За стихосбирката на Ели Видева „Палимпсест” (1)

Елена Алекова

Най-после дочаках онова, което чаках от Ели Видева в поезията години наред. Чаках по-скоро несъзнателно, отколкото съзнателно, защото не знаех какво точно чакам, но чаках. И когато го прочетох, веднага разбрах, че съм чакала точно него. Става дума за лирическия цикъл „Бележки върху учебник по математика”. Той се появи не в сборника й с избрани стихове „Проекции върху сферичната природа” (2015) - няма как в „Избрано” да не намерят място такива стихотворения, тъй като би могло да съм ги пропуснала в забързаните делници и в многотията на книжния пазар. Появи се три години по-късно - в стихосбирката „Палимпсест” (2018), вероятно защото и по-късно е написано.
Надявам се, ще ми бъде простено, задето ще се спра само на този лирически цикъл от книгата. Но радостното ми изумление от него е твърде голямо, за да се разсредоточавам в размишления над други стихотворения. Същевременно „Бележките…”, като своеобразен връх в творчеството на Ели Видева, осветяват по нов начин всичко, което тя е написала до тях и пише след тях, а това е тема от друг порядък и не се вмества в рамките на отзив, слово или по-обемна статия.

* * *
„Бележки върху учебник по математика” включва осем стихотворения, в представата на Ели Видева - седем стихотворения плюс една безкрайност - пардон! - осмица, но „полегнала”, която също е стихотворение.
Като кажеш седмица - лесно. Веднага се появява в съзнанието цяла торба символи на свещеното число седем - седемте дни на Сътворението (шест - за съзидание, един - за почивка), седемте небеса (със седемте планети и седемте сфери), седемте чудеса на света, седемте ноти, седемте смъртни гряха, седемте цвята на дъгата… А към това… За едни седмицата е властител на времето и пространството, за други - източник на хармония, за трети - ключ към Апокалипсиса… Но виж, тази „полегнала” осмица, преляла се в знака за безкрайност, обърква всичко… Не че и осмицата няма множество символи, не… Просто този знак за безкрайност, предпочетен от поетесата, променя всичко - хем стихотворенията са осем, хем някак седемте от тях са отделени от осмото, и не можеш да кажеш със сигурност, че това са осем стихотворения, но и не върви да твърдиш, че са седем…
На всичко отгоре - и една думица, с която всички стихотворения на Ели Видева завършват категорично: „Никога”. Има едно поверие ли, сентенция ли, не знам: „Никога не казвай никога”. И филм такъв има. С магнетичния Шон Конъри. Но Ели Видева не се е поколебала да го казва. Седем пъти при това. Плюс един - в безкрайността. В завършек към всяка една от своите „Бележки върху учебник по математика” - дали като отрицание, дали като утвърждение, дали като антитеза на теза… Кой както иска да го тълкува. Но винаги като точка - на съждение, на философия, на битие. Като оглушителен акцент в края, след който гръмва, още по-оглушителна, тишината - като че ли не от мира сего…
И разбира се - отдалече - мрачният профил на Едгар Алън По и „Гарванът” му със стряскащото, ужасяващо „Nevermore” (2) („Никога по/вече”). Само дето при Ели Видева липсва зловещата мистичност на „Гарванът” - като почти невидима, но осезаема мъглица, от която побиват тръпки и навява арктически студ. Няма я и раздиращата печал по безвъзвратна загуба. Няма го и мрака отвън, нито мрака отвътре. И го няма ужаса, плъпнещ от мрака. При Ели Видева е надеждно. При Ели Видева е светлина.

* * *
Да, в „Бележки върху учебник по математика” има светлина. Тя се сипе от онази умъдряла тревожност, а може би неспокойност на духа, която непрекъснато държи човека буден, жив, тук и сега и не му позволява да се отпусне, да се залюлее в тъмните съновидения на битието. И се сипе от просветлената тъга - по живота, по отминалото, по онова, което приижда и още няма очертания, а може и да е наистина без очертания, ако и да се вмества в „алгебричните” рамки на живота. Сякаш сме въведени в предбитието, в Нищото и наблюдаваме по някакъв начин чистата идея за битието, провидяно с изумителни подробности - главните всъщност подробности, които го характеризират: „алгебричната” му непоклатима „конструкция”, изчислена и изчистена до милиметър и милимикрон, която е източникът на неговата хармония; и същевременно опаката, „непонятната” страна на тази конструкция на битието - „неразгадана като истина” (1.), като път в лутането на човека през правото и свободата на избор, с всичките му грешки, грехове, падения и възвисения между раждането и смъртта:

(1.)
Алгебричната конструкция на битието
е убийствено последователна,
ясна и логическа като деня
между изгрева и залеза.
Непонятна като път
между мисъл и идея,
между вяра и предателство.
Точна като сметка с калкулатор
и неразгадана като истина,
от която се боим, защото
сметката е от живот до смърт и
не излиза.
Никога.

