Иван Есенски

Неведоми са пътищата, по които поезията идва при нас, а когато бликне в дневния ни ред, я отъждествяваме със стихотворенията - агрегатните състояния, в които ни е позната.

Най-близко до представата за нейното движение е пътуването на подземната вода към извора: устремът на енергията, която се втурва в пролуките на тежките глинени пластове, провира се през древни коренища и лети по стръмнините на планини, захвърлени в недрата на планетата преди още първите кръгове на времето да пронижат тръпнещата млада материя…

Но ако все пак можем да съставим някаква дедуктивна карта или приблизителен чертеж на движението, то за атомния строеж на поезията сме в неведение - освен допускането, че е нещо като сговор между ангела и музата.

Всяка епоха идва със своите претенции и дефиниции, които се включват в нестихващия спор с предходните.

Не помага и Аристотеловото правило предварително да се съгласуват значенията, които влагаме в термините и понятията, за да се избегнат неяснотите и разногласията. А именно те са сред основните причини десетки шедьоври да бъдат открити и получат признание дълго след смъртта на техните автори.

Залутани из несъщественото, ние се вторачваме в очевидността на извора. Нямат чет възпевите на неговия ромон, бистротата и бълбукането му.

Недостатъкът на тия упражнения е тяхната монотонност - повторенията в крайна сметка правят от всяко чудо баналност. То е като прашеца по крилцата на пеперудата: едно невнимателно докосване може да го изтрие и да я превърне в пълзяща гъсеница.

Поезията обикновено е в нещата, които ни убягват - колкото да я уподобяваме и обясняваме с познатото, природата на чудото остава непостижима за нашата хомеопатична логика.

„Непостижимо за човека тайнство, каквито са раждането и смъртта. Защото как да разкажеш въздуха или музиката…” - това е Ласло Наги в някакъв летен ден, когато слушахме безкрайния монолог на реката, струяща току до къщата му в Смолян.

А в една гъста като тракийско вино нощ, нагазил в насечения от блясъците на лунните риби бургаски залив, Христо Фотев като някакъв разточителен Трималхион изля чашата си: „Да дадем на морето да пие - за думите, които ни заобикалят…”

Думите не заобикалят Ники Комедвенска.

* * *
Тя отдавна не е явление. Ники Комедвенска е име в плеядата ярки български поетеси, които формират насоките и са показател за развитието на съвременната ни художествена словесност.

А лиричното отстъпление горе е напомняне, че когато говорим за нещо, сходно с вълшебството, огледалният анализ: „Цитат - отговор: „Ето какво е искал да каже с това поетът…” е противопоказен и трябва да търсим аналогични съответствия.

Истинската поезия е съучастие на живота. Тя няма нужда от рекламни предписания и подканване - просто ни хваща за ръката и ни въвежда в щастливите селения на думите. Доверчиво и с радост, че споделя своите съкровища.

Това прави Ники Комедвенска със своите „Три молитви”.

Най-добре е в такива обиталища да се влиза бос - така още с първите крачки идва усещането, че стъпваш в току-що изорана бразда с нейната нежна грапавина и с хлебородния мирис на топла влага.

Не ме привличат литературоведските категоризации, но ако трябва да се причисли поезията на Ники Комедвенска към някакво идейно-естетическо направление, най-точно би било „романтически реализъм”.

Рядък случай (а напоследък - съвсем рядък) е в една поетична книга да срещнеш толкова щедри и свободни интонации, да зазвучи възвишеният дует между темата и словореда, да усетиш електричеството на смисъла, проникнал в чувствените дълбини на душата.

„Три молитви” е молитвена книга. Още първото стихотворение може да послужи за нейна вечерня: като предначалния 103-ти псалом -химн на славослова към мирозданието и Създателя.

С прелестна лекота е постигнато единството на това вселенско съжителство: примигващият със златните си звезди небесен купол и съзвездието на хризантемите под прозореца. В пролуката между тях:

С очакване, че нещо ще се случи,
животът къса всяка тънка вена.
Голямото мълчание приключи…
Сега кънти голямото крещене.

Нека споделя: в тази книга няма да срещнете преекспонираните от толкова поетеси любовни и майчински мотиви (в предишните сборници на Комедвенска те са достойно защитени); ударенията са поставени върху социални и обществени теми, в зрителната й палитра попадат публични несъответствия и предизвикателства, на които поетесата реагира с гражданска категоричност.

Тя не се страхува да нарече нещата с техните имена, а когато метафоричният изказ налага употребата на евфемизми, контекстът е достатъчно красноречив.

Тя не рисува околния свят от разстояние - той е нейното земно и небесно семейство и поезията й е пропита с неговите горчивини и малки радости. Това осезаемо присъствие поражда хармонията между едрите планове и общата фактура на творбите и им придава убедителност и достоверност.

Ники Комедвенска умее да насища внушенията си със сетивни асоциации - с щрихите на няколко аналога и стилистични контраста увлича възприятията и извежда поантите си в често пъти неочаквана, но логически обоснована насока.

Това обаче не размива цветовете и мнозвучието на стиховата тъкан, а е своеобразен фиксаж, който изпълва сътворенията с релефност и перспектива. Ето как в „Персеиди”, където три жени брулят диви сливи за ракия, е постигнат този акварелен рисунък:

Как протягат ръце плодовете да хванат,
сякаш в шепи събират небесния свят…
После дълго ще слушат по тъмно в казана
колко кротко бълбукат и тихичко врят.

А когато септември зад хълма се скрие
с оня дъжд, който лятото с пръсти руши,
ще налеят в изписани чаши ракия
да изплакнат солените мъжки души.

