Трендафил Василев

СВЕТЛО

На майка ми Ванка Талева

Тъй често идват нощите
непосилни,
непреклонни…
И кръстосан от тревога,
домът ти, майко, как осъмва…
Но ти не спиш,
не свиваш крак,
злите духове прогонваш.
И няма миг,
във който до тебе да е
безответно, тъмно.
И сетен дъх опазила,
през скали и пропасти
на пътека стръмна, тъмна,
в очите си пренасяш
два пламъка от залеза
и с тях запалваш утрото…
И жив, и цял,
домът ти съмва.

МОМИЧЕТО ОТ КЪСНИЯ АВТОБУС

То всяка вечер пътува смълчано и тъжно
от многолюдния град до самотната стая.
Надежда и нежност ведно е завързало,
очаква момчето да го стигне накрая.

А то все не идва… Къде ли се бави!
Работи то тежко и рано заспива?
Без грижа дали е силно и здраво?
Само - теши се в кварталната пивница?

Само за миг да го зърне - ще го познае.
За ръка да го хване, няма то да я пусне.
Двама да тръгнат към самотната стая,
да се забърза щастлив и честит автобуса.

И в тоя дом да се вдигне мъжкото рамо,
глас детски да звънне - най-светло начало.
Без само едно двузъбчево “мамо”,
песента на живота е глуха, нецяла.

ЖЕНА С ЦВЕТЯ

На Евтим Евтимов

В осветената вечер по главната улица,
сред тълпата забързана бавно пристъпваше тя,
като актриса в дебюта пред публика -
жена в ръцете с букет от цветя.

“Коя е?” - смълчани минувачи се питаха
за жената, дошла тук от краен квартал.
Със съживена усмивка, с бисер в очите
сега и съседът й едва ли би я познал.

Довчера прекосяваше улица малка
от тихия дом до шумния щанд.
Под рамото носеше нежно очакване,
празна стискаше топлата длан.

Но ненадейно слънчев ден я настигна
с букет от цветя и думи на мъж…
И не от щанд сякаш, а от витрина
тя слезе и тръгна пред нас изведнъж.

Вървеше жената по главната улица,
в ръцете є светеше букет от цветя…
И край самота, глухота, раздори и хули
пътека за всеки от нас начерта.

БОЛКАТА

На Елка Няголова

Утихва в теб болката, най-после тя си отива…
Разрежда се здрачът, в очите ти става по-светло.
На крака се изправяш, излизаш от стаята сива
и тръгваш в тоя луд град - карнавал под небето.
Разнасяш духа си по спирки и срещи до капка -
ще намериш ли пътя със стъпки от златна подкова,
или ще стигнеш до някаква улица сляпа?…
И връща се болката, в сърцето ти сяда отново,
води те в стаята сива, в леглото те вика,
вместо да скита в нощта сама и безпътна,
с теб да говори до късно, да не забравяш езика й…
Тя теб е избрала, теб е избрала - сестра да й бъдеш!
И когато в някого друг ти гласа й дочуеш,
да се спреш, да го погледнеш, да го познаеш във гмежа,
за ръка да го хванеш, да му подадеш ти ключа
за светата човешка обител - Надеждата.

БОЛНИЦА

Къде сте обитатели на този дом…
Преди да ви намерим - тихи и обречени
на белите легла - на прага мълчешком
ни посрещна Тя - морницата вечна.

И вездесъща, неотлъчно е до нас:
подслушва разговори на скрита мъка
и надежда - да не би в последния си час
някой от ръцете й да се измъкне;

настойчиво се вглежда в нашите чела -
орисниците колко са ни дали време,
че скоро тук ще се освободят легла -
кои са следващите, за да ги заемат…

Най-близки наши, оставяме ви тук сами
и тръгваме забързани към шумни улици,
към топъл дом - да не би Тя за миг
да ни изпревари и вратата да заключи.

И нека Тя след нас да тича… Уморени,
все някога и някъде ще ни настигне…
Но дотогава да напълним всеки божи ден
със светлина и вятър, с детски смях и вино.

ДЪЖД

Вали дъждът, реди светкавици с гърмежи,
градът мълчи, завит в сребристосива мрежа.

Под сводове, под колонади и под стрехи
стоиме ние, пазим скъпите си дрехи.

Пред нас, по улицата със вода застлана,
върви приведен мъж, походката му - бавна.

Не идва тук при нас да се поспре на сухо,
а за стрелите на дъжда той сляп и глух е.

Какъв ли огън го гори сега отвътре -
най-близкият му да лежи на одър смъртен,

да е прокуден от деца или съпруга,
гладът да го суши?… Или пък нещо друго?!

Върви мъжът… Да го последваме и ние,
дъждът небесен болката ни да измие…