Ники Комедвенска

ЕСЕННА ПОЕМА

Каква великолепна южна вечер -
последен дар от есенното време:
звезди в небето светят отдалече,
в градината ми светят хризантеми.

Но някъде навън с извити устни
светът пищи от болки и проблеми.
Не знам защо, но с всяка клетка чувствам
как този страшен писък ме превзема.

И как заглъхва оня звук небесен,
от който всяка сутрин се събуждам.
Край мен е есен.
Златодарна есен!
А аз от нея сякаш нямам нужда.

С очакване, че нещо ще се случи,
животът къса всяка тънка вена.
Голямото мълчание приключи…
Сега кънти голямото крещене.

Навярно има своя шанс сърцето
да преболи последните парчета,
преди да стане част от свят, където
отдавна вече нищичко не свети.

И без да знам дали светът е важен,
или пък в есента като поема,
ще замълча…
А исках да ви кажа,
че този свят е пълен с хризантеми.

ЗИМА В СЕЛОТО НА ГОСПОД

И тук вали.
Но не така
обезверено и намръщено -
край притаената река
изящно се белеят къщите.
И по набъбналия сняг,
застинал в пролетно очакване,
от клон на клон, от праг на праг
подскачат закачливо свраките.
В сърцето на самотен двор,
глави извили къмто жиците,
под врабешкия зимен хор
танцуват шеметно лисиците.
Забравили за пролетта,
на две въздишки от личинките
кълвачите от сутринта
замислено броят снежинките.
А от крайпътните гори,
във подстъпите на незримото,
чакалите по два, по три
възпяват бялото на зимата.

И тук вали.
Студът, сломен,
звъни почти като приветствие,
далече от човека в мен,
за който всеки сняг е бедствие.
Пристъпвам тук,
във този свят,
неосквернен от ледовете ни,
и не очите ми сълзят -
сълзи от чистота сърцето ми.
До корените тръпне чак,
защото нищо не е същото,
а бялото е всъщност знак
за истинското ми завръщане…

И тук вали…
О, как вали!
Като във храм, като причастие.
Като сълза, в която спи
снежинката човешко щастие.

ПЕРСЕИДИ

Те стоят на баирчето: три амазонки -
тънки сливи, калени от зли ветрове -
и опъват до скъсване младите клонки
натежали от слънчеви дни плодове.

И под късата сянка на жежкия юли,
намотал всички облаци с три вретена,
две жени с тънки прътове сливите брулят
и ги трупат грижливо на бели платна.

Как протягат ръце плодовете да хванат,
сякаш в шепи събират небесния свят…
После дълго ще слушат по тъмно в казана
колко кротко бълбукат и тихичко врят.

А когато септември зад хълма се скрие
с оня дъжд, който лятото с пръсти руши,
ще налеят в изписани чаши ракия
да изплакнат солените мъжки души.

Ала още е топло, ухае на юли
и на морна земя с натежали бразди.
Две жени с тънки прътове сливите брулят,
а пък Господ им шепне, че падат звезди.

ТРИ МОЛИТВИ

Вкоренени огради и кръстът разпънат над църквата.
Ни петел, нито куче - да скъса на мрака покоя.
В тези къщици бели живеят единствено мъртвите,
а едната от тях е моя.

Вероятно очите им следват на времето кривите
в полумрак, в полусън и със свити сърца вероятно.
Все по вятъра, пръснал хиляда посоки пред живите,
но забравил за път обратен.

Ах, ще вържа езика на вятъра горе за къщата,
да скимти и да ближе на селото лютите рани.
Щом не идва денят на голямото наше завръщане,
нещо друго поне да стане.

Да запънат щурците напряко нозе насред нивите,
да засвирят по буците, по-вкоравени от миди,
и отрекли се трижди, да тръгнат към корена живите,
а пък мъртвите да си идат.

Чак тогава ще скръстя ръце и - каквото е писано.
Преброени са дните ми, нощите с време са пълни -
три молитви посях в небесата, за обич орисани…
и едната от тях покълна.

ПАНОПТИКУМ НА САМОТАТА

Тя обръща в градината сенки на голото лято.
Не че нещо ще сее, домът й отдавна е пуст.
Тя е тъжна жена, изоставена майка, в която
всяка обич от много лета е горчива на вкус.

Как се моли в ръцете й тънката права лопата
и обръща пръстта, и разравя хиляда вини.
Като сляпа мадона докосва я с пръсти земята -
две жени си говорят, две страшно самотни жени.

С уморени очи ги целува червеният залез,
от небето луната тежи като сребърен грош,
а със траурен вой в дракалаците тъжни чакали
възвестяват, че слиза отгоре най-дългата нощ.

Тя оставя лопатата, същата страшна лопата,
със която ще ровят за гроб подир няколко дни,
и подвива нозе, и целува смирено земята -
две жени се сбогуват, две страшно самотни жени.

А когато последният лъч зад баира залезе
и животът замлъкне зад четири слепи стени,
милостивият Господ по лунна пътека ще слезе
да целуне жената, най-свята от всички жени.

ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ

Като змей от Балкана, небето превзел изведнъж,
всички огнени облаци още със залеза хвана
и вилня из полето, и удря коравият дъжд,
а земята осъмна подбита и цялата в рани.

Беше ден на мълчание. Толкова много боля,
че и хора, и гарвани плакаха скръбно и нямо.
Помня как вместо вино със своя кръв дядо преля
и потъна във белега тъмният гняв на баща ми.

После мама запя, а след нея и други жени
залюляха скръбта и я скриха дълбоко в сърцата,
между своите грешки и всички библейски вини -
да й бъде по-леко след тежкия дъжд на земята.