* * *
Забелязвате ли как простичко и нагледно е изяснено почти недоловимото, необяснимо с думи и представи взаимодействие (привличане/отблъскване, събиране/разминаване) между форма и съдържание, между съдържание и смисъл, между битието (или нещото, каквото и да е то) като реалност и идеята за битието (за нещото, каквото и да е то). И всичко е от ясно по-ясно. Същевременно се изплъзва, смъглява, неподвластно на обяснение и описание. И e цялост, но раздробена на парченца - на точки, на мигове, на въздишки, на страсти. И e раздробеност, но цяла - в „мислите за вечност” (2.), в идеята за пътя, чието начало е и краят, в полета към съвършенство, проектирано в кръга… Но на какво кръгът? Дали на живота, чийто делници ни въртят в оня вихър, от който излизане няма? Дали на пакибитието (3), чиято вечност ще ни върти в други вихри, в които мерките „влизане/излизане” не съществуват? Дали на нещо друго - кой знае какво, което тепърва ще ни се открива? Ели Видева не уточнява. И не е нужно… Важно е, че Сътворението се е случило, че животът - „за всяка твар” (2.) е тръгнал и че през изпепеляващите страсти е устремен с все сила към съвършенството, въпреки мъдруванията на философите, че съвършенството е непостижимо:

(2.)
Философите се лутат векове
в квадратурата на онзи кръг,
дето ни обръща непрестанно -
объл като мислите за вечност
и накъсан като ежедневие.
Няма как да му намерят края.
Всякое начало почва с точка,
с точката завършва изречение,
кръстено Живот - за всяка твар.
Точката се движи хаотично,
както всеки си върви по пътя
и изброжда личните си страсти
с вътрешни пожари, мъст и пепел.
Философите са мъдри - знаят,
че кръгът е съвършенството, което
няма да достигнем.
Никога.

* * *
И в самия център на Сътворението, на Вселената - Човекът. Мъжът и Жената. „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори…” (4). И неизменното им грехопадение, прокъсало кръга на съвършенството, което - като следствие, се разпада на геометрични фигури. А те - хем са строго фиксирани с прави линии, ъгли, диагонали, хем са подвластни на преображения (да сменят формата си, да изглаждат върховете си), „рамката е с ефимерна същност” (3.) и човекът (духът) или животът при силно желание може да я преодолее… А всъщност става дума за любовта. Става дума за взаимните компромиси и взаимното изглаждане на острите, бодящите неща в една неустоима връзка. Мъжът и Жената… Жената и Мъжът… И неизбежният въпрос с предизвестен отговор: Кое е по-силно - мечът или водата? Разбира се, че овалът… Защото, за да се слеят, за да се влеят един в друг, за да бъдат едно, макар и двама, дори и когато „смъртта ги раздели”, трябва ъглите, върховете, правите линии и диагонали, бодлите, остротите им да се смекчат, да изчезнат и да изгреят овалите, кръгът… който те, Мъжът и Жената, Жената и Мъжът, може и да не достигнат, защото „кръгът е съвършенството” (2.), но към който се стремят непреодолимо по силата на своята природа - мъжкото и женското, женското и мъжкото - до безкрая и нататък:

(3.)
Една геометрична фигура
ще се опита утре да превземе
живота ми.
Ще го затвори
с правите си линии в ъглите,
ще го притисне под диагонала.
Ако й позволя.
Но ако аз реша да я разчупя,
да я направя многоъгълник,
да й изтръгна върховете,
дали ще разбере, че съм избягала
от рамките, или ще си помисли,
че искам да сменя контура?
Дали ще ме усети като жива,
защото рамката е с ефимерна същност?
Дали ще се учуди?
Никога.

