ДЪБОВИЯТ ДИРЕК
До върха на дирека имаше заковано трупче, върху което да се задържи райберът на уличната врата. Отгоре оставаше малко разстояние до покривната й дъска, колкото отвън да се пъхне длан и да отмахне райбера. Големите така си отваряха откъм улицата.
Живеехме в една от стаите във втората, по-малка дядова къща във вътрешния двор, докато станах шестгодишна и се преместихме в апартамент, затова не можех да стигна до „секрета” за влизане и излизане. Играех си единствено в двора, като пиленце в кафез.
Двете софийски къщи бяха разрушени през 1992 г., за да се издигне за нас жилищен блок. Дядо и баба бяха вече починали, аз бях се дипломирала. Преди събарянето отидохме с татко да снимам с фотоапарата си „Зоркий 4″ къщите и двора.
Тъжно прощаване. Живяла съм там само 6 години, но до смъртта на баба през януари 1992 г. постоянно я посещавах, водех и малкия си син при нея, носех й по нещо за храна, мама и татко също я наглеждаха, както братовчед ми Борис и семейството на чичо ми.
Наближи време да освобождаваме къщите. Покъщнината - лесно. Но я ме питайте как съм вадила с кирка светлата каменна настилка от дворните пътеки!
Положените водоравно плочи по трите пътеки не бяха много трудни за изкопаване. Пренасянето им на купчини малко ме поизгърби, но и това не беше кой знае каква гимнастика, макар че всеки може да си представи колко тежи масивна плоча от 35х40 см.
Подпирах ги на хълбок и така ги редях до оградата край уличната врата. Обаче страничните плочи, оформящи бордюра на двуметровите пътеки, се оказаха истинско приключение.
Бяха заровени отвесно на около 30 см дълбочина, като отгоре стърчеше само страничният им 5-сантиметров ръб. Иди ги разкопавай от пръстта, бетонирала ги повече от 100 години!
От едната им страна изваждах водоравните камъни, а край бордюра трябваше да направя тесен изкоп, дълбок почти две педи, за да повдигна плочите с копача и после с ръце да ги измъквам една по една от земята. Безплатен фитнес!
Овощните дървета прежалих по неволя, но за нищо на света не бих оставила плочите да ги изпочупи булдозер при изкопите за новия блок и парчетата им да бъдат захвърлени на сметището.
По тези пътеки съм тичала, спъвала съм се и съм падала. А що рев съм изревала, докато баба Борянка промиваше обелените ми колене и лакти с кислородна вода, чиито щипещи мехурчета ставаха розови от кръвта ми…
Нали не ме пускаха да излизам сама на улицата, откъдето се чуваха детски гласове, подвиквания, тупкане на топка и подскачания, пък и нямаше как да достигна райбера, аз изразходвах енергията си в обиколки на двора тичешком.
Следях похода на мравките, пренасящи трохички и семенца, опитвах листенца от бурените край оградата, разтривах между пръстите си маточината, упойваща ме с аромата на лимон, похапвах вишни, а по-късно - и черни сладки черници, попадали по тревата.
Наесен клечах под дюлата с вирната глава и се радвах на любимия ми слънчев цвят на дребничките, криви плодове. Доста време прекарвах и върху първия чатал на ниската круша, докато не ме полазят мравки.
Заигравах се с камъчета, опитвах лигавия вкус на миниатюрни кръгли „питки” с големината на малкото ми нокътче - може би бъдещи цветчета или семена на нисък бурен с нарязани и разперени ниско листчета. След години никъде не видях това растение, макар да съм запалена туристка. Така си и остана в спомените ми.
Имах детски комплект кухненско обзавеждане, с който си играех на двора. Готварска печка с кюнец, малки тенджерки, тиганче, чинийки, в които стривах с камък „червен пипер” от настъпена с малкото ми краче бучка тухла от задния двор. Веднъж намерих някаква суха малка чушка и веднага я включих в манджата, след като я разкъсах и извадих семките.
Не може да се готви със семки, нали съм виждала как мама изтърбушва чушките. По едно време си пипнах носа и пропищях - люто, люто! И докато тичах в горната къща при баба, бършех сълзите си. Олютих си и очите!
Спомени… Къщите ги няма, но те остават. Край джамлъка над стълбите, който беше наблюдателницата на баба към движението по улицата, стара лозница хвърляше прохладна сянка на пътеката. Червеното грозде ме мамеше да го достигна.
Знаех, че е нависоко и няма да успея, много пъти бях опитвала, затова преди всеки подскок сума ти време се канех, прикляках да се засиля и пак се отказвах. Весела картинка бях, да имаше кой да ме види, но никой не се интересуваше от мене - мама на работа, татко в санаториум, дядо и чичо също работят, баба готви и шета…
Зад зелените тараби се виждаше съседният двор, но и там нямаше жива душа. Дъските на оградата бяха заострени в горния край и образуваха красив зиг-заг на фона на околните дървета. Но дори котки не се промъкваха при нас, да ми правят компания.
Сама бях и когато вадех плочите. Дойде време да ги пренасяме, преди да започне строителството. Тогава синът ми беше 5-годишен. С товарен камион прекарахме всичко на вилата - плочите, турските керемиди от нашата малка къщичка, прозорците й, останалите въглища, дирека от входната врата барабар с райбера. Така всичко престоя 30 години под навеси и в бараки.
В последно време често се застояваме там и през зимата. В София отдавна сме спрели парното, а на вилата има какво да горим - преди време купихме доста дърва.
Един ден натоварих разни цепеници да поддържаме огъня. Рекох да повдигна кофата - не помръдна. Какво толкова тежи? Извадих няколко дърва и познах разрязания дирек от старата ни входна врата, заедно с ръждивия райбер на едно от парчетата. Дъб е това, тежи.
Тежи и в овлажнелите ми очи.
Горя дълго, цял ден гледах пламъците през стъклото на камината.
Топлина от дядова прегръдка…
