото. Познато, широко и комфортно. Изразено с една експресивна и по-разбираема дума. Сеир. Удобно си ни е старото русло. Защото сеирът е пасивен; той се ГЛЕДА. Емпатията е активна; тя се ПРОЯВЯВА. И защо ни е тогава да се мъчим?!
От инерционното ни безхаберие поколения наред руслото се затлачва. Превръща се в блато. Блатото на сеирджилъка. Блато, огласяно единствено от шумни жаби, излезли за малко на брега. За да изквакат, пардон, интерпретират, поредната драма като сеир. Жаби, които при първа опасност скачат обратно. На сигурно. В тинята.
Махам бяло-зелено-червеното флагче от профила си. Защо и заради кого да го държа?!
… Четири са въпросителните след обръщението вопъл „народе” на Левски. Четири. Толкова е поставил…
Гледам и аз, гледам, гледам… Как да не вярвам на очите и ушите си!
*Атрактивният проф. Юлиян Вучков, помните го, нали?
13.03.22