* * *
Неочакваното разпадане на кръга, на съвършенството и появата на различни геометрични фигури обаче носи своите последствия. Изгнанието от Рая. Животът от битие се превръща в делник. От геометрично (или философско) съвършенство става реалност. И е вече не само любов, но и безчовечност. Ели Видева не ни спестява жестоката очевидност на човешкото изгнаничество. Съмненията, лошотията, объркаността и омразата също си имат геометричен аналог - зад „правите линии” (3.) на любовта прозират „кривите линии” (4.) на съмненията, на смазващите мисли, на неподозираните пътища и непрекъснато менящите се модели (парадигми) на света, в които най-често е трудно да се ориентираме между доброто и злото, истинското и лъжовното.
Ще устои ли човекът на напора на кривите съмнения, опримчили гърдите му като с въже? Ще издържи ли камарата от криви мисли, под която се гърчи и не вижда изход? Разбира се, че да - ще устои, ще издържи, ще продължи нататък:

(4.)
Кривите са криви от съмнения.
Криви са ни мислите, замислени
да въздигат, ала те ни смазват.
Те нехаят, че животът криволичи,
спира, преобръща се и тръгва
във неподозирана посока.
После ни превърта и разсипва
всякакви представи за човечност.
Парадигмите са вече нови -
кой добър, кой лош, не се разбира.
И се гърча под камара мисли,
кривите ме стягат през гърдите,
чакат ме да се предам.
Никога.

* * *
Инерцията на земното житие-битие обаче си казва своето. Попаднал във вихрите и капаните на новите парадигми, човек не може на мига да се окопити, да се съвземе, да намери точните решения. Една-едничка крива мисъл води след себе си легион криви мисли. Малкото неусетно става голямо. С голямото идва и големият апетит. Не му стига на човека, дето е погазил правилата до такава степен, че вече не може да различава добро от зло. Той иска да създаде свои правила, да надмогне природата от земята до небето… Ето как неусетно се дотъркаляхме и до съвременните проблеми на екологията (само отбелязвам темата, защото не бих искала да навлизам в непроходимите й дебри просто защото това е друг въпрос)… Нещо повече… Човекът иска да е безсмъртен, да е вечен, да стигне до Бога и да Го задмине…

(5.)
Почнах да изграждам пирамида.
За основа сложих чиста мисъл.
Камъче по камъче подреждах
нещо като истини и чувства,
но от сенките им изтънях.
Хоросан ми бяха бели изгреви,
а дъгите оцветяваха градежа.
Но усещах, че убягва нещо.
Да, забравих, че природата се смее
на безумния ни напън за величие.
И навярно ще отстъпи?
Никога.

„Почнах да изграждам пирамида…” (5.) Не ви ли напомня това на нещо познато - „хайде да си съградим град и кула, висока до небето…” (5). А това неизменно води до въпросите, до трудните въпроси, до неудобните въпроси… Защо притчата за Вавилонската кула (6), застроена от потомците на Ной, е актуална и за днешното ни време? Нима не сме се поучили от нея и повтаряме все едни и същи грешки век след век? Нима човекът и до днес не е успял да преодолее алчността и глада в себе си - за хляб, за богатство, за надмощие, за слава - колкото повече, толкова повече? При всичкото си знание, при всичките високи технологии нима човекът не може да надделее над своето его и своето себелюбие? А уж притчата за Вавилонското стълпотворение виси над него през хилядолетията като дамоклев меч, като предупреждeние. И какво от това?
Е, поне тя носи надежда, не кой знае колко утешителна, но надежда, че ако не сами, то сам Господ ще ни вразуми, сам Господ ще ни постави на полагащото ни се място в този иначе от прекрасен по-прекрасен свят… Или не, не точно тази надежда…
Ели Видева прозира друга надежда - съвсем неочаквана и много, много по-утешителна надежда… Обърнете внимание на фразата: „Но усещах, че убягва нещо…” (5.). Нещо убягва. Нещо не е както трябва. Колкото по-нависоко в небесата се издига пирамидата - споявана от „бели изгреви” (5.) и оцветена от дъги, толкова по-голямо е самомнението и по-ниско - падението на човека. С кого или срещу кого е дръзнал да мери сили? С непостижимото. С Небето. С Бога. Но нали знаем, това е „врата у поле”, гонене на вятъра и на Михаля, суета. Всичко е суета (7). Пирамидата е жалък опит да се достигнат небесата и тайните на вечността. Не можем с формата да постигнем онова, което няма форма и обозначения. Не можем с временното да обясним онова, което няма време и обозначения.
Това е началото на осъзнаването. И себесъзнаването. И тук настъпва преломът.