* * *
Начетохме се и се наслушахме на нелепостите каква пречка била класическата форма, как ограничавала полета на въображението. В „Три молитви” формата не само не пречи, но е естествено условие словото да придобие обемност и плътност.

Нещо повече - молитвите в тази книга са образец на класическия стих, на един впечатляващ с културата си поетически новоезик.

Чистотата му и богатството на отсенките, ясните декоративни мотиви и вмъкнати сюжетни нишки от своя страна подсказват дълбокото познаване на народното песенно творчество. И разбира се - на съвременната поезия.

Няма да се спирам отделно на тематичния спектър - лесно можем да се убедим в жизнерадостното любопитство, с което Комедвенска открива света за поезията. Което обаче не я скланя към сантиментално-риторични многословия и изпитани клишета от ранга на старите градски песни.

Талантът й е драматичен в престижния смисъл на това определение. То не противоречи на вече казаното, защото е синоним на съпричастието, защото е откровение и смелост да се говори без недомлъвки за ефимерността на живота, за усилията да се открие оправдателната цел на земното ни пребиваване.

* * *
Не познавам друг от съвременните ни поети, който с такава последователност, с толкова любов и състрадание да се е посветил на нашето умиращо село.

Доказателството е не само в „Три молитви” - наскоро Ники Комедвенска публикува сборника разкази „Легенда за Градинчица” - разтърсваща проза, която поставям до знаменитата книга „Корените” на Васил Попов.

Големият писател засвидетелства през 60-те години на миналия век началото, когато започна плиткоумната политика за обезлюдяването на българското село; „Легенда за Градинчица” на Комедвенска е финалният акорд на тази трагична безвъзвратност, с който завинаги се прощава част от националната ни история.

Темата е в постоянния поетичен фокус на Комедвенска - съзнанието настръхва от опустошителната картина, в която и обикновеното действие звучи като реквием:

Ах, ще вържа езика на вятъра горе за къщата,
да скимти и да ближе на селото лютите рани.
Щом не идва денят на голямото наше завръщане,
нещо друго поне да стане.

Да запънат щурците напряко нозе насред нивите,
да засвирят по буците, по-вкоравени от миди,
и отрекли се трижди, да тръгнат към корена живите,
а пък мъртвите да си идат.

Не, това не са епизодични попадения, които вадя нарочно от текста, за да подкрепя предпоставени тези.

Вижте „Паноптикум на самотата”, разгърнете „Жертвоприношение”, „Сън за Коледа”, „Селска балада”, „Моят първи приятел”, взрете се в изтънелите образи на мадоните от нейната Градинчица…

Това сме ние, това е нашата земя, това е нашата участ… Сигурно ще прозвучи скръбно, но ще го изрека: „Беше!”. Защото живяхме самоубийствено и безотговорно към земята си.

Защото се прехласвахме по чуждестранните лъскавини, докато селата ни умираха, градовете ни опустяваха и се стопявахме като априлски сняг.

Защото продължаваме да подминаваме човека край нас, помъкнали изпосталелите си сенки с умърлушената надежда нещо да се случи, някой инороден добряк да ни подари малко бъдеще.

* * *
Пейзажът.
Пейзажът почти не се мярка в съвременната българска поезия. Пък и защо ни е?

Загледани угрижено в пъпа на скъпоценното си „аз”, не забелязваме и не ни интересуват неговите подробности.

Сещаме се по празниците, когато трябва да ги озвучим с някое „Настане вечер, месец изгрее…” или „И днес йощ Балканът, щом буря зафаща…”

Пейзажът е пълноправен поданик в тази книга - одухотворено живо същество, независимо дали е природен, градски или селски. Или пейзаж на обърканите ни души.

Органичен и естествен, без подсладители и набухватели - често клисав, понякога тъжен, суров и враждебен, но обикновено доброжелателен и милостив. Роден. Той, пейзажът, в особени моменти става екстериториално място на действието („Участ”, „Градска пиеса за двама”, „Зимна нощ”, „Хиромантия”, „Тринадесет”…); превръща се в един от приемниците на действеното развитие - Комедвенска предпочита сложността на сюжетната сплитка пред лесносмилаемите умозрителности.

Сюжетът в поезията е не само носител на фабулните особености - той е изпитание за майсторство, защото изисква задължително да владееш дълбоките пластове на иносказанието, равновесието на стилистичните фигури и синкопите на подтекста. И разбира се, още много неща, които са условието, без което не може.

***
Баладична е поезията в „Три молитви” - баладичният тон изпълва пространствата й с високото напрежение на очакването, което е другото име на надеждата.

Нека не ни притесняват елегичните настроения в книгата - елегията е верният и неотменен спътник на баладата.

Комедвенска е изграждала своя устойчив свят с цената на много усилия и е наясно, че истинското познание може да се постигне само чрез страданието.

Затова в поезията й съседстват тихата, почти платоническа любов на тревите с поплаците на Спокойния град, където свършват всички земни пътища.

Поетесата не натрапва убежденията и вижданията си - разстила пред взора небесната география на чувствата и отваря широко портите, за да видим как духът оживява материята, как бялата роза се венчава с черната жаба, как в реката на времето се носят плаващите ледове на дните ни, как смирението и добротата ни протягат ръка в миговете на несбъднато щастие…

На това са посветени молитвите в тази чудесна книга. И когато със стаен дъх навлизаме в такива сияния като „Помен”, „Пътуване до мама”, „Ден за обичане”, „Винена соната”, „Амнезия”, „Зимна терапия”, „Балада за единака” и още, и още… се убеждаваме, че сме открили свидетелствата за безсмъртието на човека…

И тогава от горещата сгур на отработените думи покълва и се възнася последната, трета молитва - за верността на сърцето, за пребъдването, за благодатния дъжд на Високото Слово.