Георги Майоров

Като всеки творец писателят Георги Ангелов има чувството за самотност на брега на съзиданието, където се блъскат вълните на просветлението, на отнесените спомени и прииждащите сили за нови брегове. Сякаш досегашните му книги са само пролог към очаквани селения.

Доказва го книгата „Небе за постигане” (2021). За нея накратко бях споделил отношение, но заслужава по-пълен коментар. Затова отново се връщам към нея.

Тя е нов лъч с ново дихание, което излъчва душата му, отмества мрака и в сърцето кълнят разумни стихове. Те обръщат небето на земята за основа върху която стъпва неговото вдъхновение, с много цветя и надежда да събира капката мед през бедност, болки и страдания, за да ни вдъхне доброто, сам носач на заветна доброта.

Георги Ангелов е пълен с вяра. Той не отпъжда Бога от себе си. Стиховете му сякаш пишат Нов завет в прекършеното от страдания време. Свято български, непомамен от слава. А насреща - пещерата на молове и съблазни, на които е безсилен да надвие заслепението. Затова им изпраща огнеметна звезда, че да прогледнат в своето надпреварващо се неведение.

С реставрирани картини от робията ни напомня накъде отиваме и какво правим - да се превиваме или да вървим изправени по студения паваж на съзнанието. А кой, ако не поетът да го стопли и го преведе към новия бряг на състраданието.

Стихът е изсечен като в скала - ясен, непоклатим. Метафорите ни пренасят в отдавнашни и днешни събития. С дълбока промисъл развенчава митове. Не сваля звезди. Те са в него, в душата и светлия му дух. С отправен повик на бъдното. До постигане на небето в своето творчество. Сякаш не пише, а чете мъдрата книга на света и на своя свят.

Мисълта не лети безцелно. Посещава свята пръст и окаляна съвест, уханни цветя и късоглед бучиниш, същества и пространства.

Душата на Георги Ангелов едва търпи социалните недъзи. Не иска да вижда как „се тътрят в цялата страна / осъдени / на смърт / старици” и села със „скръбни илоти”, (спартански роби). Усеща се почти като жив погребан:

Тук като свещ ще се стопя,
а след това дано да могат
да ме кремират, да заспя -
достатъчно будувах в гроба.

Но сам ли е? Отчаяните в скъпото ни Отечество са милиони. Бушува „хищна паплач от вещици” и увълчени паразити. Не може с друго, освен да ни засища със своя духовен „глад”, за истински напредък в нашето запуснато общество.

И сякаш изсипва цялата си жлъч, но в нищо не намира отплата, „спокоен и сигурен праг” за поколението напред. Все пак се надява и на по-добро бъдеще. Съновидения, но за жалост, реалности бродят в неговия „боен стан” - въоръжен с вяра и борческо слово.

Преносни мисли се сражават с безобразията на деня, сред които и лидерите са останали без „армия” след себе си. Неверие пълзи по пандемично бедния живот. в който не може да купи дори сладолед на дъщеря си Мария. А светът е пълен с прескъпи подаръци - ядрени и ненавистнически заряди, че и птиците са чудят къде да свият гнездо.

Поетът не се страхува да ни пренася в древни времена, в днешни и бъдни пространства. Мисълта лети свободно и търси незакопчани от властите места, в които може да изплачи, освети и възпее въжделенията на целия народ.

Сред вълчия апетит на „елита”, който и в своето огледало не може да се познае: „Уж трябваше грабежите да спрат, / уж трябваше робията да мине”, а нищо не се променя.

Затова авторът ни напомня исторически тежнения още от времето на Апостола на Свободата. Прави препратки към съвремието, което уж се нагърбва с доброто, а какво ще излезе нищо не е сигурно:

Има нещо сбъркано, изглежда,
в нашата представа за живот.
Тъпчем избуялата надежда,
газим закъснелия ни плод.

Поетът разнищва зараждането на героите и мъчениците по нашата земя в защита на рода и святата България. Защото само нея има в наследство. Недоволства от глобалното противопоставяне със свръх сили, че дано прогледнем в идното.

От дълбини вади героизма на наши царе, с който са защитавали вярата и народа ни като контрапункт на днешното окаяно и отчаяно време - за събуждане на заспали чувства, невъзвратимо отрязани въжделения и краища от святата ни земя кърмилница на всичко в нас. И все не стигаме жадуваната кота. В мъките безсърдечно ни гледа „усмихната Европа”:

…викат неотложните задачи
във евроатлантическия храм.
Не, пушечно месо не сме, обаче
ще трябва да положим
кости
там. („Поврат”).

Дори в своето безсилие поетът се противопоставя на надвисналата опасност за преборване на враждуващите сили между Запада и Изтока.

Въпреки вековните неправди, Георги Ангелов вярва в завещаното от историята ни бъдеще:

България, земя на моя сън,
на моя ден и моята тревога,
ти ще оцелееш като кълн,
закрилян
от десницата
на Бога.

И може би в един далечен ден
полека ще разцъфнат цветовете
на друг живот и с порив утроен
пак
съзиданието
ще засвети… („България”).

Срещу мрачните демографски прогнози, поетът се изправя духом и телом, отдава сили България да пребъде в своите географски ширини.