* * *
Преломът обаче е някак предначертан от две истории, белязали многовековния опит на човечеството и на човека в търсенето на себе си и своето предназначение. Историите на Иаков и на Иоан Лествичник. Така че с набирането на височина човек придобива поглед за нещата по-далече от носа си. Освен това сетивата му се отварят и за отвеса, за вертикалата - носейки спомена за земята (пръстта), откъдето е тръгнал, той в края на пирамидата провижда Бога. Бог без съмнение е там. В края. И очаква човека. А човекът все още само смътно Го провижда. Но макар и смътно - в Неговата нетленна светлина човекът осъзнава своето нищожество, своята дребност. Като и проумява, макар и смътно, че не всичко е загубено все още. Че има накъде да се стреми. Че има шанс да се спаси.
Така човекът се обръща към Бога. С многотонната тежест и горчивина на земното му познание, на множеството грешки и поправителни изпити, удачни и неудачни решения, избори, предпочитания. И настъпва часът на мечтите-хали - „интегрална функция на вятъра” (6.), които същевременно са и вектор, насочен отвън-навътре - към вглъбяване, самоусъвършенстване. Набирането на височина и дълбочина е безгранично. И затова… „Няма да залагам граници…” (6.). Границите съществуват само в ума. В живота, в битието не съществуват. Важна е посоката…

(6.)
Няма да залагам граници.
Между мен и Бог е вертикала,
по която драпам мълком,
падам и започвам отначало.
Дребна съм и дребни са ми мислите.
Но мечтите! Те са като хали,
овършали всичкото безличие,
интегрална функция на вятъра;
вектор, към вглъбяване надничащ.
И ако успея да ги стигна,
да ги доближа поне за малко
как за граница да се замисля!
Няма от посоката да бягам.
Никога.

* * *
Леко отклонение…
Сещам се за едно малко известно стихотворение на Велин Георгиев за любовта, и не само за нея - „Близост” (1964), в което поетът говори за кривите и правите пътища, намигвайки към властта с елегантно преобръщане на смисъла на „криво” и „право”, както и за надникването и съществуването на човека отвъд техните рамки:

Всички криви пътища са прави
като петолиния. Тежко им
на праволинейните, които
все буксуват в правите завои
към целта съмнителна.
Всички криви пътища са прави.
Даже светлината
със завоите се трудно справя.
Но й стига,
стига й посоката, която
е поела.

Само тя завои не признава.
Само тя не е праволинейна…
Светлината в себе си познавам.
Пътищата ми към теб са нейни.
Обичта е светлина… (8)

Няма да се задълбочавам в паралели и асоциации между „Близост” на Велин Георгиев и стихотворенията на Ели Видева. Не това е целта ми. Те просто взаимно се дообясняват и допълват и това се вижда с просто око. За мен беше важно разширяването на съзнанието за „криво” и „право”, за необикновеността на светлината, за преодоляването на инерциите, рамките, „гравитацията”, препятствията, посоките, за невероятния ход на любовта от човек към човека, от човека към Бога. От гледната точка на поета. От гледната точка на поетесата. И взаимното им допълване, доосветяване. Макар и през различни времена, дори епохи. Но… за вечните неща какво значение имат петдесет - петдесет и пет години или някакви си там епохи?

* * *
Казано е: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори…” (9).
При Ели Видева явно се е поискало, явно се е потърсило, явно се е похлопало, защото ето - и й се е дало, и й се е намерило, и й се е отворило… И тъй блудният син (дъщеря) се е завърнал(а) при баща си (10)…
Всеки сам стига до Бога. По своя уникален, един-единствен път. Пътят до Бога на един човек не прилича на пътя до Бога на друг човек. Често оприличават пътя до Бога на стълба, но стълба със стълба не си приличат. Стълбата от съня на праотеца Иаков, син Авраамов, e eдна (11), стълбата на преподобния Иоан Лествичник - друга (12)…
При Ели Видева стълбата е вертикала. Вертикала със седем стъпала, по която човекът мъчително, с неимоверно усилие преодолява и преобразява седемте гряха (омраза, лошотия, лъжа, грозота, горделивост, неверие, безчестие) в седемте добродетели (любов, доброта, истина, красота, смирение „до просена прашинка” (7.), вяра, честност). С отворена врата към Бога.

