МИНИАТЮРИ
Из „Дисекция на пилигрима” (2022)
ПРЕРАЗКАЗ НА СЪНИЩА
Не е никак проста работа, нещо като разказ по картинка, както ни учеха в училище едно време. Всичко е пред очите ни, но все нещичко пропускаш, я някое засенчено лице в ъгълчето на изображението, я брадавицата върху носа на лошия герой. Как да забележиш всичко, като си се вторачил в голямото, главното. Ако на кученцето опашката е подвита, значи то лае радостно и трябва да ни въздейства. А в съня ни е точно обратното - пак няма звук, но след като отвориш очи, не си сигурен в последователността на всички събития, за които няма видима причина и толкова дребен детайл не е решаващ.
Поставяла съм си за цел да записвам преживяното между нощта и деня. Това е толкова логично и алогично. Получава се палитра от мазки, коя от коя по-натрапливи и еклектични, че в крайна сметка сюжетът губи от посланието си. А винаги има такова, не че съм чела в дълбочина Фройд и тълкувам според него. Дали в дългосрочен план или само за деня, но сънят избледнява и сякаш не е бил. Остава, все пак, усещането за пропуснати мигове или сбъднати срещи с хора живи и мъртви и места, на които си бил някога или мечтаеш да идеш, но те са дотолкова променени за добро или зло, че при налагането им с реалния живот остава едно голямо парче плат. Ако искаш да скроиш и да ушиеш нов ден или нощ от него, ще се получи гротеска.
——————————
БЕЗКРЪВНО ПРЕПЪВАНЕ
Случи се на равно. Теренът е гладък, та чак хлъзгав. Без видима причина или по-скоро невидимо бодване на подсъзнанието, че си кривнал от правия път. Секунда до падането, тежестта на тялото се пое от лявото коляно, почти безболезнено и не по милост на гравитацията. Просто ръцете си свършиха работата по вътрешна команда. Е, малко ожулване, малко болчица и радостна усмивка, даже самоирония. И извод, сякаш паднал от небето - който е меродавен, понякога и предупреждаващ.
——————————
ОБРАТНО
Прозренията избират понякога странни и сънливи моменти за появата си. Обратно на светкавицата, която предупреждава за гръм. При осъзнаване на някоя изначална истина, която знаем, но я приемаме за аксиома или не й обръщаме внимание, времето се разтегля, а може и да не ни стигне до края на пътя. Като ластик, който опъваме, а той се впива в плътта ни, като тетива, която все не пускаме в страха си да не уцелим точното място. Като в оная игра - Дартс. Отново и отново в кръга, който е концентричен и от много взиране се сливат очертанията на отделните контури. Но не се отказваме. Играта затова е игра - да се играе до победа или загуба.
