Мюмюн Тахир

Виолета  бе млада, интелигентна и чувствителна жена, със сини очи, внимателен и сериозен поглед, със спускащи се по раменете й непокорни къдрици.

Работи в ИТ фирма като програмист и е щастливо омъжена за Калин - висок, с буйна черна коса; чисто, открито и мъжествено лице; радва се на заслужено уважение и постига успехи в работата си като инженер в Строителен  консорциум.

Тези двама млади хора сутрин отиват на работа и вечер вземат детето си от детската градина и бързат да се приберат вкъщи.

Случи се. Откъде можеше да знае Виолета, че ще бъде връхлетяна от…

Един ден, докато работеше в офиса, на електронната си поща получи писмо. Думите са недостатъчни, за да опиша любовта си към теб. Това е такава силна любов, че всеки миг искам да я изживея с  теб, да живея и да остарявам с теб. Ти си тази, която ме изведе от самотата и ме дари с щастливи дни. Ти осмисли  живота ми и се превърна в другото име на щастието. Единствена моя любов, с твоите сини очи искам да наблюдавам звездите. Защото, ако падне звезда, желанието ми е ясно - да бъдем заедно! Ти си най-сладкият ми сън, моето истинско щастие.

Това беше най-хубавото любовно писмо през живота й. Нямаше подпис. Най-напред предположи, че е от един неин колега, с когото бяха се сближили, но отношенията им останаха чисто колегиални. Отхвърли тази мисъл, след като прочете  Ти не ме познаваш, но аз те познавам и те обичам много.

В края на работния ден тя разпечата писмото, и в къщи го показа на съпруга си, с когото многократно го прочетоха, но и двамата не се досетиха от кого би могло да бъде то.

След този случай в душата на Виолета настъпи смут и безпокойство. По цели нощи не можеше да спи, само чуваше глухото, но забързано туптене на сърцето си. Въпросът кой е този, който я обича, не я оставяше на мира нито денем, нито нощем.

След няколко дни получи второ писмо. Непознатият страстно пишеше за любовта си към нея. Тя не можа да разбере дали се уплаши или  се развълнува; по лицето й преминаха горещи вълни, които като огнени езици се втурнаха към сърцето й.

След кратко мълчание  му отговори и пожела да разбере кой е всъщност той. Отговорът бе кратък - женен по любов, но несполучил брак - пред развод. Вкъщи е много нещастен и самотен. А сега влюбен в нея. След това почти всеки ден Виолета получаваше писма от непознатия влюбен.

Обичам те… Това кратко изречение мога да изричам милион пъти, без да ми омръзва. Толкова  е дълбока и силна любовта ми  към теб, че нито думи, нито изречения, нито препинателни знаци са достатъчни, за да я опишат. Защото това чувство неспирно тупти заедно със сърцето ми и е живо в съзнанието ми.

Виолета повече нищо не каза на съпруга си. Обзе я силна уплаха, че ще го нарани. И реши, че ще й се разсърди, че ще я обвинява. Обичаше го искрено и през ум не й минаваше, че би могла да обикне друг мъж. Същевременно писмата следваха неизменния си ход.

Ти си последният ми пристан, последната надежда, първата и незаменима любима в моя живот. Ти си най-ярката звезда на небето, голямата любов, чието отсъствие не мога да си представя. Не бих могъл да понеса дори мъничката незаслужено пролята от тебе сълза. Ти си източникът на моята любовна  болка; ти си и изворът на моя живот! Аз живея само за теб. Ти си клонът, за който се вкопчвам, за да не падна в бездната. Ти си оазисът, който утолява жаждата ми за любов. Ти си човекът, който превърна всичките ми разочарования в надежди!

Не бяха само безсънните нощи. Едва дочакваше утрото. Ставаше рано, приготвяше се много старателно и бързаше за работа; струваше й се, че сякаш са й поникнали криле.

Първото нещо, с което се захващаше  беше да включи компютъра и да види дали има писмо от него. Имаше една незрима сила, която я караше постоянно да проверява пощата си.

Струваше й се, че той е там и, че  ако протегне ръка ще я докосне. Невидимото му присъствие я очароваше.

Трябва да се видим. Искам да съм с теб, да те прегръщам, да те гледам в очите ти. Ела, чакам те!

Желанието  на Виолета да се запознае с непознатия… Беше объркана, тревожеше се и се страхуваше много -  щастливо омъжена, с едно дете.

Аз съм лудо влюбена в съпруга си, омаяна и възхитена съм от него. Не разбирам какво се случва с мен! Загуби спокойствието си, огнени стрели се кръстосваха в гърдите й и ги разкъсваха.

Не можеше да реши какво да предприеме. При всеки опит да заговори мъжа си, думите засядаха в гърлото й. Накрая се поддаде на настояванията на непознатия и реши да тръгне към неизвестното.

От вълнение и страх цяла нощ не можа да спи. Безпокойствието й обзе и мъжа й, който също като нея цяла нощ се въртя в леглото. Сутринта станаха много рано.

Виолета взе душ и се напарфюмира с парфюма, който й беше подарил съпругът по повод годишнината от сватбата им, облече най-хубавата си рокля и тичешком се озова на улицата. Калин също бързо се приготви и излезе.

На обяд в едно кафене, близо до  работното място на Виолета, непознатият влюбен щеше да я чака. Беше объркана, изпитваше странни чувства и й се струваше, че гъсеници лазят по свежата й кожа.

Да, той я познаваше, а тя ще го разпознае по тъмносиния костюм, бялата риза и червената вратовръзка. Висок, мургав, красив - такъв си го представяше.

Часовете до обяд се влачеха като лятна настинка, а сърцето сякаш щеше да се пръсне. Отново се замисли за мъжа и детето си и тревога обхвана душата й.

Правиш грешка, чуваше гласа на разума си. По-добре ще бъде цял живот да си кореспондираме чрез интернет, но да не се виждаме. Но ако продължава да отказва среща, може да го загуби завинаги. А не искаше.

Набра кураж. Преплитайки крака и със разтуптяно  сърце тръгна към мястото на срещата. На  последната маса седеше висок, мургав и красив мъж. Точно както си го представях!

В заведението беше спокойно. За миг настръхна от това спокойствие  и спря;  поиска да се върне, но сякаш водена от някакъв неосазнат импулс продължи. Когато тя се приближи до масата, той се изправи и се обърна към нея. Погледите им се срещнаха.

Беше мъжът й Калин, облечен с тъмносин костюм, бяла риза и с червена вратовръзка, на чието лице падна сянка. И с треперещ от вълнение глас прошепна:

- Надявах се, че няма да дойдеш…