И поела пръстта всяка капка човешка любов,
сви от кости и корени светлозелено начало.
А животът възкръсна така преосмислен и нов,
че почти не личеше къде и защо бе боляло.

Оттогава изминаха толкова много лета…
Разплатиха се с времето дядо и мама, и тате.
Пи земята по глътка на всеки един от кръвта
и със песен догоре душата на всеки изпрати.

А сега с моя брат като чужди по нея вървим,
оглушали за болките, слепи за топлите длани -
и я мерим на педи, и стръвно с очи я делим:
две на две за живота…
И две върху две за смъртта ни.

СЕЛСКА БАЛАДА

Пак са се скарали! Върху оградата
между пролуките редки
мравките бягат далече от свадата
на двете стари съседки.
И за какво са се хванали, знаят ли?
Никоя няма да каже.
Крив е животът, виновен е халът им.
Господ виновен е даже.
Нямат минутка за дрямка от шетане.
Що е почивка - не знаят.
Блъскат децата в чужбина… Мъжете им
зъб не обелват от рая.

Пак са се скарали. Зли и настръхнали,
пак се кълнат до последно.
Ала ги виж как привечер, по мръкнало,
под асмалъка ще седнат,
кротко ще сипят по чашка за кривото,
портите дето залости,
и ще прелеят по капка за живите,
после - за Господ да прости.

Горе луната ще следва завоите
върху крилото на птица
и ще скимти, натъжена за своите
сребърнобели вълчици.

Мислиш си - луди са! Денем намръщени,
вечер душите си галят
и си споделят пръстчицата, къщите,
тъй безпощадно разбрали:
те са си всичко - на мрака опората,
черното жило на дните.
Бог ще си вземе едната.
А втората
ще й затвори очите.

СЪЛЗА

Нараних го със гняв. А не беше виновен за нищо.
И не знам откъде тази ярост във мен се отприщи.
Безобиден добряк - малко смахнат, дете на квартала.
Все забързан напред в бели дънки и тениска бяла.
Нараних го… Защо? Просто леко ме бутна със рамо.
И не се извини. Все едно, че изобщо ме няма.
Закрещях му „Глупак!”, а гневът за сърцето ме хвана.
Всяка дума бе нож. И оставяше белег от рана.
Мои думи добри, как така ви нахраних с омраза?
Бях готова за бой. Само дума да беше ми казал.

Ала той замълча. Прекоси на обидата мрака
и протегна ръка.
И над моите думи заплака.
Бяха кротки сълзи, моя гняв приютили без право.
Малки колкото миг…
А във всяка от тях се удавих.

МОЯТ ПЪРВИ ПРИЯТЕЛ

Две чорапчета бели, очи като циганско лято -
мойто кученце черно и първият детски приятел…
Как беснеехме само на двора пред старата къща:
две безгрижни души, си разделяхме хляба насъщен.
После - апартамент. И си стегнахме всички багажа -
няма място за кучета в новия дом. И за мънички даже…
И баща ми го даде на някой - две чорапчета бели
и очи като есен… в очакване времето спрели.
Аз забравих веднага за моето мъничко куче.
Бързах в този живот, бързах целия свят да науча.
А пък то е скимтяло и гризало нощем синджира
и с очи се е молело тъжно: „Пусни ме! Умирам…”
И един ден, не помня, навярно година по-късно,
черна топка космата на пътя във мене се блъсна…
Две чорапчета бели и топли очи… като лято -
мойто куче добро! Моят най-добър първи приятел.
По ръката ме близна с езиче и лапа протегна.
И ме стегна жестоко отляво. От обич ме стегна…

Моят първи приятел отдавна се скита из рая…
Някой ден ще го стигна, ще чукна на входа. И зная -
ако Бог ме попита: „Дете, на обичане кой те научи?”,
ще Му кажа с ръка на сърцето: едно куче!

БЯЛА ПРЕГРЪДКА

Този шеметен сняг! Тази глупава бяла стихия,
дето нежно се плъзга по облия гръб на Балкана
и загръща града, голотата му страшна да скрие,
за да може и той пременен насред зима да стане.

Но се спускат коли и дълбаят релефни пътеки,
а комините сипят отгоре им траурни сажди.
И градът се събужда, и сам се превръща полека
в оня вечен грозник, който всичко красиво изяжда.

Ала нейде далеч, зад оградите с мраморни плочи,
жадно чака земята, извила гръбнак като хрътка.
В нея даже насън неспокоен животът клокочи
и мечтае за сняг и за леденобяла прегръдка.

Там е друго небе, нощем вятърът връзва камбани,
а земята танцува, извила разголено тяло,
пред което Градът се пречупва… И сгънал коляно,
тихо шепне замаяно: „Господи, колко е бяло!”

ПЪТУВАНЕ ДО МАМА

На мама

И когато животът озъбен над мен се намръщи,
и ме перне с юмрук, а надеждица никаква няма,
аз се връщам назад, върху стария плочник пред вкъщи
с девет цветни лехи и усмивката топла на мама.

Мама прави юфка. И разстила корите на двора
върху чисто платно, от брашно и любов натежало…
И присядат смирено край нея животни и хора,
всеки стиснал във скута си своята купичка бяла.

Тя разсипва наред. Дава толкова, колкото има.
Не оставя за себе си даже строшена коричка.
И със своята обич и своята сила за трима
до небето израства. И всъщност е майка на всички.

Някой ден ще се спра, ще разстеля корите по пладне -
вие идвайте тихо, сами или двама по двама.
Аз ще давам по равно на всички, които са гладни,
и ще расна полека… Додето достигна до мама.