РЕЦЕНЗИЯ
Из „Дисекция на пилигрима” (2022)
РЕЦЕНЗИЯ
Убили биха някои за този шанс
да ги прегледат, подредят по ръст,
поръсят със похвали.
Навярно съм неблагодарна,
щом се вглеждам днес
зад думите - дали са същите,
от мен избрани
и заслужавам тази чест.
Събирала съм ги,
в пазвата си ги затоплях
като измръзнали ръчички на дете,
играло във снега.
Разказваха ми всичко -
как е горе,
какво е да си в мъртвото море
или в безкрая на небето.
До тънката червена линия.
Опъваха до крайност тетивата
с риск да я прекрача,
без обратен път.
Не ги упреквам,
нито им се сърдя,
възторгът ме е водил всеки път.
Тъй свидни, как да ги загърбя
или изоставя -
сянката ми следват,
вграждат я във мост.
НЕ СИ ОТИВАЙ, ЛЯТО
диптих
1. Не мога да те пусна,
имам още време.
Тревите пак са живи и зелени.
Плодът по клоните е здрав
и сладостта му капе
по устните ми зажаднели.
Не може да си тръгнеш
подир пладне.
Не е часът за дългата раздяла.
Очи не мога и не искам
да откъсна
от кроткото море и нежната му пяна.
Небето също ще ми липсва -
кърпа синя,
завързана в косите непокорни,
дъждецът топъл, който ме облива
със смях
и винаги догонва.
И ти не бива да изстиваш,
не Господ, аз ще те накажа.
Останалото, щом си тръгнеш,
сезонът нов ще доразкаже.
2. Не свършвай, Лято
Рано е за сбогом,
късно е за чудо.
Стъпвам на въжето,
пия биле лудо.
Ти изтичаш,
бързей към река.
Слънцето прежуря,
с жълтата си четка
скоро ще покрие
буйната трева.
Ще ми се отсрочка,
в ракла да те скрия,
мълком и за дълго
да те задържа.
Лунната пътека
да е само моя,
утрото отново
да искри с роса.
Тръгваш си, нехаеш,
приказно и вечно.
Не за мен, за други
готвиш чудеса.
Смисъл ми подсказва
пътят на водата.
Искам и не мога
да те разбера.
***
Преди да спре дъждът
бе тихо и приспивно.
Сякаш имаше едничка цел -
да се заслушаме в себе си,
да се вглъбим в оная половина-
пределно тъмна,
друг път светло-сива.
Прикрита за света витрина.
Да не прощаваме нехайно
за дребните й трикове -
бельото да се крие във панера,
на показ да сме херувими.
Да се усмихваме широко
подир скверни думи,
изречени за нас от друг,
а мислите, ах, мислите
да се бунтуват,
в чаша със вода - арена
на гръмовни бури.
Или арсен, почерпка за
добри приятели на масата
на тъжния ни ден.
Защо не може от дъжда
да се поучим?
Да се пречистваме в тайнство
и да сме отново
младенци новородени?
В пустинята оазисът е път.
Измамни са миражите
на отреденото ни време.
Самички трябва да го извървим.
***
Ще разбера и ще си спомня.
А то е винаги едно и също,
повторимо като нощ и ден,
като сезоните е неотменно,
като родилен белег върху мен.
Как трънчето в петите неусетно
се превръща в храсталак от драки:
дерат безмилостно със нокти,
като за пръв път и последно,
и пускат кръв във угарта
на долоросите ни святи.
Ще разбера, ще си припомня
кой с мен вървя и ме загърби.
И клетвите свещени, безусловните любови.
Надеждата - и първата, и не последна,
горчива и възторжена като следутрин сън.
Не бива да забравям. Ще си спомня.
Палитрата й нежна е във мен.
А иначе без нея съм безкрила птица,
от нарисувана камбана звън.
***
В късните часове с трясък
или само с пукот в паркета
се отваря широко оная врата.
Потъвам във мрака и мълком се моля:
вървете си по пътя, бесове.
Няма място за вас в тънката ми пътека,
нито с тайни ще ви нахраня и напоя.
Никой жив човек не може да надникне
в тъмната ми половина,
няма втори ключ за тези светове.
Инак, ще изпусна звяра.
В клетката му свети сърпът на луната
и коси тревата на безумия.
Какво и кой ще ми напомни,
че през това са минали
и други хора с мисли наранени,
а Хаосът е миг преди ентропия.
Дали за нея съм готова
или да изпреда от лунните лъчи
клупа за бягство и измамно облекчение.
Или да се отдам на сън
до следващото утро, за отмора.
СТАРИЦАТА
Като бучица сол,
втвърдена от времето,
загубила блясък,
преди жизнено нужна.
Като празно гнездо,
на високия бор.
Ако хрумне на вятъра,
само с един пръст ще го събори.
Като удивителен знак,
без тежки въпроси.
Дава прошка на паяка
в сребърния му хамак,
изплел до възел дните й.
Седи на трикракото столче -
с нежност обгърнато.
Гледа вече назад,
темели са младите кълнове.
Изпяла е песента си -
радостно-тъжна,
ту бърза, ту протяжна
отсам и до другия бряг.
Посоката е река
през тучни поля и суша.
Няма връщане вече назад,
ехото само я слуша.