(7.)
Измислих формула за красота:
любов, трошица доброта и истина.
Решаването предполага
да се смиря до просена прашинка.
Когато коренувам настоящето,
прозират минали съмнения,
които степенуват бъдеще.
Но формулата иска да съм честна.

Лъжата ще зачеркне смисъла
и няма да й се оставя.
Никога.

* * *
През февруари 2002 година правих за вестник „Тракия” интервю с акад. Благовест Сендов, заместник-председател на Народното събрание тогава. Питах каквото питах и накрая, извън официалния разговор, отворих дума за математиката, за магията на числата - в смисъл, че числото е просто уж нищо и никакъв знак, а каква неподозирана сила крие в себе си. Академикът видимо се оживи, докато отговаряше на наивните ми, предполагам, от негова гледна точка въпроси, като продължи да говори разпалено и когато вече нямах въпроси. Въвеждаше ме в някакви непознати сфери на математиката, на числата, в които всички основания на живота като че ли се разпадаха. По едно време не издържах и възкликнах: „Но както е тръгнало, вие ще докажете математически, че Бог съществува”. А той: „Вече е доказано”.
Защо си спомних този епизод? Защото Ели Видева, струва ми се, е направила същото чрез геометричните фигури, съчетавайки геометрията с поезията, прозрението със знанието. И прекрачва в пакибитието, в осмия ден, който вече не е ден, а безкрайност:

И тръгва развихрен човекът.
Напред и нагоре!
Крилете му перести литват на воля
и е красив до безпаметност.
Небето го вдига, погалва го нежно,
разказва му приказка синя.
Човекът лети!
Ала пранги незрими
го стягат във китки и глезени.
Духът му, обаче, отвързан от тлена,
не спира да търси Вселени.
Никога.

* * *
Докато в началото търсих ключа към „Бележките…” някак силом, прехвърляйки символите на седмицата и осмицата като числа и обозначения, то към края, както се вижда, ключът от само себе си се появи.
За осмия ден впрочем в този дух пише Симеон Нови Богослов (949-1022), един от великите отци на Църквата и предтеча на исихазма. В едно от своите слова („Слово 45″) той споделя прелюбопитни разсъждения за седемте дни на Сътворението и за осмия ден - деня след Сътворението:

„(1) …Понеже, [Бог] след като създал всичко друго, сътворил и човека, и си починал в седмия ден от всички дела, които тръгнал да твори, - насадил рай в Едем на изток като царско жилище и въвел в него човека, когото създал като цар.
Но защо Бог не устроил рая в седмия ден, а го насадил на изток вече след като завършил цялото друго творение? Защото Той, като провидец на всичко, устроил цялото творение в порядък и благочинна последователност: и седем дни определил да бъдат по образ на вековете, които трябвало впоследствие да преминат във времето, а рая насадил след тези седем дни, за да бъде по образ на бъдещия век. Но защо Светият Дух не поставя в сметката осмия ден заедно със седемте? Защото би било несъобразно да поставя в сметката и него заедно със седемте, които, кръговъртейки се, произвеждат толкова и толкова седмици, години и векове; но подобавало осмия ден да постави извън седемте, тъй като в него няма кръговрат” (13).

Не е ли и Ели Видева показала в своите седем стихотворения -„бележки върху учебник по математика” историята на света, осъществяваща се съобразно Божия план: 1. Чистата идея за битието, 2. Сътворението, 3. Грехопадението, 4. Изгнанието от Рая, 5. Отстъпването от Бога (Вавилонското стълпотворение), 6. Обръщането към Бога (стълбата към небето), 7. Завръщането на блудния син… А след седмоднева на битието - знакът за безкрайност. Пакибитието, в безкрайността под формата на „полегнала” осмица, в съществуването на духа, „отвързан от тлена” (8.) в паки-битието, при Отца…

* * *
Това аз видях в „Бележки върху учебник по математика” на Ели Видева, това и ви разказах. Друг ще види друго, трети - трето. И така-нататък - до безкрай. Дай боже, повече гледни точки за поезията, а не фенски и не хейтърски преливания от пусто в празно за вся и всьо във виртуалните пространства…

