Георги Георгиев

Автор на двайсетина документални книги, изследовател на военното творчество на Йордан Йовков, Антон Страшимиров и други класици Стефан Стефанов ни поднася белетристичния сборник “След северняшкото”.

Това са 18 разказа. В тези творби той сякаш се е вслушал в съвета на А.П. Чехов: “Като напишеш разказ веднага зачеркни началото и края, където белетристите най-много лъжат.”

Най-хубавите разкази в този сборник ни въвеждат в събитието или случката веднага, и то без какъвто и да е възвишен тон. Вниманието ни е грабнато от обикновена картина, като в “Гордост”, един от най-кратките разкази. Майка и син офицер. Това са героите.

Те ще закарат няколко чувала с царевица за смилане на ярмомелка. Синът бута проста количка, а майката прикрепя най-горния чувал. Виждат и отминават сина на Марин Гелов-Пъдпъдъка. Той е с трайни физически и психически увреждания от казармата.

След като се върнат вкъщи очакват Пъдпъдъка да дойде у тях и заколи “провинило” се агънце. От разказа на бащата, който обича чашката, офицерът улавя не само горчилката на Пъдпъдъка, но и гордостта му от военното поведение на сина му, което го е довело до инвалидност.

Младият офицер вътрешно осъжда неверието на хората към разказаното от бащата, той възразява и на майка си, че им приглася в съмнението.

В няколко страници авторът релефно очертава два образа, които носят своята драма, включително и на собствената си майка.

Последният разказ “Свои грехове” също е зареден с житейско противоречие. Този път - между баща и син. То води до справедливо решение, разбиране и поука. Спазен е съветът на класика: “Присадката да не се забива с върха надолу”.

Изпитах трепет, когато четях най-добрите разкази, особено метафоричните сполуки, които освежават и дават обем на повествованието. Ето в първия разказ “Разсъмване от звезди”: “градът примигва за последен път с уморените си клепачи и изчезва зад баирчето, което откроява истинската сила на фаровете”.

Неотдавна излезе книга втора на антологията “Военна проза”.

В нея съм представил повече от 80 произведения на автори от различни поколения. Стефанов е представен с разказа “Не тъгувай при изгреви”. В него той е уловил и пресъздал интимния свят на млад офицер и на неговата избраница, дъщеря на загинал военен пилот, както и сдържаните чувства на сиротната є майчица.

В сборника този разказ е един от най-сполучливите. Изобщо темата за любовта е централна в творбите на писателя, защото героите на дълга носят обичта не само към “Голямото отечество” - майка, баща, съпруга, родно място, другари, колеги.

Радват ме деликатно, графично скицираните портрети на редови бойци, като Васко Манивелата, които оживяват не в един разказ. Тяхното усещане за достойнство и чест е похвално.

Те са готови да опазят авторитета на командира си дори с непозволени похвати, така както утре в боя биха застанали с гърдите си, за да запазят неговия живот.

В повече от разказите възелът в сюжета е върховното изпитание на волята при сложни ситуации, при боравене с бойната техника. Човекът с пагон, па бил на редник, сержант, офицер или генерал е показан в действие, често в екстремни условия: при форсиране на водна преграда или аварирала машина.

Тогава са важни не само мускулите, но и решимостта, психическата устойчивост, чувствителността и способността да се преодоляват пречките чрез действие.

Стефан Стефанов написа и издаде в три тома очерци за 100 летци. Тази година издаде “Повест за победителя” (за генерал Владимир Стойчев). Негова е повестта за Илия Иванов - Черен. Тук се представя като белетрист в жанра на късия разказ, най-синтезираната литературна форма.

Очевиден е стремежът му да се домогне до саморазкриване на героя, който иска да опознае сам себе си. Благородна цел. Това става само чрез действие. Както пише Гьоте: “Опитай се да изпълниш дълга си и ти ще узнаеш какво има в тебе”.

Като прочетох сборника, се замислих дали Стефан не сбърка, че не се отдаде изцяло на прозата и поезията, защото той се изявяваше и чрез мерената реч.

Документалистиката го обсеби и той създаде галерия от биографични произведения - за генерал-губернатора на Южна Добруджа генерал-полковник Георги Попов, за генерал-лейтенант Тодор Кантарджиев, спасителя на Добрич, и други военни герои, за “Майстора в шинел” (Георги Кирков) и т.н.

Кратките му разкази ме върнаха в атмосферата, другарството, взаимопомощта и устрема на военното ни семейство, когато имахме голяма и силна наборна армия. Душевността на онези воини е отразена като в огледало от десетки писатели, потопили перото си в армейското всекидневие.

Един от тях е Стефан Стефанов.

В тези творби той потвърждава моята оценка в книгата ми “Личности и тревоги”, че той е полковник-книжовник.

2013