Национален литературен салон „Старинният файтон”, София, 31 май 2021

————————–

Бележки:

(1) Eли Видева. „Палимпсест”. ИК „Опонент”, Хасково, 2018.
(2) Едгар Алън По. „Гарванът”. - „Моята библиотека” (на адрес: https://chitanka.info/text/2384-garvanyt). Прев. Георги Михайлов.
(3) „Тогава Петър отговори и Му рече: ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? А Иисус им рече: истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена; и всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен. А мнозина първи ще бъдат последни, и последни - първи.”. - От Матея свето Евангелие 19:27-30. Под линия за думата „пакибитие” е обяснено: „Пресъздаването на света при второто Христово пришествие”.
(4) Първа книга Моисеева - Битие 1:27.
(5) Първа книга Моисеева - Битие 11:4.
(6) „По цялата земя имаше един език и един говор. Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там. И рекоха един другиму: хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън. И тухлите им служеха вместо камъни, а земната смола - вместо вар. И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя. Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки. И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят; нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго. И пръсна ги Господ оттам по цялата земя; и те спряха да зидат града (и кулата). Затова му е дадено име Вавилон, понеже там Господ смеси езика на цялата земя, и оттам ги пръсна Господ по цялата земя”. Първа книга Моисеева - Битие 11:1-9.
(7) Вж.: „Суета на суетите, каза Еклисиаст, суета на суетите - всичко е суета!”. Книга на Еклисиаста или Проповедника 1:2.
(8) Велин Георгиев. „Близост”. - „Простори”. Литературна притурка на в. „Миньорски зов” (Бобов дол). Бр. 1, януари 1965.
(9) От Матея свето Евангелие 7:7-8.
(10) „И още каза: един човек имаше двама сина; и по-младият от тях рече на баща си: татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им раздели имота. Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно. А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда; и отиде та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го прати по земите си да пасе свини; и той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше. А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си. И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят”. От Лука свето Евангелие 15:11-24.
(11) „Иаков пък излезе от Вирсавия и отиде в Харан, и стигна до едно място, дето остана да пренощува, защото слънцето бе залязло. И взе един от камъните на онова място, подложи си го за възглавница и легна на онова място. И видя сън: ето, стълба изправена на земята, а върхът й стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея. И ето, Господ стои отгоре на нея и говори: Аз съм Господ, Бог на твоя отец Авраама, и Бог на Исаака; (не бой се). Земята, на която лежиш, ще я дам на тебе и на потомството ти; и потомството ти ще бъде като земния пясък; и ще се разпростреш към морето и към изток, към север и към юг; и ще бъдат благословени в тебе и в твоето семе всички земни племена; и ето, Аз съм с тебе, и ще те запазя навред, където и да отидеш; и ще те върна пак в тая земя, защото няма да те оставя, докле не изпълня онова, което съм ти казал. Иаков се събуди от съня си и рече: наистина Господ е на това място, аз пък не знаех! И уплаши се и рече: колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни. “. Първа книга Моисеева - Битие 28:10-17.
(12) Има се предвид труда му „Лествица”, окачествен в „Послание на свети Иоан, игумен на Раитската обител, до достойния за почит Иоан, игумен на Синайската планина” като „непогрешимо ръководство за истинските Христови последователи и като стълба, утвърдена дори до небесните врати (Бит. 28:12), за да възвежда възлизащите по нея безопасно, та безбедно и безпрепятствено да преминават пълчищата на духовете на злобата, властителите на тъмнината и въздушните князе. Защото, ако Яков, пастир на безсловесни овци, е видял на стълбата такова величествено видение, то толкова повече водачът на словесните агънца не само с видение, но и на дело и наистина може да покаже на всички непогрешимия възход към Бога”. - В: Свети Иоан Лествичник. „Лествица”. Трето преработено издание. Книгоиздателско сдружение „Православно Отечество”, София, 2020, с. 17.
(13) Преподобный Симеон Новый Богослов. „Слова”. Слово 45. - „Азбука веры”. Православная библиотека (на адрес: https://azbyka.ru/otechnik/Simeon_Novyj_Bogoslov/slovo/45). От рус. Е. А.